Определение № 3253 от 25.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 768/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Държавна агенция при бежанците при Министерски съвет, чрез юрисконсулт К. Л., срещу въззивното решение на Хасковски окръжен съд №289/25.10.2023г. постановено по в.г.д.№579/2023г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на процесуалните правила, материалния закон и необоснованост. Насрещната страна М. П. Р. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат М. Г., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а в условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд Хасково, с което са уважени предявените от М. П. Р. срещу Държавна агенция при бежанците при Министерски съвет, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено със Заповед №03-134/27.07.2022г. на председателя на Държавна агенция при бежанците при Министерски съвет; за възстановяване на М. П. Р. на заеманата преди уволнението длъжност „старши специалист“ в отдел „Социална адаптация“ в Регистрационно – приемателен център [населено място], на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ и за осъждане на Държавна агенция при бежанците при Министерски съвет да заплати на М. П. Р. сумата от 5 880лв., представляваща обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за периода от 03.08.2022г. до 03.02.2023г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.10.2022г. до окончателното ѝ изплащане. За да постанови този резултат, съдът е приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение въз основа на трудов договор № 01-8/16.01.2017 г., с който ищецът М. П. Р. бил назначен на длъжността „Старши специалист" в отдел „Прием, настаняване и социални дейности" в РПЦ, [населено място]. С допълнително споразумение № 02-728/29.03.2019г. и на основание чл.119 от КТ М. Р. бил преназначен на длъжност „Старши специалист" в отдел „Социална адаптация" в РПЦ Х., с код Н. 3359-3022, считано от 01.04.2019г. При преназначаването на ищеца през 2019г., му била връчена длъжностна характеристика (утвърдена със Заповед № РД05-219/29.03.2019г. на Главния секретар на ДАБ при МС), с подробно посочени изисквания за заемане на длъжността и необходимата компетентност. На 03.07.2020г., на ищеца Р. била връчена нова длъжностна характеристика за длъжността „Старши специалист" в отдел „Социална адаптация" в РПЦ- [населено място], утвърдена със Заповед № РД .../....г. на Главния секретар на ДАБ при МС, в която било направено допълване на изискванията за необходимата компетентност, както следва: Дигитална компетентност - знания и умения за обработване на информация, създаване на съдържание, дигитална комуникация. Познава и прилага правилата за информационна сигурност съобразно длъжността си. С писмо № ЧР-..... г. на Председателя на ДАБ при МС на ищеца М. Р. била връчена длъжностна характеристика за длъжността „Старши специалист" в отдел „Социална адаптация" в РПЦ, [населено място], утвърдена със Заповед № ....,.г. на Главния секретар на ДАБ при МС, с изисквания за заемане на длъжността и необходими компетенции идентични на предходната. На 22.06.2020г. същата длъжностна характеристика била връчена и на З. К. А., заемала длъжност „Старши специалист" в отдел „Социална адаптация" в РПЦ, [населено място], утвърдена със заповед № .....г. на Главния секретар на ДАБ при МС. Съдът констатирал, че М. П. Р. ползвал отпуск за временна нетрудоспособност за периодите: от 28.07.2022г. до 10.08.2022г. и от 11.08.2022г. до 25.08.2022г. Последният пълен отработен месец на ищеца бил месец април 2022 г., съобразно заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, за който му било начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 981 лв. – основна работа заплата; 824 лв. – допълнително възнаграждение за постигнати резултати (изплащано на тримесечие, без постоянен характер). Размерът на обезщетението за 6 месеца, за периода от 03.08.2022 г. до 03.02.2023 г. и за период от 08.09.2022 г. до 08.03.2023 г., било в размер на: 10 830 лв. по вариант първи от заключението и 5886 лв. по вариант втори. Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът направил извод, че при разглеждане на делото първоинстанционнният съд не е нарушил диспозитивното и състезателното начало в процеса, като приел, че заповедта за уволнение била връчена на ищеца по време, когато ползвал отпуск поради временна неработоспособност – нарушение на чл.333 КТ. Посочил, че възражението за датата на връчване на заповедта било разгледано във връзка с твърдението на ответника, че искът е недопустим, като предявен след изтичане на двумесечния срок по чл.358 КТ. Изложил, че първостепенния съд правилно е приел, че процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение била връчена на работника с лицензиран оператор на пощенски услуги, с товарителница №.......г, адресирана до адреса на ищеца М. П. Р. – [населено място], [улица],вх. .,ет..,ап.., с телефон на получателя [ЕГН]. Отказът за получаването ѝ бил надлежно удостоверен от връчителя. С оглед на това, въззивният съд приел, че писменото изявление на ответника било редовно връчено М. Р. на 03.08.2022 г., при условията на чл. 44 ГПК и от тази дата е започнал да тече срокът за оспорването ѝ. Отбелязал, че доколкото исковата молба, въз основа на която е образувано производството, била депозирана на 03.10.2022г. (пощенско клеймо на плик на стр.11 том 1), същата е подадена в двумесечния преклузивен срок по чл.358, ал.1, т.2 от КТ, поради което направил извод за допустимост на предявените искове. Съдът посочил, че към датата на връчване на заповедта за уволнение, ищецът е ползвал отпуск за временна нетрудоспособност, поради което при преценка законосъобразността на извършеното уволнение, следвало да бъде установено дали е спазена процедурата по преодоляване на закрилата по чл. 333 КТ. Доколкото тази закрила (чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ) се прилагала и при промяна на изискванията за изпълнение на длъжността, преценката за приложимостта ѝ следвало да се направи към датата на връчване на заповедта. С оглед на това и факта, че същата била връчена на М. Р. по време на ползвания от него отпуск за временна нетрудоспособност, съдът направил извод, че работникът се е ползвал от закрилата на чл. 333, ал. 1, т. 4 от ГПК и тя не е била преодоляна от работодателя. Посочил, че само на това основание уволнението, обективирано в Заповед № ...... г. на Председателят на ДАБ при МС за прекратяване на трудовото правоотношение с М. П. Р., се явявало незаконосъобразно и следвало да бъде отменено. Отделно от това, съдът посочил, че изискванията за заемане на длъжността „Старши специалист" в отдел „Социална адаптация" в РПЦ- [населено място] били утвърдени със Заповед № ........г. на Главния секретар на ДАБ при МС и въведени от 30.06.2020г., като промяна в тях не била извършена с последващата Заповед № ......г. на Главния секретар на ДАБ при МС. С оглед на това и обстоятелството, че ищецът е полагал труд на тази длъжност от 2020г. до датата на прекратяване на трудовото правоотношение, при действието на посочените изисквания и е отговарял на същите, съдът направил извод, че не са били налице предпоставките и основанието по чл.328, ал.1,т.11 от КТ за прекратяване на трудовото му правоотношение. Приел още, че промените в изискванията за изпълнение на длъжността не били обосновани и нямали връзка с характера на работата на съответната длъжност, поради което въвеждането им било извършено единствено, с оглед уволнението на ищеца – нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ. В тази връзка посочил, че презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ била оборена, когато по делото е установено, че чрез предоставените му от закона средства работодателят е целял прекратяване на трудовия договор с конкретен служител, че въведените нови изисквания са единствено с цел да се прекрати трудовия договор с определен служител или да се заобикалят изискванията за предварителната закрила по чл. 333 КТ (решение № 192 от 04.11.2016 г. по гр. д. № 674/2016 г., г. к., III г. о. на ВКС). В заключение направил извод, че при установената липса на промяна в изискванията за заеманата от ищеца длъжност, е налице злоупотреба с право от работодателя, което водело до незаконосъобразност на издадената заповед за прекратяването му. Приел, че предявеният иск за признаване на уволнението за незаконно, по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, е основателен и следва да бъде уважен, а заповедта с която е прекратено трудовото правоотношение с ищеца – отменена. Предвид основателността на главния иск, съдът направил извод за основателност и на исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.2 и т.3 от КТ. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ За момента и условията, при които настъпва преклузията за ищеца да въвежда нови твърдения по фактите и да навежда нови основания за незаконосъобразност на обжалваната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, съответно да ангажира доказателства за ново въведените твърдения и възражения. Твърди противоречие с практиката на ВКС в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №382/06.01.2015г. по г.д.№1558/2014г. на ІV г.о.; решение №163/17.01.2012г. по г.д.№965/2010г. на І т.о.; решение №15/16.02.2017г. по г.д.№60077/2016г.; решение №644/12.10.2010г. по г.д.№1269/2009г. на ІV г.о.; 2/ За задълженията на въззивния съд да мотивира решението, да разгледа възраженията и доводите и да обоснове акта си със събраните по делото доказателства. Въвежда довод за противоречие на въззивното решение с ППВС №1/13.07.1953г., ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. ІІ т.о.; решение №94/28.03.2014г. по г.д.№2623/2013г. ІV г.о.; решение №157/08.11.2011г. по т.д.№823/2010г. ІІ т.о.; решение №344/21.09.2012г. по г.д.№862/2011г. ІV г.о.; решение №127/05.04.2011г. по г.д.№1321/2009г. ІV г.о.; решение №554/08.02.2012г. по г.д.№1163/2010г. ІV г.о.; решение №194/18.06.2013г. по г.д.№1100/2012г. ІV г.о. и 3/ Как следва съда да преценява правните характеристики на съответната длъжност с оглед приложението на чл.328, ал.1, т.11 от КТ, за който твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС в решение №118/23.03.2015г. по г.д.№281/2014г. на ІV г.о.; решение №182/13.06.2014г. по г.д.№479/2014г. на ІV г.о. Съдът намира, че поставените от касатора въпроси свързани с възраженията, по които съдът може да се произнесе в производството по чл.344 от КТ срещу заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, както и за приложението на чл.328, ал.1, т.11 от КТ са включени в предмета на спора и са обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. Въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, част от която са решение № 665/1.11.10г. по г.д. № 242/09г., ІV г.о.; решение № 459/27.01.11г. по г.д. № 1532/10г., ІV г.о.; решение № 503/5.01.12г. по г.д. № 77/11г., ІV г.о.; решение №135/08.06.2021г. по г.д.№3135/2020г. на ВКС, ІV г.о.; решение №357/24.09.2012г. по г.д.№874/2011г. на ВКС, ІV г.о., поради което обжалването следва да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Въпросите следва бъдат уточнени от съда (съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) в следния смисъл: 1/ може ли съдът да се произнесе за незаконосъобразност на заповед за уволнение поради нарушение, което не е въведено от ищеца като основание на предявения иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ и 2/ налице ли е промяна на изискванията за изпълнение на длъжността в хипотезата на чл.328, ал.1, т.11 от КТ, когато трудовите функции за определена длъжност се премахват изцяло и се създава нова длъжност със същото наименование, но с напълно различни трудови функции. Поставеният въпрос за задълженията на въззивния съд да мотивира решението, да разгледа възраженията и доводите на страните и да обоснове акта си със събраните по делото доказателства отново е обоснован с оплакванията за разгледани от въззивният съд възражения срещу оспорената заповед, които не са били своевременно въведени в производството, поради което същите ще бъдат разгледани по същество на спора. В заключение, касационно обжалване следва да се допусне. Касаторът Държавна агенция при бежанците при Министерски съвет, следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 197,60лв., на осн. чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, съдът