Определение № 286 от 24.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 498/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Е. С. и И. П. Д., чрез пълномощника им адвокат П. А., против решение № 127 от 29.10.2021 г., постановено по гр. д. № 361 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Добрич в частта, с която е отменено решение № 260011 от 1.02.2021 г. по гр. д. № 883/2019 г. на Районен съд – Балчик и вместо него е постановено друго за уважаване на предявения от З. К., Ф. К., К. Г., Н. А., Н. Т., Н. К., Х. К., Я. Б., Д. Б., Н. Й., Н. К., К. К. и Х. Б. против И. Е. С. и И. П. Д. установителен иск за собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], съставляващ нива с площ от 39.750 дка. З. К., Ф. К., К. Г., Н. А., Н. Т., Н. К., Х. К., Я. Б., Д. Б., Н. Й., Н. К., К. К. и Х. Б. са подали чрез пълномощника си адвокат П. Ч. писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съдебен състав съобрази следното: Окръжен съд - Добрич е констатирал, че ищците, всички граждани на Република Турция, са основали иска на твърденията, че като наследници на С. А. и след съдебна делба по гр. д. № 152/2004 г. на Балчишкия районен съд, са собственици на процесния имот, който бил продаден на ответника С. от други, различни от тях лица, а последния го продал на ответницата Д.. И. Е. С. не е подал отговор на исковата молба. В отговора на исковата молба И. П. Д. е оспорила, че ищците са придобили собствеността по наследство, евентуално, че както тя, така и праводателя й са придобили имота на възмездни правни основания, годни да направят всеки от тях собственик, без да знаят, че придобиват от несобственици, т.е. били са добросъвестни и тези обстоятелства в съвкупност са ги направили собственици, като придобивните им основания са противопоставими на всяко лице, имащо претенции за имота. Във въззивната жалба на ищците е приет за правилен извода на първоинстанционния съд, че са доказали наследственото правоотношение, от което черпят права върху спорния имот, а е оспорен извода, че ответниците са доказали наследствени правоотношения на своите праводатели и то без самите ответници да са твърдели и да са противопоставяли праводателите им да са били в наследствени правоотношения. Въззивният съд е приел за установено, че спорният поземлен имот с идентификатор ***, съставляващ нива от 39.750 дка е образуван в производството по съдебна делба на поземлен имот с идентификатор***, съставляващ нива с площ от 158.999 дка, реституиран по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на А. А. В.. Сред съделителите, между които е допусната съдебната делба, са Р. Т., А. Т. и Т. Т. от Република Турция. Делбата е извършена чрез образуване от общия имот на дялове по колена, разделителен протокол и жребий. Въз основа на изтегления жребий Р. Т., А. Т. и Т. Т., наследници от коляното на дъщерята С. А. на наследодателя, са получили в общ дял поземлен имот с идентификатор ***, съставляващ нива от 39.750 дка. Въз основа на решение по дело № 2008/197 на мировия съд в Газиосманпаша/Инстанбул, ищците К. К., Н. А. (К.), Т. Т. (К.), Н. К. и Х. К. се летитимират като законни наследници на Р. К., починал на 27.07.2016 г., син на Т. и С. – решение по дело № 2016/1858 на съд Газиосманпаша/Инстанбул. На свой ред ищците Х. Б., Н. Б. (К.), Н. Б. (Й.), Я. Б. и Д. Б. се легитимират като законни наследници на А. Б., починал на 22.08.2011 г., син на Т. и С. – решение по дело № 2011/1971 на мировия съдия в Бакъркьой/Инстанбул. Окръжният съд е посочил, че възраженията на ответниците срещу възприемането на удостовереното с цитираните съдебни решения са неоснователни. Те се аргументират със съображения, че решенията са постановени от турски съд, не са признати и изпълнението им не е допуснато от българския съд. Но между Република България и Република Турция е в сила Договор за правна помощ по граждански и наказателни дела, който в чл. 3 ал. 2 изключва необходимостта от провеждане на такава процедура. Цитираните съдебни решения удостоверяват изпълнението на процедурата за издаване на удостоверения за наследници, която по законодателството на Република Турция е съдебна, производството е охранително и решенията не подлежат на изпълнение, а удостовереното в тях подлежи на съобразяване до доказване на противното. Представени са от ищците три изселнически паспорта, удостоверения от Министерство на вътрешните работи на Република Турция и от общинските дирекции по население в Газиосманпаша и Бакъркьой в Инстанбул /л.107 – л.128/. От тях се установява, че наследодателите Р. К., Т. К. и А. Б. са се изселили в Република Турция от Република България през 1951 г.; в Република България преди изселването те са носили съответно имената Р. Т., Т. Т. и А. Т.. Съдът е посочил, че тези писмени доказателства не са приложени към исковата молба, но са представени от ищците по повод въведените в отговора на ответницата възражения и в срока по чл. 143, ал. 2 ГПК, поради което, обратно на поддържаното от ответниците, сведенията в документите следва да се вземат предвид. Счел е, че така се установява, че Р. К., Т. К. и А. Б. от една страна и съответно Р. Т., Т. Т. и А. Т. от друга страна, са имена на едни и същи три лица, наследодатели на ищците. Изводът не се променя от начините на изписване на името (С., С., С., С.) на майката на преките наследодатели на ищците. Разликите в изписването му са резултат на произношение и различни граматически правила при съставянето на българските/турските документи във времето, и разминаване при транслитерацията и преводите от/на турски/български език, но не разколебават извода, че се касае за една и съща жена, майка на преките наследодатели на ищците и тяхна наследодателка. При така възприетите факти, въззивният съд е направил извод, че по силата на наследяването ищците са придобили правото на собственост върху придобития преди това от наследодателите им по реституция, наследство и делба - поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място]. Посочил е, че противно на въведеното в хода на съдебния спор от ответниците, този имот съществува. Обратното становище е застъпено от ответниците по съображения за нищожност на осн. чл. 75, ал. 2 ЗН на съдебната делба по гр. д. № 152/2004 г. на БРС. Но нищожността по чл. 75, ал. 2 ЗН на делбата няма отношение към извършените със съсобствения имот фактически промени и не означава, че той продължава да съществува в изначалните си вид и параметри; нищожността на посоченото основание на делбата има значение за обема на правата на съсобствениците в новообразуваните имоти, но не и за самото им съществуване, като самостоятелни обекти на правото на съсобственост. Съдът е посочил и, че ищците са турски граждани и в съответствие с чл. 3, ал. 4 ЗСПЗЗ (ред. ДВ бр. 17/1991 г.) и сега действащите чл. 3б, ал. 1 и 2 ЗСПЗЗ (ДВ бр. 24/2007 г.) те имат задължението да прехвърлят придобития от тях по наследство земеделски имот на лица, имащи право да притежават такъв и то не е изпълнено в установения за това тригодишен срок. Неизпълнението на задължението не води до автоматично изгубване на правото на собственост, каквато последица в закона не е предвидена, а само поражда правото по чл. 3б, ал. 3 ЗСПЗЗ на държавата да изкупи земеделския имот по цени, определени от Министерския съвет, което не се твърди и няма данни да е осъществено. На 30.11.2018 г. с нотариален акт № 98, т. ІV, рег. № 4822, д. № 711/2018 г. на нотариус с рег. № * е сключен договор, с който няколко неучастващи по делото лица, представлявани от пълномощник, продали на ответника И. Е. С. процесния поземлен имот с идентификатор ***. С договор от 03.06.2019 г., сключен с нотариален акт по т. ІІІ рег.№ 1783, д. № 315/2019 г. на нотариус с рег. № * ответникът И. Е. С. продал същия имот на ответницата И. П. Д.. Въззивният съд е посочил, че ответниците не са твърдяли продавачите по първия договор и праводатели на ответника И. С. да са били собственици на имота – като наследници на придобилите го по горепосочената съдебна делба или на друго конкретно правно основание. Ето защо, въпрос за правата на праводателите на ответника И. С. не може да се поставя. Налага се, че ответникът е договарял с несобственици и, тъй като никой не може да прехвърли права, които не притежава, ответникът не е придобил правото на собственост върху имота, съответно и той не е могъл да го прехвърли на втората ответница по сключения помежду им договор за покупко-продажба. Вероятно е, както се поддържа от тях, ответниците да са били добросъвестни и да не са знаели, че договарят с несобственици. Това, обаче, би имало значение при позоваване на давностно владение по чл. 79, ал. 2 ЗС, като основание за придобиване на собствеността, но такова позоваване не е сторено /друг е въпросът доколко би било основателно/. Добросъвестността на придобилия от несобственик, вкл. в съвкупност с годността на придобивното основание, не могат да преодолеят липсата на права у продавача, които той да прехвърли и купувачът да придобие. Така, ответникът И. С., а след него и ответницата И. Д. не са придобили правото на собственост върху процесния имот, респ. ищците не са загубили същото, поради което предявените искове за собственост са основателни. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. Е. С. и И. П. Д. се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят следните въпроси: 1) поражда ли правни последици делба, която е нищожна на основание чл. 75, ал. 2 ЗН и имотът, който е бил предмет на нищожна делба продължава ли да съществува във вида си от преди нищожната делба или на негово място възникват нови имоти (вероятно се има предвид, обособените при делбата нови имоти); 2) длъжен ли е въззивният съд да обсъди и вземе предвид всички събрани по делото доказателства; 3) когато пред първоинстанционния съд ответникът е оспорил истинността на даден документ и е поискал ищецът да го представи в оригинал, съдът не се е произнесъл по това искане, но решението му е в полза на ответника, длъжен ли е въззивният съд, ако отмени решението на първоинстанционния съд и се позове точна на оспорените документи, да реализира процедурата по чл. 193 и чл. 186 ГПК. Първите два въпроса са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но по тях не се констатира основание за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е свързан с довода в касационната жалба, че нищожните актове и действия не пораждат правни последици, а в процесния случай това означава, че делбата на първоначалния имот с иденстификатор *** не се е случила и той продължава да съществува във вида, в който се е намирал преди извършването на нищожната делба, а следователно ищците дори и да са съсобственици в първоначалния имот, не са и няма как да бъдат собственици на процесния имот, който не съществува. В посочените от касаторите решения – т. 1 на Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. по т. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 7/73 г., решение № 21/6.02.2021 г. по гр. д. № 4564/2014 г., ВКС, ІІІ г. о. и решение № 159/17.02.2021 г. по гр. д. № 759/2020 г., ВКС, ІV г. о. – не е дадено тълкуване, че при нищожност на делба на основание чл. 75, ал. 2 ЗН, новообособените от делбения имот като реални дялове имоти, се счита, че не съществуват, т. е. че липсва обект на вещното право. Самият въпрос е свързан с правно необоснованото смесване на последиците от нищожността на делбата по чл. 75, ал. 2 ЗН (съсобствеността не е прекратена и всеки съсобственик може да иска нова делба, да ползва имота и добивите от него според правата си и да предяви самостоятелен иск за прогласяване нищожността на извършената делба) с основанията от един имот да бъдат обособени нови обекти на вещни права, които при земеделските земи включват процедурата по чл. 7, ал. 3 ЗСПЗЗ, а при одобрена кадастрална карта и процедурата по чл. 51, ал. 6 ЗКИР. Нормативната уредба не предвижда нищожността на делба като основание за заличаване на новообособените имоти и възстановяване на имота, от който са образувани. Вторият въпрос е обоснован с тезата на касаторите, че съдът е установил наследствените права на ищците въз основа решенията на турските съдилища, но изрично е заявил, че няма да вземе предвид тези доказателства и да ги обсъди относно наследствените права на праводателите на ответниците, поради формалната причина, че ответниците не били твърдели, че техните праводатели са наследници, като този извод не е верен, тъй като такова твърдение е наведено в процеса още в началото му пред Районен съд - Балчик, двамата ответници са заявили, че са придобили имота надлежно и са станали негови собственици и при предявен иск за собственост въззивният съд не може да откаже да разгледа и анализира доказателствата, които установяват принадлежността на правото на собственост. При тази обосновка липсва противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, включително и тази, посочена от касаторите. В отговора на исковата молба И. Д., освен оспорване наличието на наследяване в лицето на ищците (с конкретни доводи относно представените от тях с исковата молба писмени доказателства), в т. 2 е заявила, че е придобила „процесния имот на възмездно валидно правно основание, годно да я направи собственик. И. Д. е придобила имота от лице, което се е легитимирало като негов собственик по надлежния ред. Към датата на сключване на сделката между ответниците по делото върху имота не е имало вписани никакви вещни тежести или ограничения, не са били вписани и никакви претенции на трети лица. Такива не са били вписани и към датата на придобиване на имота от ответника И. С.. Следователно към момента на прехвърлителните сделки не са съществували никакви индикации дори, че към процесния имот мое да има претенции от трети лица. Това означава, че и двамата ответници добросъвестно са придобили имота на възмездно правно основание, като са заплатили изцяло неговата цена. Това ги прави собственици на имота, а придобивното им основание е противопоставимо на ищците по делото и на всяко трето лице, което би могло да има претенции за имота.“ В първото по делото съдебно заседание, ответниците не са извършили уточнение на тези твърдения, нито от фактическа страна, нито чрез позоваване на друго придобивно основание. При тези твърдения следва, че ответницата се е позовала на факта, че тя и праводателя и са добросъвестни (което по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС означа, че не са знаели, че праводателите им не са собственици), както и че са заплатили цената. Именно квалифицирайки тези твърдения, въззивният съд е посочил, че те не съставляват уредено в закона придобивно основание. Доколкото в отговора на исковата молба, нито като уточнение в първото съдебно заседание по делото (т. е. до настъпване на процесуалните преклузии) ответниците не са посочили факти, относими към фактическия състав на друго придобивно основание, а само са оспорили качеството наследници на ищците, то и въззивният съд е разгледал именно спора дали ищците се легитимират като наследници на лицата, придобили собствеността при съдебната делба, но не е имал правомощие да преценява дали лицата, които в нотариалното производство са били праводатели на И. С. са действителните наследници на лицата, придобили имота при съдебната делба. Третият въпрос е поставен при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът се явява неотносим към изхода на спора, макар данните по делото да потвърждават довода на касаторите, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по исканията им в молбата от 3.06.2020 г. относно оспорване верността на свидетелствата за смъртта и наследниците, както и за идентичността на имената на А. Б., Т. К. и Р. К. и за представяне оригиналите на тези документи. В отговора на въззивната жалба обаче са били наведени доводи, с които в молбата от 3.06.2020 г. е било обосновано и оспорване верността на документите, становище, че ищците не са предприели никакви действия по доказване на отразените в тях факти, както и че тези документи и представените в последното съдебно заседание (отразяващи вписванията в регистрите за регистрация на населението, които съвпадат с данните по оспорените документи) не е следвало да се приемат, поради настъпила преклузия. Тези твърдения са обсъдени и са намерени за неоснователни от въззивния съд, независимо, че формално не е било открито производство по чл. 193 ГПК. Довод, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по искането по чл. 186 ГПК настоящите касатори не са направили в отговора на въззивната жалба, а в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в последвалата го практика на ВКС е разяснено, че при уредения в процесуалния закон ограничен въззив, възивният съд преценява правилността на първоинстанционното решение само по доводите във въззивната жалба, като вземе предвид и доводите в отговора на въззивната жалба, освен ако се касае до приложение на императивна правна норма или когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. З. К., Ф. К., К. Г., Н. А., Н. Т., Н. К., Х. К., Я. Б., Д. Б., Н. Й., Н. К., К. К. и Х. Б. не са представили доказателства за направени по повод касационната жалба разноски, поради което такива не следва да им се присъждат. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение