Определение № 276 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 157/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Й. Х. А., В. Л. А. – С. и Т. Л. Г. срещу въззивно решение № 3146 от 11.07.2019 г. по възз. гр. д. № 182 /2019 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 11834 /12.12.2018 г. по гр.д. № 905 /2017 г. на РС Благоевград, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателите срещу В. В. П. иск за съдебна делба на жилищна сграда от два етажа, всеки от които със застроена площ 90 кв.м., построена в УПИ с площ 528 кв.м., находящ се в [населено място]. Насрещната страна В. В. П. не е подала писмен отговор. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена срещу въззивно решение по иск за съдебна делба на недвижим имот, по отношение на който в чл.280,ал.3 ГПК не е предвидено ограничение за касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд, като е споделил изводите на първоинстанционния съд, по доводите във въззивната жалба е приел следното: анализът на всички събрани по делото доказателства, включително заключението на съдебно-техническата експертиза сочат на извод, че процесната сграда е в етажна собственост по смисъла на чл.37 и сл. от ЗС, в която всеки един от двата етажа е индивидуална собственост, а теренът е обща част по смисъла на чл.38 ЗС, поради което делбата е недопустима. Етажите са обособени като отделни самостоятелни обекти и обстоятелството, че не отговарят на изискванията за жилище по Наредба № 5 за правила и норми по Т., е без значение за правния им статут. В ТР № 96 /71 г. ОСГК е прието, че при делба на заварени към 17.05.1963 г. съсобствени жилищни сгради, отредените в реална собственост етажи или част от етажи могат и да не отговарят на нормите на § 38 и § 39 от СПН, ако тези етажи или част от етажи представляват обособени от по-рано отделни жилища. А обстоятелството, че санитарните възли и на двата етажа са изградени в мазето на сградата не може да обоснове извод, че двата етажа не са отговаряли на изискванията за жилище, тъй като разпоредбата на § 65 СПН допуска по изключение тоалетната да се намира и извън сградата. Безспорно е установено по делото наличието на две санитарни помещения (баня с тоалетна) в зимничния етаж, както и че всеки един етаж е напълно обособен от останалите, без вътрешна връзка помежду им и има самостоятелен вход. Изграждането на процесната жилищна сграда по етажи, всеки от които представлява обособено жилище, е извършено в периода 1967 г. 1969 г. при действието на ЗПИНМ, поради което в случая нормата на чл.62 З. (отм.) не намира приложение, тъй като няма обратно действие. Също така няма значение и липсата на архитектурен проект за двата етажа, мазето и тавана, такъв се изисква, когато се обособяват нови жилища в резултат на преустройство. Когато етажите са обособени като самостоятелни обекти със строителството на сградата, такъв проект не е необходим, а се проверява дали отделните етажи отговарят на изискването за жилище. В този смисъл са и разясненията, дадени в т.5 от ППВС № 7 /73 г., затова е неоснователен доводът, че след като строителното разрешение е издадено през 1967 г. на В. К., която след смъртта си оставя наследници, то за тях етажите остават съсобствени. Процесната жилищна сграда представлява двуфамилна двуетажна жилищна сграда, към момента на построяването и е било допустимо банята и тоалетната да не се намират на етажа. Затова и следва да се приеме, че прехвърлителните сделки, извършени през 1993 г. и 2004 г. по отношение на двата етажа имат за предмет самостоятелни обекти на правото на собственост. Следователно не е възникнала съсобственост между ищците и ответницата, което е пречка за допускане на делба. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Във връзка с доводи за неправилност на въззивното решение, поради това, че към момента на извършване на прехвърлителните сделки през 1993г. и 2004 г. етажите на къщата не са отговаряли на изискванията за самостоятелни обекти на собственост на З. (отм.) и ЗУТ и че сградата не е заварена по смисъла на приетото с ТР 96 /71 г., а построена след 17.05.1963 г., жалбоподателите извеждат следните правни въпроси: кога възниква етажна собственост в една сграда и ако един етаж не отговаря на действащите правила и норми, може ли същият да бъде самостоятелен обект на правото на собственост, като твърдят, че разрешението на тези въпроси противоречи на приетото с ТР № 96 /16.11.1971 г. Видно от подробното изложение за мотивите на въззивния съд обуславящ е първият въпрос, и то уточнен в смисъл: възниква ли етажна собственост в една сграда, когато е изградена от отделни етажи, всеки от които към момента на изграждането на сградата отговаря на изискванията за самостоятелно жилище? Въпросът може да бъде уточнен и по-конкретно: възниква ли етажна собственост в една сграда, построена в периода от 1967 г. до 1969 г.., когато е изградена от отделни етажи, всеки от които към момента на изграждането на сградата отговаря на изискванията за самостоятелно жилище? Този въпрос и в двете му разновидности не е разрешен в противоречие с посоченото от жалбоподателите ТР № 96 /16.11.1971 г.., с което е прието, че при делба на заварени към 17.05.1963 г. съсобствени жилищни сгради отредените в реална собственост етажи или части от етажи могат и да не отговарят на нормите на § 38 и § 39 от Строителните правила и норми (СПН), ако тези етажи или части от етажи представляват обособени от по-рано отделни жилища. Както беше посочено, въззивният съд е обсъдил това тълкувателно решение, но е приел, че процесната сграда не е заварена към 17.05.1963 г., а изграждането и е извършено в периода 1967 г. - 1969 г. при действието на ЗПИНМ, като всеки един етаж е напълно обособен от останалите, без вътрешна връзка помежду им и има самостоятелен вход и всеки един от двата етажа разполага с отделно санитарно помещения (баня с тоалетна) в зимничния етаж в съответствие с изискването на § 65 от СПН, която изисква то да се намира в сградата (а не на етажа), поради което процесната сграда е двуфамилна жилищна сграда и етажна собственост. Т.е. въззивният съд е разграничил хипотезите: че не разглежда иск за съдебна делба на построена и заварена към 17.05.1963 г. жилищна сграда, но че преценката за това дали отделните етажи отговарят на изискванията за самостоятелно жилище следва да бъде извършена към момента на построяването на сградата в съответствие с действалите към момента на изграждането и в периода от 1967 г. до 1969 г. ЗПИНМ, ППЗПИНМ и СПН, а не към по-късните моменти на извършване на разпоредителни сделки през 1993 г. и 2004 г., както и че З. (отм.) не намира приложение, тъй като няма обратно действие (той е в сила от 01.06.1973 г.). Вторият въпрос, основан на твърдения, че към момента на изграждането на сградата, нито един от етажите не е отговарял на изискванията за самостоятелно жилище, не е обуславящ, защото този въпрос е основан на неприетите за установени по делото твърдения на ищците. Видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд е приел, че по делото е установено обратното – че всеки от етажите е отговарял на изискванията за самостоятелно жилище. Към изложеното следва да се добави и следното: В касационната жалба и в изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателите се позовават и на определение № 54 /19.03.2018 г. по ч.гр.д. № 802 /2018 г. на ВКС, I г.о., приложено към настоящото, с което е отменено определение за прекратяване на делото и то е върнато на Благоевградски РС за продължаване на съдопроизводствените действия. Позовават се на изложеното в мотивите на това определение, че според твърденията на ищците сградата е еднофамилна и че преценката дали тези твърдения отговарят на действителното правно положение следва да се извърши след провеждане на състезателно производство. Това определение, с което е разрешен въпросът за допустимостта на предявения иск, а не за неговата основателност и с което не е разгледан по същество въпрос, обуславящ извод за основателността на иска за делба, не може да представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Поради изложеното не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. Ответницата не претендира разноски, нито е представила доказателства, че е направила такива. Поради изложеното разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното, съдът