Определение № 2149 от 30.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1183/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на [община] и „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД, [населено място] срещу решение № 64 от 27.02.2023 г. по в. т. д. № 573/2022 г. на Варненски апелативен съд. „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 934 от 13.07.2022 г. по гр. д. № 1148/2021 г. на Варненския окръжен съд касаторът е осъден да заплати на [община] сумата от 38 044, 01 лв. - непогасен остатък от дължими по договор с изх. № Д12001337ВН/24.10.2012 г., сключен между [община] и дружеството ответник, за предоставяне на временно управление, поддържане и експлоатация на обекти, изпълнени с финансиране по ИСПА Мярка 2002/BG/16/P/РЕ/016: „Интегриран воден проект за подобряване на водния сектор на [населено място]“ и договор с изх. № РД-16-0415-31/09.03.2016 г. за стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК системите и съоръженията и предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги, сключен между Асоциация по ВиК на обособена територия, обслужвана от „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД, и ответника, такси за заустване на отпадъчни води в повърхностни води, дължими по Разрешение № 23740047/31.03.2014 г., издадено от Басейнова дирекция „Черноморски район“, за периода 01.01.2016 г. – 31.12.2016 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 11.05.2021 г. до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационно обжалване касаторът „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя следните процесуални въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички възражения на страните при трайно и последователно поддържане на оспорване за недоказаност размера на иска?; 2. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното си решение да осъществи цялостен и обективен анализ на всички събрани доказателства по делото, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка?“ Твърди, че по въведените въпроси въззивният акт противоречи на практиката на ВКС – решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по гр. д. № 540/2018 г., IV г. о., гр. д. № 2601/2019 г., I т. о., гр. д. № 2253/2020 г., III г. о., гр. д. № 1248/2020 г., III г. о. и гр. д. № 3699/2020 г., IV г. о. и др. Касаторът [община] обжалва въззивния акт в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения от касатора срещу „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД иск за заплащане на сумата от 7006, 44 лв., представляваща лихва за забава върху сумата от 38 044, 01 лв. за периода от 01.04.2017 г. до 23.01.2019 г., с доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. В изложението на основанията за достъп до касация [община] формулира следните въпроси: „1. Попада ли в забава страна по договор след получаване на покана/писмо, указващо размера на договореното задължение и съдържащо молба за предприемане на спешни мерки за заплащането му?; 2. Когато срокът за изпълнение на задължението за плащане е нормативно определен, но не е изрично посочен в договора, страната по договора е поела задължения за заплащане на всички разходи и може да се направи безспорен извод, че към деня на падежа страната е уведомена за конкретния размер и срока за изпълнение, изпада ли същата в забава по смисъла на ЗЗД, съответно – дължи ли обезщетение за неизпълнение?“. Касаторът счита, че първият въведен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, без да се позовава на конкретен акт на ВКС. По отношение на втория въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Касаторът твърди, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно, тъй като не съответства на събраните по делото доказателства, от които се установява, че ответникът нееднократно е бил уведомяван за съществуващото за него задължение. Касаторите не са депозирали отговор на касационната жалба на насрещната страна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Варненски апелативен съд е приел, че по силата на сключения между страните по спора договор от 24.10.2012 г. за предоставяне на временно управление, поддържане и експлоатация на обекти, изпълнени с финансиране по ИСПА Мярка 2002/BG/16/P/РЕ/016: „Интегриран воден проект за подобряване на водния сектор на [населено място]“ ищецът [община], в качеството си на възложител бенефициент на инвестицията по програмата, е възложил на „Водоснабдяване и канализация - Варна“ ООД като оператор на съоръжението, обект на инвестицията, временно управление, поддържане и експлоатация на обекта „Интегриран проект за подобряване на водния сектор на [населено място]“, състоящ се от посочените в договора подобекти. Установил е, че операторът се е задължил да кандидатства по реда на чл. 79, ал. 2 ЗВ пред Басейнова дирекция – Варна за получаване на разрешително за заустване на отпадъчни води в повърхностни водни обекти и да превежда на посочената дирекция таксата за заустване. Решаващият състав е посочил, че страните не спорят относно издаването през 2014 г. на разрешително за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води № 23740047/31.03.2014 г. от Басейнова дирекция за управление на водите в Черноморски район към МОСВ, по силата на което на [община] като собственик на канализационната система на [населено място] е предоставено право да ползва воден обект: Коригирано дере за дренажни и повърхностни води „Тел дере“ за заустване на отпадъчни води в повърхностни води за експлоатация на „Канализационна система на [населено място]“, като разрешителното е със срок до 30.04.2019 г. В обжалваното решение е прието, че на 09.03.2016 г. е сключен вторият процесен договор за стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК системите и съоръженията и предоставяне на водоснабдителни и канализационни услуги между Асоциация по ВиК на обособената територия, обслужвана от „Водоснабдяване и канализация – Варна“ ООД, като възложител и ответното дружество като оператор, на основание чл. 198п, ал. 1 ЗВ и § 30 от ПЗР на ЗИДЗВ. Отразено е, че съгласно втория договор операторът носи пълна отговорност за изпълнение на изискванията на разрешителните за заустване на отпадъчните води във водни обекти, като се задължава да обезщети визираната асоциация и нейните членове за всички разходи, включително такси и имуществени санкции, понесени от тях във връзка с неизпълнение на задълженията му. Въззивният съд е намерил, че въпреки поетите задължения ответното дружество е заплатило само частично дължимите от него такси, вкл. и за процесния период 01.01.2016 г. – 31.12.2016 г. В резултат на това за същия период е издаден АУПДВ № 20/21.09.2018 г. на стойност 38 044, 01 лв. непогасен остатък от такса за 2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума – 7 006, 44 лв. за периода 01.04.2017 г. – 23.01.2019 г., като сумите по акта са заплатени от ищеца [община] на 23.01.2019 г. Приел е, че доколкото собственик на канализационната система е [община], то разрешителното за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води № 23740047/31.03.2014 г. е издадено на нейно име, като в разрешителното е предвидено, че за правото на ползване титулярят на разрешителното заплаща такса за замърсяване за заустване на отпадъчни води в повърхностни водни обекти. Отчел е, че съгласно процесните договори дейността по стопанисването, поддържането и експлоатацията на ВиК системите и съоръженията, както и предоставянето на ВиК услуги на потребителите срещу заплащане, вкл. и дейността по заустването на отпадъчните води се извършва от ВиК оператора. Решаващият състав е изложил аргументи, че с договорите ответникът ВиК оператор е поел задължението за заплащане на таксата за заустване, като по делото няма спор, той е извършил плащания на част от дължимата за процесния период такса, а за останалата неплатена част на [община] е съставен АУПДВ. Според съда, с извършените частични плащания ответникът е признал, че дължи процесната такса, макар и не в посочения в акта размер. По изложените съображения е заключил, че именно ответникът е задължен за заплащане на процесната такса. По въпроса относно размера на дължимата такса, като е взел предвид препращането в разрешителното за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води, издадено на [община], към тарифа на МС относно определянето на дължимата такса за замърсяване за заустване на отпадъчни води в повърхностни водни обекти, съставът на апелативния съд е посочил, че методологията за изчисляване на таксата е нормативно регламентирана, като определящо е количеството заустени отпадъчни води, отчетено според показанията на монтирано, работещо и отговарящо на нормативните изисквания разходомерно устройство, в случая на изхода на ПСОВ „Варна“. Изтъкнал е, че тъй като административният орган е установил дължимото публично вземане с влязъл в сила индивидуален административен акт спрямо задълженото за плащането му лице – [община], ответното дружество има интерес да търси защита по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК, но такава не е предприета по делото. С оглед изложеното съдът е счел, че ответникът дължи на ищеца сумата от 38 044, 01 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – претърпени загуби в резултат на неизпълнение на договорното задължение на ответника. Въззивният съд е намерил иска за заплащане на сумата от 7 006, 44 лв., представляваща обезщетение за забава върху главното задължение за исковия период за неоснователен, тъй като страните не са уговорили падеж на задължението на ответното дружество и за да изпадне то в забава следва да бъде поканено, а по делото не е представена покана от страна на ищеца, която да е надлежно достигнала до ответника. По касационната жалба на „Водоснабдяване и канализация - Варна“ ООД: Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Двата поставени от касатора въпроса се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на делото. По тези процесуални въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са и посочените от касатора. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касатора, в контекста на които са поставени процесуалните му въпроси, за необсъждане на защитните му възражения, че ответникът не е лице, задължено да заплаща процесната такса, че договорът от 2012 г. е прекратен, както и съображенията му за неустановяване на дължимата за исковия период такса по размер. Въззивният акт обективира произнасяне на съда, че задължението на ответника ВиК оператор е с източник процесните договори от 2012 г. и 2016 г., като е направено позоваване и на извършеното от ответника плащане на част от дължимата такса. Налице е обсъждане на чл. 5 от договора от 2012 г. и на предвидените в него две предпоставки за прекратяването на договора - изграждане на Асоциация за ВиК услуги, което се е реализирало през 2009 г., и предоставяне на управлението, поддържането и експлоатацията на обектите по реда на § 30 от ПЗР на ЗИДЗВ за възлагане на дейностите по чл. 198 ЗВ, осъществило се със сключване на процесния договор от 2016 г. Що се отнася до размера на дължимата такса, то следва да се отбележи, че определеният от възраженията на ответника спор касае начина на определяне на таксата, като ответникът е поддържал, че определящо за размера на задължението му следва да бъде фактурираното от него количество вода /въз основа на същото са извършени и частичните плащания на таксата заустване от ответника/, доставено на ползвателите, а не количеството на заустените отпадъчни води, отчетено чрез измервателно устройство. Въззивният съд е формирал извод, че в случая определящо за размера на таксата следва да е количеството на заустени отпадъчни води, отчетено чрез измервателно устройство, тъй като разрешителното за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води е издадено на [община] – собственик на канализационната система, в него е визиран именно този начин за определяне на дължимата такса и е препратено към приложимата тарифа за таксите. Що се отнася до конкретния размер на таксата за исковия период съдът е посочил, че с издадения индивидуален административен акт, по който [община] е задължено лице, е установено публичното вземане, като ответникът не е предприел защита по чл. 17, ал. 2 ГПК. Във въззивния акт действително не е обсъдено писмо от 14.03.2016 г. на Басейнова дирекция за черноморски район с адресат ответника ВиК оператор, според което за определяне на таксата за заустване за 2015 г. следва да се представи информация за количеството на заустените отпадъчни води, отчетено като фактурираното количество вода, доставено към ползвателите. Това обаче не се е отразило на решаващите изводи на въззивния съд, доколкото писмото обективира разяснения относно прилагането на чл. 194, ал. 5, т. 1 ЗВ и чл. 12, ал. 1 от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване по искане на ответника ВиК оператор. Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от тази тарифа установява формулата за определяне на таксата за заустване на отпадъчни води в повърхностни води, в която е включено количеството на заустени отпадъчни води, и са регламентирани два начина за определяне на това количество – чрез измервателно устройство и чрез фактурирано количество вода, доставено към ползвателите, като вторият е приложим само за ВиК оператори. По делото е установено, че в случая титуляр на визираното разрешително за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води е [община], а не ВиК операторът. Именно с оглед това и при съобразяване на издаденото разрешително решаващият състав е счел, че за определяне на процесната такса от значение е количеството на заустените отпадъчни води, отчетено чрез измервателно устройство на изхода на ПСОВ „Варна“. По тези съображения не може да се приеме, че апелативният съд се е отклонил от задължителната и постоянна практика на ВКС по поставените процесуални въпроси, съответно не е налице въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Следва да се посочи, че правилността на изводите, до които съдът е достигнал след обсъждане на фактическия и доказателствен материал по делото, е относима към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежи на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По касационната жалба на [община]: Формулираните от касатора [община] въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. В обжалваното решение е прието, че задължението на ответника за заплащане на процесната такса не е обвързано със срок, поради което той изпада в забава след покана, доказателства за каквато по делото не са ангажирани. Поради това формулировката на въпросите не съответства на мотивите на въззивния съд. Същевременно, не би могло да се приеме, че са обосновани въведените от касатора допълнителни основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По първия въпрос касаторът не се позовава на противоречие на въззивното решение с конкретно посочен акт на ВКС, а по втория липсва съответна на изискванията на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС аргументация на значението на въпроса за точното приложение на закона и за развитието на правото. Настоящият състав намира, че не се е осъществило и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт в обжалваната от [община] част. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Това следва и от обстоятелството, че касаторът не аргументира предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК отделно от касационните си доводи, че изводите на въззивния съд противоречат на приетите по делото доказателства, установяващи, че ответникът е бил нееднократно уведомяван за задължението за заплащане на процесната такса. Очевидната неправилност е основание за достъп до касация, което е не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, и следва да е надлежно обосновано. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение