Определение № 2060 от 22.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1239/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 295 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. М. И. срещу решение № 409 от 30.03.2023 г. по в. гр. д. № 2352/2022 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 47 от 02.04.2019 г. по т. д. № 93/18 г. на Софийски окръжен съд е признато за установено по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск, че Ц. М. И. дължи на „Банка ДСК“ АД, [населено място] сумите: 52 600, 31 лв., представляваща неизплатена главница по сключен между страните договор за кредит от 29.06.2007 г. и споразумение от 01.06.2010 г., ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 05.01.2018 г. до окончателното й изплащане, и 19 847,97 лв., представляваща неизплатена възнаградителна лихва по същия договор за периода от 05.01.2015 г. до 05.01.2018 г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение № 224 от 08.01.2018 г. по ч. гр.д. № 91/18 г. на Ботевградски районен съд. К. жалбоподател поддържа, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Оспорва извода на въззивния съд, че правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем не се погасява по давност. Мотивира обратното становище и излага доводи, че в случая давностният срок за упражняване на потестативното право на кредитора е започнал да тече от момента на неизпълнение на задълженията на длъжника, а именно от 18.11.2009 г. – датата на осчетоводяване на кредита като предсрочно изискуем поради просрочие от 90 дни, евентуално от 17.02.2011 г. – момента на падежиране на 5 месечни вноски по кредита съобразно допълнително споразумение от 1.07.2010 г. и погасителен план към него, съответно е бил изтекъл към датата на извънсъдебното упражняване на правото. Прави искане обжалваният въззивен акт да бъде отменен. Допускането на касационното обжалване касаторът основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД, [населено място] изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Софийски апелативен съд се е произнесъл на основание чл. 294, ал. 1 ГПК след частична отмяна на решение № 12474 от 9.12.2020 г. по в. гр. д. № 3475/2019 г. на Софийски апелативен съд и връщане на делото за ново разглеждане в отменената част. За да постанови обжалваното решение, решаващият състав е приел, че между страните по делото не се спори, че с договор за ипотечен кредит, сключен на 29.06.2007 г., „Банка ДСК” ЕАД е предоставила на касатора кредит в размер на 57 700 лв. със срок за погасяване от 300 месеца, считано от 29.06.2007 г., на равни месечни вноски съгласно подписан от страните погасителен план, с определени съгласно Условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК УЮТ“ лихвени проценти. Въззивният съд е установил, че на 01.06.2010 г. страните са подписали допълнително споразумение, с което са установени по размер дължимите по договора главници и лихви. Съставът на Софийски апелативен съд е счел, че по делото е разрешен спорният въпрос относно обявяването на кредита за предсрочно изискуем на 13.12.2017 г. поради неплащане на 85 месечни вноски. С оглед постановената от касационната инстанция отмяна на въззивния акт само в частта, с която според ВКС неправилно са приложени разпоредбите относно погасителната давност, и дадените указания по прилагането на материалния закон, въззивният съд е концентрирал произнасянето си по тези въпроси. Посочил е, че съгласно заключението на допуснатата от въззивния съд допълнителна съдебно-счетоводна експертиза неплатеният остатък за редовна главница към 13.12.2017 г. е в размер на 58 181,52 лв., представляващ сбор от неплатените вноски за периода от 05.01.2013 г. до 13.12.2017 г. и обявения за предсрочно изискуем остатък от главницата, като размерът на дължимата главница е определен съобразно действалия между страните погасителен план към допълнителното споразумение от 01.06.2010 г.; изчисленият неплатен остатък за възнаградителна лихва за периода от 05.01.2015 г. до 13.12.2017 г. е в размер на 19 847,97 лв. Въззивният съд е изразил становище, че правото на банката кредитор да направи кредита предсрочно изискуем не се погасява по давност. Като се е позовал на практика на ВКС, е посочил, че уговорената в договора за банков кредит възможност за банката да обяви при настъпване на определени предпоставки за предсрочно изискуеми погасителните вноски с ненастъпил падеж представлява установено в полза на банката потестативно право, което се упражнява с едностранно изявление, отправено до длъжника и реализирането на което има за последица едностранна промяна в сключения договор за кредит, изразяваща се в отнемане преимуществото на уговорения в полза на длъжника срок за изпълнение и пораждане на възможност за кредитора да иска плащане от кредитополучателя и на вноските с ненастъпил падеж. Според решаващия състав на Софийски апелативен съд се касае за възможност, която кредиторът би могъл да реализира ако желае, по негова преценка, тоест не е обвързано със санкцията на погасителната давност. Във въззивния акт на основание чл. 294, ал. 1 ГПК са съобразени задължителните указанията на касационната инстанция в отменителното решение относно началния момент, от който е започнала да тече давността за вземането на банката, и е прието, че са погасени по давност вноските за главница за периода до 05.01.2013 г. - пет години преди предявяване на иска. Отразено е, че договорните лихви се погасяват с кратката тригодишна давност, поради което за погасени по давност следва да се приемат вноските в частта за договорна лихва до 05.01.2015 г. По тези съображения, с оглед установеното от фактическа страна и при отчитане, че производството е висящо само в частта за главница от 52 600, 31 лв., въззивният съд е направил извод, че предявеният установителен иск следва да бъде уважен за сумата от 52 600, 31 лв., представляващи непогасена главница по договор за кредит от 29.06.2007 г. и допълнително споразумение от 01.06.2010 г., и сумата от 19 847,97 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 05.01.2015 г. до 05.01.2018 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси във връзка с обосноваване искането за допускане на касационно обжалване: „1. Погасява ли се по давност уговореното в договор или установено в закон право на кредитора да обяви дълга към него за предсрочно изискуем?; 2. Ако предсрочна изискуемост не е валидно настъпила, то изискуеми ли са вземанията с ненастъпил падеж?; 3. Периодични плащания ли са вземанията за главници и лихви по договорите за кредит?“ Първият въпрос е поставен по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като същевременно се твърди, че разрешаването му от въззивния съд е очевидно неправилно. По отношение на въпроса по т. 2 се сочи, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 103 от 7.08.2017 г. по т. д. № 851/2016 г., І т. о. и Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът твърди, че произнасянето на въззивния съд по въпроса по т. 3 от изложението му е в отклонение от практиката на ВКС, намерила израз в решение № 132 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г., І т. о. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл. 295, ал. 1 ГПК касационното обжалване след отмяна по чл. 293, ал. 3 ГПК на първоначалното решение може да се основе само на нарушения, допуснати от въззивния съд при повторното разглеждане на делото и при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 102 от 5.08.2022 г. по гр. д. № 1759/2021 г. на ВКС, ІV г. о. е отменено решение № 12474 от 9.12.2020 г. по в. гр. д. № 3475/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 47 от 2.04.2019 г. по т. д. № 93/2018 г. на Софийски окръжен съд, с което са отхвърлени като погасени по давност предявените от „Банка ДСК“ АД искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено, че касаторът дължи на ответната банка сумите, както следва: за разликата над 3 821, 49 лв. до 56 421, 80 лв. – главница по договор за ипотечен кредит от 29.06.2007 г. и допълнително споразумение от 1.06.2010 г., ведно със законната лихва от 5.11.2018 г. до окончателното изплащане, и за разликата над 1 259, 95 лв. до 54 502, 80 лв. – договорна лихва за периода от 5.01.2015 г. до 5.01.2018 г. и делото е върнато в тази му част за ново разглеждане. Съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 1 ГПК указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. В акта на ВКС е направен извод за допуснато от въззивния съд тежко нарушение на процесуалния закон поради липсата на конкретни, ясни и непротиворечиви мотиви във връзка с крайния извод на съда за неоснователност на установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, поради погасяване по давност на вземанията за главница, дължими до крайния срок на договора, чиято предсрочна изискуемост е приел, че е надлежно обявена на длъжника на 13.12.2017 г. и по отношение на които кредиторът е депозирал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на 05.01.2018 г. В изложението по същество е посочено, че при правилно установена фактическа обстановка относно датата на последното плащане от страна на длъжника по договора за кредит – 17.02.2011 г., както и относно надлежно упражнено от кредитора право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, считано от 13.12.2017 г., и депозиране на заявление по чл. 417 ГПК на 05.01.2018 г., въззивният съд е допуснал нарушение и на материалния закон като е приел, че вземанията за главница по договора за кредит, чиято предсрочна изискуемост е надлежно обявена на длъжника на 13.12.2017 г., са погасени по давност. Доколкото дължимите вноски се състоят от главница и възнаградителни лихви в решението е подчертано, че същите се погасяват с различна давност, съответно по правилата на чл. 110 и чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Определил е като правилно заключението на въззивния съд, че давността за падежиралите до датата на предсрочната изискуемост вноски започва да тече от момента на изискуемостта на съответната вноска съгласно нормата на чл. 114, ал. 1 ГПК. Изяснил е, че за падежиралите вземания съобразно съответните им падежи се прилага петгодишната погасителна давност по отношение на главницата и кратката тригодишна погасителна давност – по отношение на възнаградителните лихви. При безспорни данни за извършено от длъжника последно плащане по процесния договор на 17.02.2011 г. е формиран извод за погасяване по давност на вземанията за главница за погасителни вноски по договора за кредит, падежирали до 05.01.2013 г. /пет години преди предявяване на иска по чл. 422 ГПК/, на основание чл.110 ЗЗД, и за възнаградителните лихви до 05.01.2015 г. /три години преди подаване на исковата молба/, на основание чл. 111, б.“в“ ЗЗД. Останалите вземания за главница, чийто падеж е настъпил след 05.01.2013 г. до обявяване на кредита за предсрочно изискуем – 13.12.2017 г., както и остатъкът от вземането за главница до крайния падеж на договора, обявен за предсрочно изискуем, касационната инстанция е счела, че не са погасени от давност. При позоваване на т. 2 от ТР № 3/27.03.2019 г. по т.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС предходният състав на ВКС е посочил, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането, дължима по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Разяснил е, че за периода до настъпване на предсрочната изискуемост размерът на вземането следва да се съобрази с действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, а вземанията за възнаградителна лихва, чийто падеж е настъпил след 05.01.2015 г. до датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита - 13.12.2017 г., които не са погасени по давност също се дължат в размерите, посочени в действалия между страните до този момент погасителен план. В отменителното решение са дадени указания за допускане на нова съдебно-счетоводна експертиза, която да даде заключение за размера на непогасените по давност главница и възнаградителна лихва за визираните периоди съобразно действалия между страните погасителен план към допълнителното споразумение от 01.06.2010 г. Доколкото се установява, че въззивният съд се е съобразил изцяло със задължителните указания на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон при повторното разглеждане на делото, не са налице предпоставките по чл. 295, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси по т. 1 – т. 3 от изложението за допускане на касационно обжалване. В отменителното решение на касационната инстанция са формирани изводи и са дадени указания, че последното плащане по процесния договор за кредит е от 17.02.2011 г. и правото на кредитора банка да обяви кредита за предсрочно изискуем е надлежно упражнено, считано от 13.12.2017 г., както и за погасяване по давност на задълженията на кредитополучателя за главница и за възнаградителна лихва за визираните в решението на ВКС периоди, с оглед изтичането на съответно приложимите петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД за главното вземане и тригодишен давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за лихвите. Именно тези указания наред със заключението на съдебно-счетоводната експертиза, допусната от въззивния съд също при съобразяване на задължителните указания на касационната инстанция, въззивният съд е поставил в основата на решаващите си изводи относно съществуването на вземането на банката кредитор в частта за главница и лихви. С оглед разрешаването на спорните материалноправни въпроси с отменителното решение на ВКС и дадените задължителни указания по приложението на закона, въззивният съд не е дължал въобще обсъждане на въпроса дали потестативното право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем се погасява по давност. С оглед поставения от касатора въпрос по т. 1 от изложението и доводите във връзка с този въпрос за очевидна неправилност на въззивния акт трябва да се подчертае, че с Тълкувателно решение № 3/2017 г. от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. В този смисъл обявяването на предсрочната изискуемост на вземането не представлява упражняване на ограничено със срок право, което да се погасява по давност, каквито доводи е навел касаторът. По тези съображения изразеното в атакуваното решение становище по поставения от касатора въпрос по т. 1 съответства на задължителната практика на ВКС, поради което не могат да се приемат за обосновани допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос и свързаното само с този въпрос основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивния акт. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част не се допуска. При този резултат по делото на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба „Банка ДСК“ АД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение