Определение № 1459 от 03.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2077/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Оптима гарант инвест“ЕООД против решение №512/20.07.2023г. по в.т.д.№234/23г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №260728/14.12.2022г. по т.д.№1386/20г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от дружеството срещу „Еф асетс“ЕАД иск с правно основание чл.95 ал.1 за заплащане на сумата 24 358 лв., представляваща обезщетение за ползване без разрешение на авторското право на ищеца върху инвестиционен проект, част „Архитектурна“ за изграждането на обект „Търговски център“ в УПИ VІІІ-1972 кв.225 по плана на [населено място]. В касационната жалба са наведени оплаквания за необоснованост и неправилност на решението на апелативния съд, поради допуснати процесуални нарушения и несъобразяване с материалния закон. Поддържа се,че съдът е формирал изводите си, като не е зачел силата на пресъдено нещо на решението на САС, постановено по иск по чл.59 ЗЗД между същите страни, според чиито мотиви, между страните не съществуват договорни отношения; смесил е устното възлагане за изготвяне на идеен инвестиционен проект като обект на авторското право и съгласието за ползване на обекта на авторско право; в нарушение на принципите на чл.35, чл.36 и чл.42 ЗАПСП е приел,че съгласието за ползване на обекта на авторско право може да бъде дадено и с конклудентни действия, когато законът не допуска ползването да бъде безвъзмездно, още повече – когато касае отношения между търговци; не е обсъдил всички наведени от страната аргументи,че отношенията по предоставяне на ползване на авторско право между търговци е възмездно, а такава уговорка липсва; подменил е спорния предмет, като се е произнесъл по невъведени в него въпроси, изследвайки дали ищецът се е противопоставил на ползването на проекта по предназначение, вместо по поддържаните от ищеца доводи,че се е противопоставил на безвъзмездното му ползване, доказателство за което е воденото от него съдебно дело за заплащане на сумата на неплатеното от ответника проектантско възнаграждение, с което последният се е обогатил неоснователно. Последното, според касатора, прави въззивното решение и недопустимо, поради произнасяне ex petitum. Неправилно, по виждане на същия, е и прилагането от съда на чл.110 ЗЗД, на което основание е приел,че искът му е погасен по давност, тъй като той не е такъв за парично вземане, а за обезщетение по ЗАПСП за нарушение на авторското му право, което продължава и до момента. По тези съображения касаторът е поискал касационната инстанция, след като допусне жалбата му до разглеждане, да разреши спора по същество, като отмени обжалваното въззивно решение и уважи предявения от него иск. Претендира разноски. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, освен с позоваването на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК /вероятна недопустимост/, касаторът обосновава приложно поле на общото основание за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК с въпросите: 1.С оглед на принципите, залегнали в чл.35, чл.36 и чл.42 ЗАПСП, как трябва да бъде дадено съгласието за ползване на авторското право върху ИИП, изрично или с конклудентни действия?; 2.С оглед принципите,залегнали в чл.35, чл.36 и чл.42 ЗАПСП, може ли с конклудентни действия да се даде съгласие за безвъзмездно ползване на авторското право върху ИИП?; 3.Възможно ли е, с оглед разпоредбите на Търговския закон на РБ да се даде с конклудентни действия съгласие между търговци за безвъзмездно ползване на АП върху ИИП и ако да, то би ли било действително такова съгласие, с оглед разпоредбите на чл.26 и сл. ЗЗД?; 4. Създаването от ищеца на индивидуален проект /ИИПроект/ за застрояване на собствения на ответника имот по възлагане от страна на трето лице /съобразно установената със СПН фактология по влязлото в сила решение №2383/20.11.2017г. по т.д.№985/16г. на САС/ и предаването на този ИИП на представител на ответника, може ли да се счита за мълчаливо изразено съгласие за безвъзмездно ползване на възникналото АП върху ИИП с оглед принципите на възмездност, залегнали в чл.19 и чл.38 ЗАПСП?; 5. Създаването от ищеца по възлагане от страна на трето лице /съобразно установената със СПН фактология по влязлото в сила решение №2383/20.11.2017г. по т.д.№985/16г. на САС/ на индивидуален идеен инвестиционен проект /ИИП/ за застрояване на собствения на ответника имот и предаването на този ИИП на представител на ответника, попада ли в изключенията по чл.24 ЗАПСП за свободно ползване на възникналото АП, без заплащане на възнаграждение за него, когато между страните няма подписан договор по чл.36 ЗАПСП?; 6. Когато авторът на произведение, обект на АП, е действал по възлагане от трето на делото лице, създал е произведение – обект на АП, след което го е предоставил доброволно на представител на ответника, без до този момент да се е стигнало, било до устно съглашение, било до формално подписване на договор по чл.36 или чл.42 ЗАПСП и определяне на възнаграждение, като впоследствие авторът на произведението на два пъти е водил/завеждал против възложителя съдебни процеси за заплащане на възнаграждение, респ. на обезщетение за ползване, може ли да се приеме с оглед действащата нормативна уредба по ЗАПСП, ТЗ и ЗЗД,че третото ползващо се лице има право да ползва произведението на авторското право безплатно и ако да – на какво основание?; 7.От факта,че след предаване на процесния ИИП на представител на ответника в поредица от съдебни производства, част от които е и настоящото, авторът на ИИП – обект на АП, систематично и последователно е претендирал заплащане на възнаграждение за изпълнения ИИП, респ. обезщетение за ползване на възникналото във връзка с него АП, а също така, с оглед на принципите, залегнали в специалния закон – чл.19, чл.36, чл.38 и чл.42 ЗАПСП, а също с оглед уредбата в общите закони – ТЗ и ЗЗД, може ли да бъде направен извод,че процесният ИИП – инкорпориращ защитеното АП, е предаден под условието да бъде изплатено авторско възнаграждение на автора?; 8.С оглед на принципите, залегнали в чл.19, чл.36, чл.38 и чл.42 ЗАПСП възмездността в ползването на АП принцип ли е или изключение по ЗАПСП? Ако възмездността е принцип, то има ли той, респ. има ли нарушаването на този принцип, отношение към нарушаването самото АП по см.на ЗАПСП? Т.е. ако възмездността за ползване на възникнало АП е принцип, представлява ли нарушение на АП използването на изготвен по възлагане от трето на делото лице, но фактически предаден на представител на ответника ИИП – обект на АП, без заплащане на авторско възнаграждение за това ползване?; 9. Представляват ли водените след фактическото предаване на ИИП – обект на АП, съдебни производства, сред които и настоящото, противопоставяне на безвъзмездното ползване на АП? Разрешенията на всички така формулирани в изложението въпроси касаторът твърди,че са обусловили „крайното му отсъждане“ и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Поддържайки в изложението,че въззивният съд не е обсъдил всички наведени от него аргументи, „а именно – не е обсъден доводът,че отношенията между страните /конкретно и по принцип тези между търговските субекти в РБ/ се базиран на възмездност, респ. възмездно в случая би следвало да бъде и ползването на авторското право“ /цит./ на ищцовото дружество и „че липсва каквато и да било уговорка, както и процесуални твърдения от страна на ответника за обратна теза, т.е. за безвъзмездност“/цит./, касаторът навежда съждението,че по този начин той се е произнесъл в противоречие „със задължителна практика на ВКС и ВС в ТР и ТП, както и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в р.160-А/16.12.2020г. по т.д.№2156/2919г. на 2-ро т.о., съгласно което задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. На самостоятелно основание /чл.280 ал.2 предл.3 ГПК/ касаторът прави искане за допускане на касационен контрол върху решението на апелативния съд, което счита за очевидно неправилно. Тази предпоставка за селектиране на жалбата му обосновава с доводи за постановяването му в нарушение на правилата на формалната логика – в разрез с установената между страните сила на пресъдено нещо е възприел друга фактология /че е налице възлагане отстрана на ответника/, както и друга правна конструкция,базираща се на безвъзмездност в отношенията между търговци на ползването на възникналото в патримониума на ищеца авторско право. Ответникът „Еф асетс“ЕАД, в депозиран чрез процесуален представител писмен отговор, е оспорил наличието на сочените от касатора основания за допускане на решението на САС до касационно обжалване и е възразил срещу основателността на наведените в нея оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, който е поискал да бъде потвърден в случай,че бъде допуснат до касационен контрол. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от „Оптима гарант инвест“ЕООД иск въззивният съд е приел,че създаденият и одобрен идеен инвестиционен проект е обект на авторски права,подлежащи на закрила по смисъла на чл.3 ал.1 т.8 ЗАПСП; че ищецът е носител на авторските права върху процесния идеен инвестиционен проект в част Архитектурна, който е създаден от негови служители, които по занятие се занимават с такава дейност; че с влязлото в сила решение на САС по т.д.№8748/12г. между страните е установено, че, след създаването му през м.декември 2007г., ответникът е ползвал проекта, който по негово указание до ищеца е бил предаден от последния на „Консултантска инженерна група“ООД за изготвяне на доклад за оценка на съответствието му със съществените изисквания за обектите, след което, окомплектован, е бил внесен за одобряване и одобрен от [община], и въз основа на него е издадено разрешение за строеж.От тези установени по делото обстоятелства съдът е достигнал до изводите,че ответникът е използвал създадения от служителите на ищеца идеен архитектурен проект, но това е станало по твърденията и на самия ищец със знанието и без противопоставянето му; че е налице съгласие от последния да създаде обект на авторско право, който да може да се ползва от ответника, който, макар и устно, му е възложил неговото изготвяне. Тъй като целта на самото създаване е била проектът да бъде използван от ответника, според твърденията в исковата молба, съдът е заключил,че нарушение на авторските права на ищеца липсва, доколкото той е дал съгласието си за неговото използване. Съставът е констатирал липсата както на твърдения, така и на данни, страните да са уговорили заплащането на възнаграждение за създаването и използването на авторското произведение, на това обстоятелство е приел за ирелевантно, доколкото претенцията не е за възнаграждение, а за присъждане на обезщетение за нарушено авторско право чрез неправомерно използване на създадения от ищеца обект на авторско право, каквото нарушение не е налице. Поради липсата на такова искът, според съда, се явява неоснователен. От друга страна, съдът е намерил за основателно своевременно направеното от ответника възражение за давност, като е посочил,че дори да се приеме условно,че е извършено нарушение от страна на ответника на авторските права на ищеца, каквито доказателства в случая не са налице, правото на ищеца да търси обезщетение за нарушението /доколкото по характера си то е парично вземане/ е погасено с изтичането на общата петгодишна давност, чийто срок е започнал да тече от м.декември 2007г. и към датата на завеждането на исковата молба 27.07.2020г. е бил изтекъл. По тези съображения и като е препратил към мотивите на първата инстанция в аналогичен смисъл, които е споделил, съдът е потвърдил решението й. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира,че не са налице законоустановените предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното от касатора въззивно решение. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда общ и допълнителни критерии за допускане на касационния контрол, които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. Поставените в обосноваване на общия критерий въпроси следва да бъдат от процесуално- правен или от материално-правен характер, като, съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите следва да са от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, което означава същите да са били включени в предмета на спора и да са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросите определят рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда такъв нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а може само да конкретизира и квалифицира вече формулирани от касатора въпроси. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. На самостоятелно основание,когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо касационната инстанция е длъжна и служебно, без да е направено възражение от страната, да допусне обжалваното решение за проверка на неговата валидност и допустимост. В случая касаторът изрично се позовава на въведената от законодателя с нормата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК такава предпоставка, но извод за наличие на вероятност обжалваното решение да е недопустимо, не може да бъде направен от данните по делото. Съгласно разясненията в т.9 от ППВС №1/1985г. недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос – напр. когато е постановено при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне и отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие; по устно предявен иск, при произнасяне въпреки липсата на подведомственост или родова подсъдност на спора, когато с решението не е разгледан иск на предявеното основание, или е разгледан иск, който не е предявен, вместо предявения такъв, когато решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар. Наведеното от касатора оплакване за недопустимост не попада в нито една от тези хипотези.При извършена служебна проверка не се констатират и останалите основания за недопустимост. По основанието на чл.280 ал.1 ГПК. От гледна точка на разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, не могат да бъдат определени като осъществяващи общия критерий за допустимост въпросите, формулирани под т.т.4, 5, 6, 7, 9, както и третият от групата въпроси под т.8 от изложението на касатора, тъй като същите са от фактологичен, а не от правен характер, тъй като отговорът им изисква съобразяване и преценка на конкретните обстоятелства по делото. Същите са и некоректно поставени, предвид това,че съдържанието им не кореспондира с обстоятелствата по делото и принципните положения в правото. По същество съдържат твърдения,че изработването на проекта е възложено на ищеца от трето на спора лице, докато с исковата молба ищецът е въвел в предмета на делото твърдения,че извършените от дружеството проучвателни и проектни работи за конкретния обект „Търговски център“ са „във връзка със заявеното от представители на ответника желание за получаване на разрешение за строеж за обекта“; че „изпълнението на възложените действия стартира през 2007г., едновременно с размяната по електронен път на кореспонденция във връзка с уточняване клаузите на бъдещия договор за проектиране“, до подписването на който в писмен вид не се е достигнало; че „е изпълнило възложените му действия /проучвателни и проектни работи за горецитирания обект/“. Сочи се във въпросите,че фактът по възлагане на създаването от страна на третото за спора лице е установен със сила на пресъдено нещо в предходно постановеното по т.д.№895/16 г. по описа на САС решение, но силата на пресъдено нещо важи само относно спорното право, признато с диспозитива на решението и не се разпростира относно доказателствената сила на фактите, потвърдени или отречени с мотивите му, които могат да бъдат приети за установени или не в зависимост от конкретиката по делото и не обвързват съда, сезиран с друг спор между страните. Останалите въпроси, в т.ч. от т.1 до т.3 включително и първите два от тези под т.8, предвид това, че са сходни по смисъл, могат да бъдат обединени и конкретизирани в един, който се свежда до този дали съгласието на автора на произведение за използването му по смисъла на чл.35 и при съобразяване на чл.36 и чл.42 ЗАПСП следва да бъде дадено изрично писмено или мълчаливо – с конклудентни действия и може ли това използване да е безвъзмездно. Така обобщен, въпросът е относим към решаващите изводи на въззивния съд, който е приел,че процесното произведение на архитектурата е създадено по възлагане от ответника на ищеца, който с предаването му на посочената му от ответника консултантска фирма фактически е дал съгласието си той да се използва по предназначението му за одобряване и издаване на разрешение за строеж; че възнаграждение не е уговорено между страните, но този факт не е от правно значение, доколкото се претендира не такова, а обезщетение за нарушаване на упражняваните от ищеца авторски права на проектант. С така преформулирания въпрос /предвид,че това важи по отношение на всички поставени в изложението въпроси/ касаторът не е обосновал приложимост на сочения от него допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, посоченият селективен критерий е налице тогава,когато съществува противоречива съдебна практика,която следва да бъде отстранена или съществуващата такава, макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена, както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап.Подобни съображения в обосноваване на сочената допълнителна предпоставка за извършването на селекцията не са наведени от касатора. Същият не сочи да е налице противоречива, погрешна или остаряла съдебна практика по приложението на посочените разпоредби на ЗАПСП или да е налице законодателен пропуск или неясно изразена воля на законодателя, които да се налага да бъдат попълвани,респ. отстранявани и изяснявани по реда на касационното производство по чл.290 ГПК. Нормите на чл.35, чл.36 и чл.42 ЗАПСП ясно установяват принципа,че авторското произведение може да се използва само от автора или от друго лице с негово съгласие с договор за отстъпване на авторски права, чиято писмена форма е такава за действителност при отстъпването на изключително право, а за доказване – при отстъпването на неизключително право; изключение от този принцип законодателят е допуснал с разпоредбата на чл.42 ЗАПСП, установявайки, че, когато произведението е създадено по поръчка /чрез възлагане/, разрешение за ползването не се изисква, но се дължи възнаграждение; доколкото посочената норма не изисква писмена форма на договора за възлагане като такава за действителност, то може да е и устно, каквото е и въведеното в предмета на делото твърдение на самия ищец /поради което този факт е бил безспорен по делото/. Налице е и съдебна практика, в която се прави разграничение между договора за възлагане на произведение по чл.42 ЗАПСП от договора за изработка и договора за поръчка по ЗЗД, като се приема,че първият е самостоятелен вид неформален договор, по който престацията е творчески резултат, за който творчески резултат се дължи авторско възнаграждение и без то да е уговорено; с изпълнението му и приемане на изработеното възложителят придобива правото да използва произведението за целта, за която е било поръчано, доколкото „не е уговорено друго“ /решение по т.д.№3088/2014г. на І т.о. на ВКС/. В този смисъл и след като с влязлото в сила решение по т.д.№895/16г. по описа на САС не е отречено наличието между страните на договор за възлагане на произведение по смисъла на ЗАПСП, а обратното се твърди от самия ищец в исковата му молба по настоящото дело, дадените от въззивния съд разрешения,че проектът, след създаването му от ищеца, е бил използван от ответника за целта, за която той е бил поръчан от него, не само при липса на изискване за изрично разрешение от ищеца, но и при мълчаливо дадено от него съгласие /с изпълнението на указанията на поръчващия за предаването му на консултантската фирма/, поради което липсва нарушение на авторски права, кореспондират с приетото в решение по т.д.№3088/2014г. на І т.о. на ВКС,че в случай, че произведението се ползва от поръчващия на договорно основание, на автора се дължи възнаграждение, но не и обезщетение за вреди от нарушение /в т.ч. пропусната полза от неплатено възнаграждение/, доколкото последното предполага ползване без съгласието на автора и при липса на обстоятелства, при които законът разрешава това. Наличието на съдебна практика в този смисъл, с чиито разрешения мотивите на въззивната инстанция кореспондират, е основание да бъде отречена предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за достъп до касационна проверка на обжалвания съдебен акт. Във връзка с наведените оплаквания,че въззивният съд не се е произнесъл по всички възражения на страната, касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, поради което и в съответствие с постановките в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доводите за противоречие с практиката на ВКС, обосноваващи допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, не следва да се обсъждат. Допълнително основание за отказ за допускане на касационната жалба до контрол по същество е и липсата на поставен от касатора правен въпрос по втория решаващ извод на въззивната инстанция – за изтекла давност, с което правото на ищеца да претендира обезщетение по чл.95 ЗАПСП е погасено. Решението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС и по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Наведените от касатора във връзка с това основание съображения,макар в тях да се прави позоваване на „правилата на формалната логика“, само преповтарят изложените в касационната жалба оплаквания за неправилност, с оглед твърдяната от страната като възприета от съда „хипотеза на безвъзмездност в отношенията между страните като нормална търговска практика“ и незачитане на сила на пресъдено нещо. Поради характера си не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, а попадат в приложното поле на чл.281 ГПК. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение,с което да откаже достъп до касационен контрол на решението на Софийски апелативен съд. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение