Определение № 8 от 11.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2561/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, както следва:

• с вх.№ 272528 от 13.10.2020 г., подадена от „Американски университет в България”, сдружение, вписано в Регистъра за юридическите лица с нестопанска цел, представлявано от Д. Р. Е., чрез адвокат А. Г. и адвокат Е. И. от САК, упражняващи дейност при Адвокатско дружество „Д., Г., К. и В.”, както и

• с вх.№ 274403 от 16.10.2020 г., подадена от Столична община, представлявана от кмета Й. Ф., чрез адвокат Р. В. от САК,

които са насочени срещу въззивно Решение № 5295 от 04.09.2020 г. по в.гр.д.№ 4887/2017 г. на Софийски градски съд, ІІ „д” въззивен състав.

С атакуваното решение частично е обезсилено Решение от 30.03.2007 г., постановено по гр.д.№ 10455/2005 г. по описа на СРС, 40 състав - в частта, в която е поддържан от Американски университет в България, [населено място] предявеният срещу С. К. Й. иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението върху следния недвижим имот, намиращ се в [населено място], а именно: УПИ ..., кв. .. по плана на [населено място], м. „Т. б.”, с площ от 1 076 кв.м., при граници: от две страни – улици, УПИ ... и УПИ ..., като производството по делото е прекратено в тази част. Първоинстанционното решение е оставено в сила в останалата част, с която е отхвърлен предявеният от А. К. Ч. (починала в хода на процеса и заместена от заветника Столична община) срещу С. К. Й. иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението върху описания по-горе недвижим имот в [населено място].

В качеството му на ответник по двете касационни жалби, С. К. Й. е подал писмени отговори чрез адвокат А. Т. от САК, с които поддържа, че не са налице основания за допускане на обжалването. Претендира присъждането на възнаграждения по чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 3 ЗА за защита срещу всяка от жалбите поотделно.

С писмен отговор, депозиран от третите лица помагачи Г. К. Ц. и М. П. Д. се оспорва наличието на основания за допускане на обжалването по жалбата на Американски университет в България.

Писмени отговори са постъпили и от Американски университет в България – срещу жалбата на Столична община, респ. от Столична община – срещу жалбата на Американски университет в България, които взаимно си оспорват претенциите относно собствеността на процесния имот. Същевременно всеки от касаторите поддържа, че са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Производството пред първата инстанция е образувано по предявения на 22.11.2005 г. от А. К. Ч. срещу С. К. Й. иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението върху описания по-горе недвижим имот в [населено място]. Ищцата е поддържала, че имотът е част от по-голям терен с площ над 250 дка, собствеността върху който е възстановена по ЗВСОНИ на майка й Е. М. Ч. (по баща – М. Т.), починала на 12.02.1995 г. Поддържала е, че след смъртта на последната, както и след смъртта на брата на ищцата - И. К. Ч., починал на 11.02.1999 г., ищцата е единствен притежател на възстановената собственост. През есента на 2001 г. й станало известно, че без нейно знание и съгласие се извършват регулационни промени и разпоредителни сделки с новообразувани имоти, един от които е процесният. В случая, легитимирайки се с пълномощни с рег.№ 13330 от 15.08.1995 г. и изх.№ 2140 от 22.09.1995 г., на 30.05.1996 г. Г. К. Ц. е продала процесния имот на дъщеря си М. П. Д.. По отношение на тази сделка е поддържано, че е нищожна на следните основания: поради липса на съгласие при отсъствие на надлежно учредена представителна власт; поради привидност (прикрива дарение); поради противоречие със закона (поради накърняване принципа за еквивалентност на престациите); накърнява добрите нрави, както и на основание чл. 40 ЗЗД – поради договаряне във вреда на представлявания. Предвид недействителността на сделката от 30.05.1996 г., поддържано е, че последващо сключеният на 03.07.1996 г. договор, с който М. П. Д. продала на С. К. Йордански имота, не е произвел транслативен ефект и теренът следва да бъде ревандикиран от ответника.

Въззивният съд е приел за установено, че наследниците на Е. М. Ч. (по баща – М. Т.) – ищцата и брат й И. К. Ч. се легитимират като собственици по силата на ЗВСОНИ при квоти по 1/2 ид.ч. за всеки от тях от имот с площ от около 230 дка, при новообразувани граници: от север – кръстовището на [улица]с [улица], църковния имот, [улица], от запад – каптажа /минерална вода/, частни имоти, от юг – градоманско дере, от изток – [улица], имота на МНО /нова сграда/, частни имоти, наследствени частни имоти, от североизток – [улица]до кръстовището с [улица], без летния театър, във връзка с което е издадена заповед № РД-57-881 от 10.11.1995 г. на кмета на СО, с която е наредено да се отпише от актовите книги за държавни и общински имоти в ТОА „Б.” и да се предаде на наследниците владението на описания имот. Със заключение на СТЕ от 19.06.2006 г. е установено, че процесният имот - УПИ ... в кв. ...а по действащия РП на [населено място], е част от възстановения съгласно заповед № РД-57-881 от 10.11.1995 г. имот. С допълнително заключение на СТЕ е установено, че имотът може да се третира като дворущнорегулационен парцел след влизане в сила на заповед № РД-09-50-251 от 12.05.1998 г. на гл. архитект на [населено място]. Към 30.05.1996 г. средната пазарна цена на имота е 4 050 лв.

По делото е представено пълномощно, заверено на 28.03.1995 г. от завеждащия Консулската служба при Посолството на Република България в П., с което И. К. Ч. е упълномощил сестра си А. К. Ч. да го представлява при възстановяване на собствеността му, лично и като наследник на Е. К. Ч., върху недвижими имоти, вещни права и други имущества на територията на Република България; да управлява имотите, както намери за добре, като ги стопанисва с грижата на добър стопанин и ги отдава под наем на когото намери за добре и при условия, каквито намери за добре.

С нотариално заверено пълномощно с рег.№ 13330 от 15.08.1995 г. от ІІ-ри нотариус при СРС А. К. Ч., действаща лично и като пълномощник на И. К. Ч., упълномощила Г. К. Ц. със следните права: да представлява навсякъде, където е необходимо, упълномощителите във връзка със събиране на всички необходими документи за доказване правото им на собственост върху всички техни имоти в [населено място], както и документите, необходими за продажба на имотите; да представлява упълномощителите при водене на преговори за продажба на съсобствените им имоти в [населено място], при условия и купувач, определени от нея, като сключва предварителни договори за продажба на тези имоти при условия и купувач, определени от нея; да получи от името и за сметка на упълномощителите договорената от нея цена за недвижимите имоти в [населено място]; да извърши продажба в нотариална форма на недвижимите имоти на упълномощителите в [населено място] при определен от нея купувач, като тя определи и всички останали условия на сделката – цена, начин на плащане и др.; да полага подписи от името и за сметка на упълномощителите пред всички държавни органи в Република България при упражняване на правата по пълномощното, както и да преупълномощава избран от нея адвокат.

Представено е пълномощно, заверено на 22.09.1995 г. от завеждащия Консулската служба при Посолството на Република България в П., с което И. К. Ч. е упълномощил сестра си А. К. Ч. да се разпорежда с всички съсобствени имоти, намиращи се на територията на Република България, като тя определя всички условия на сделките – цена, начин на плащане, купувач и др., както и тя да получава продажната цена; да преупълномощава избрано от нея лице. Направено е изявление, че И. К. Ч. потвърждава действителността на пълномощното, дадено й със заверка от Консулската служба на Република България в П. и на пълномощното, дадено от нея на Г. К. Ц..

С нот.акт за продажба на недвижим имот № ..., т. ..., н.д.№ 10839 от 30.05.1996 г., А. К. Ч. и И. К. Ч., чрез пълномощника им Г. К. Ц., са продали на М. П. Д. територията, понастоящем представляваща УПИ ... в кв. ... по действащия РП на [населено място], а към момента на сделката индивидуализирана като „реална част от празно дворно място в [населено място], представляващо имот с пл.№ ..., нанесен в кадастрални листове № ...Б, м. „.....”, целият с площ от 227 815 кв.м.” С нот.акт за продажба на недвижим имот № ..., т. ..., н.д.№ ... от 03.07.1996 г., М. П. Д. е продала на ответника същия терен, описан като „дворно място в [населено място] с площ от 1 000 кв.м., което място е част от дворно място с площ от 5 220 кв. м. и е част от имот с пл. № ..., нанесен в кадастрални листове № ...., №...., м. „в.з.Б.-И.”, целият с площ от 227 815 кв.м. Имотът, урегулиран през 1998 г. като УПИ ... в кв. ..., се владее от ответника, считано от 03.07.1996 г.

И. К. Ч. е починал през 1999 г. Негов единствен наследник по закон е сестра му А. К. Ч.. С нотариално завещание, изготвено на 13.04.1995 г. от нотариус с нотариална кантора в [населено място], Франция, той е конституирал като свой универсален заветник А. М. К.. С договор от 19.10.2006 г., нот. заверен от нотариус В. Б., А. М. В. (по баща К.) е прехвърлила на Американски университет в България наследствените си задължения, права и фактически отношения, завещани от И. К. Ч. със завещанието му от 13.04.1995 г., за сумата от 1 000 000 щ.д., която й е преведена на 06.12.2006 г.

Ищцата А. К. Ч. е починала в хода на процеса - на 28.07.2006 г. Оставила е саморъчно завещание от 31.10.2001 г., съгласно което на Столична община завещава територията, част от която е процесният имот. За имуществата извън кръга на този и други завети за свой наследник е посочила Американски университет в България. Наследник по закон е Л. Т. Б.. На основание чл. 120 ГПК (отм.) на мястото на починалата ищца като страни в процеса са конституирани Американски университет в България, Л. Т. Б., а с определение по гр.д.№ 8022/2016 г. по описа на СГС, ІІІ-в въззивен състав - и Столична община в качеството на заветник. Въззивният съд е съобразил, че с Решение от 28.02.2013 г. по в.гр.д. № 3814/2012 г. по описа на САС, влязло в сила на 14.02.2014 г., е отхвърлен предявеният от Американски университет в България срещу Столична община иск с правно основание чл. 42, б. „а” ЗН за обявяване нищожност на завета относно „Т. б." в [населено място], направен със саморъчното завещание от 31.10.2001 г.

Въззивният съд е извършил проверка по реда на чл. 208 и чл. 209 от ГПК (отм.) и е констатирал, че първоинстанционното производство е частично недопустимо като постановено по отношение на ненадлежна страна – СНЦ „Американски университет в България”. Изложено е, че при смърт на страна в производството съдът е длъжен да конституира по гражданското дело всички лица, за които знае, че претендират да са призовани към наследяване - по закон или по завещание. Съдът няма задължение да конституира като процесуален правоприемник на починалата в хода на делото страна само онзи претендент, чиито твърдения изначално изключват предпоставките на възможното /по закон/ правоприемство. В производството по чл. 120 ГПК (отм.) съдът не е длъжен и не следва да решава спора между тези лица, кой е действителният правоприемник на починалата страна. В тези случаи с акта си по съществото на спора съдът ще прецени процесуалната легитимация на конституираните наследници и ще прекрати производството по отношение на тези, които не се легитимират като правоприемници на починалия. Когато това стане в хода на въззивното производство, въззивният съд следва да обезсили първоинстанционното решение по отношение на тях и да прекрати производството по делото предвид липсата на процесуалните предпоставки по чл. 120 ГПК (отм.). Съобразявайки силата на пресъдено нещо на Решение от 28.02.2013 г. по в.гр.д. № 3814/2012 г. по описа на САС, съдът е приел, че на основание чл. 16, ал. 2 ЗН като страна в производството следва да участва заветникът Столична община, а не определеният като универсален наследник по завещанието Сдружение с нестопанска цел „Американски университет в България”. Изключена е съвместната материалноправна, респ. процесуалноправна легитимация, на заветника и универсалния наследник по завещанието, поради което е прието, че въззивникът СНЦ „Американски университет в България” неправилно е конституиран като правоприемник на ищцата А. К. Ч.. По тези съображения първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от СНЦ „Американски университет в България” иск с правно основание чл. 108 ЗС, е прието за недопустимо и като такова - обезсилено, а производството по делото – прекратено в тази му част.

Произнасяйки се по предявения иск по чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищцата и брат й са придобили собствеността върху процесния недвижим имот, реституционният ефект по отношение на който е настъпил по право - с влизане в сила на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ. За да прецени дали разпоредителните сделки от 30.05.1996 г. и от 03.07.1996 г. са произвели транслативен ефект и обективират противопоставими на ищцата, респ. на нейния заветник Столична община, права на ответника, съдът е обсъдил възраженията срещу валидността на продажбата от 30.05.1996 г.

По въпроса какво следва да е необходимото съдържание на пълномощното, за да е налице валидно упълномощаване за разпореждане с имущество на упълномощителя, са съобразени задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК на ВКС, според които за упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име, без да е нужно да са посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техни елементи - определено имущество, цена /стойност/ и пр., нито лице, в полза на което да се извърши разпореждане. Обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното, в който смисъл е и изричната разпоредба на чл. 39, ал. 1 ЗЗД. Прието е, че обсъжданият договор за покупко-продажба не е недействителен на релевираното от ищцовата страна основание по чл. 42, ал. 2 ЗЗД – като извършен без представителна власт, извън нейните предели. От страна на продавача А. К. Ч. процесният договор за покупко-продажба е сключен от пълномощник, разполагащ с представителна власт да се разпорежда с имуществото на упълномощителя при условия и спрямо лица, каквито намери за добре, и в този смисъл за притежаваната от нея 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот сделката е действителна. За останалата 1/2 ид.ч., собственост на И. К. Ч., за извършеното от пълномощника Г. К. Ц. (преупълномощена от А. К. Ч.) съдът е приел, че валидно овластяване на пълномощника не е било налице, доколкото даденото от И. К. Ч. пълномощно от 28.03.1995 г. не се отнася до разпоредителни действия, а само до такива по възстановяване на собствеността върху имоти в Република България, стопанисване и управляване на същите, завеждане на дела, теглене на суми от банкови сметки и „всички права на генерален пълномощник по смисъла на закона”, което със сигурност не сочи на ясно и еднозначно заявена воля на упълномощителя за извършване на разпоредителни правни сделки или действия от негово име чрез пълномощника по смисъла на т. 1 от ТР № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК. Същевременно събраните по делото доказателства обусловят извода, че макар и от името на И. К. Ч. договорът за покупко-продажба на собствената му 1/2 ид.ч. от имота да е бил сключен от пълномощник без представителна власт, договорът е произвел действие, тъй като по реда на чл. 42, ал. 2 ЗЗД същият е бил потвърден от мнимо представлявания. По този начин последният се е отказал от възможността да се позове (вкл. и пред съда) на установената в негова полза недействителност, при което по силата на потвърждаването са настъпили правните последици на сделката такива, каквито биха били при наличие на надлежно учредена представителна власт още при сключването й (т. 2 от ТР № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК). Изводът, че И. К. Ч. е упражнил потестативното си право да потвърди сключеният от негово име без представителна власт договор за покупко-продажба следва от изрично заявената му воля, обективирана в пълномощното с изх.№ 2140 от 22.09.1995 г., заверено от завеждащия Консулската служба на Република България в П., с което И. К. Ч. едновременно е упълномощил сестра си А. К. Ч. да се разпорежда от негово име и за негова сметка с всички техни съсобствени имоти на територията на Република България, като определя всички условия на сделките - цена, начин на плащане купувач и други, а заедно с това е потвърдил и действителността на пълномощните, дадени от нея на Г. К. Ц., с които последната е била преупълномощена от името на И. К. Ч., както и с правата, дадени на А. К. Ч. с това пълномощно. Това пълномощно сочи на валидно извършено потвърждаване в предписаната от чл. 42, ал. 2 ЗЗД форма за валидност, поради което и като се има предвид, че за притежаваната от А. К. Ч. 1/2 ид.ч. от имота договорът е сключен от пълномощник с надлежно учредена представителна власт, прието е, че сделката като цяло е действителна и е произвела присъщия й транслативен ефект, прехвърляйки правото на собственост в полза на купувача.

За неоснователно е прието твърдението за нищожност поради привидност. При симулацията две страни сключват правна сделка, но участниците в нея уговарят, че не желаят правните последици на сделката. Симулативният договор е нищожен, независимо от това, дали не прикрива никаква друга сделка (абсолютна симулация) или прикрива някаква друга сделка и каква (относителна симулация). Съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЗД, при разкриване на симулация на даден договор, следва да се приложат правилата относно прикритото съглашение, ако са налице изискванията за неговата действителност. Единственият начин едната страна да установи по съдебен ред привидността на сключената сделка е чрез писмен документ, свидетелстващ за това - т.нар. „обратно писмо” /contre letter/. Изискването за представяне на обратно писмо важи само за страните по привидната сделка и за техните правоприемници. То не се изисква, когато искът, респ. възражението, се предявява от лица, чиито интереси сделката накърнява, включително и наследници на праводателя по нея – чл. 165, ал. 2 ГПК. В тежест на страната, която се позовава на симулация е да докаже, че действителната воля на страните, които са участвали в договора, не е такава, каквато е отразено в него. Ищцовата страна носи доказателствената тежест за това, но не е ангажирала никакви доказателства за относителна симулация на процесния договор за прокупко-продажба - не се установява намерение за сключване на сделка, различна от изповяданата от нотариуса.

Неоснователно е и твърдението за нищожност на основание чл. 26, ал. 1 пр. 1 ЗЗД - поради противоречие със закона. В пълномощното, подписано на 15.08.1995 г., А. К. Ч. изрично е овластила Г. К. Ц. да продаде имотите в [населено място], като определи както купувача, така и всички останали условия по договора, в това число и цената. В тази връзка чл. 9 ЗЗД определя свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност. При продажбата се определя, че държавната такса се заплаща въз основа на данъчната оценка, дори ако договорената цена е по-ниска от нея, с което законодателят допуска че цената на един недвижим имот по волята на страните може да бъде по-ниска от данъчната оценка. Сключването на сделка при цена по данъчната оценка на имота, какъвто е настоящия случай, не противоречи на закона.

Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Накърняване на добрите нрави е налице, когато с оглед установените в обществото норми на поведение и общоприетия морал, договорът се явява несъвместим с тях. Добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Договарянето между роднини само по себе си не противоречи на морала и на приетото в обществото норми на поведение и съдът е приел, че договорът за покупко-продажба не е недействителен на релевираното основание – поради противоречие с добрите нрави.

Неоснователни се поддържа, че договорът за покупко-продажба е нищожен на основание чл. 40 вр. чл. 26, ал. 1 пр. 2 ЗЗД - доколкото имотът е продаден за цена, многократно по-ниска от пазарната му стойност, с оглед на което се твърди, че пълномощникът на продавачите се е сговорил с купувача във вреда на упълномощителите си. От приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ е установено, че уговорената от пълномощника продажна цена на имота е значително по-ниска от действителната цена на имота към момента на сключване на договора, а продажбата е извършена на цена по данъчна оценка. Както е посочено в мотивите на т. 3 от ТР № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, фактическият състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД се състои от два елемента, първият от които е обективен - договорът, сключен от /чрез/ представителя и насрещната страна по него /третото лице/ е във вреда на /уврежда/ представлявания. Във всички случаи се има предвид обективно увреждане на интересите на представлявания, което не е незначително, като не е необходимо вредата да е настъпила, а е достатъчно да е налице сигурност за нейното настъпване (например: договор, сключен при неизгодни за представлявания условия; имуществото му е неоправдано обременено с уговорени тежести или договорът поражда допълнителни бъдещи и/или условни задължения /под модалитет/, нетипични за конкретния тип договори; предоставените на пълномощника права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт и др.). Вторият елемент е субективен – „споразумяване” между представителя и насрещната страна по договора /третото лице/ за увреждането на представлявания, което се свежда до недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора /третото лице/ относно увреждането на представлявания. Тази недобросъвестност също не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи - към момента на сключването на договора. По въпроса за преценката дали един договор за продажба на недвижим имот е сключен във вреда на упълномощителя и само разликата между продажната и действителната цена ли е от значение за това дали увреждането не е незначително, е формирана практика в Решение № 1 от 27.02.2018 г. на ВКС по гр.д.№ 1471/2017 г., III г.о., в което е посочено, че представляващият винаги трябва да действа в интерес на представлявания, и ако същият е овластен да продаде недвижимо имущество без други указания, да действа с грижа на добър стопанин при договоряне на цената (Решение № 439/2012 г. по гр.д.№ 23/2011 г. на ВКС, І г.о.). Прието е още, че противоречи на установената практика на ВКС увреждането да се свежда единствено до фрапантна разлика между цената, на която имотът е бил продаден и тази, на която би следвало според пазарните условия, без да се обсъдят всички относими към преценката на интереса обстоятелства. Посочено е още, че продажната цена като величина не е единственият критерий за увреждане (в този смисъл са Решение № 361/2011 г. по гр.д.№ 1077/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 21/2015 г. по гр.д.№ 3529/2014 г. на ВКС, І г.о.), при това не всяко разминаване в договорената по данъчна оценка цена и реалната стойност на имотите предпоставя извод за сговаряне във вреда на представлявания. Преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Увреждането на интереса по чл. 40 ЗЗД ще има и когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната власт и от това е произтекла вреда. В чл. 40 ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което упълномощителят, позоваващ се на тази недобросъвестност, по правило следва да я установи по реда на пълното и главно доказване. В случая е установено, че уговорената от пълномощника продажна цена е значително по-ниска от пазарната цена на имота към момента на сключване на договора, като имотът е продаден по данъчната оценка. Този факт обаче сам по себе си не обуславя извод, че пълномощникът е злоупотребил с оказаното му доверие и е нарушил правилата на морала, споразумявайки се с насрещната страна във вреда на представлявания. Хипотезата на чл. 40 ЗЗД е налице само в случай, че между представителя и насрещната страна по сделката е било постигнато съгласие, насочено към увреждане на представлявания, при което и двете страни са имали субективното намерение за постигане именно на този резултат. По делото не са събрани каквито и да е доказателства, въз основа на които може да се направи извод, че при сключване на договора купувачът и пълномощникът на продавача са действали с общото намерение да увредят последния. Напротив, следва да се има предвид, че в хипотезите, когато представителят е продал имота на цена значително по-ниска от пазарната, наличието на вреда за представлявания зависи от вътрешните им отношения /съдържанието на обвързващия ги договор за мандат или на другите уговорки между тях/. Когато и във вътрешните им отношения представителят е имал правомощието да определи продажната цена по своя преценка, какъвто е разглеждания случай, и третото лице е добросъвестно /данни за обратното не са събрани/ – не се е споразумяло с него, сключеният договор е действителен, но представителят отговоря пред доверителя за вредите от неполагането на дължимата грижа при упражняването на предоставената му представителна власт. Ако при същите условия третото лице е било недобросъвестно – споразумяло се е във вреда на представлявания, договорът е недействителен, поради което вредите са други и двете страни по недействителния договор отговорят пред представлявания за обезщетяването им (Решение № 65 от 21.03.2017 г. по гр.д.№ 639/2016 г. на ВКС, ІV г.о.).

Наред с горното, въззивният съд е изложил, че за въззивника Столична община липсва възможност за релевиране на възражението за недействителност по чл. 40 ЗЗД, тъй като има качеството на заветник. Правото да бъде заявено правоизключващото процесуално възражение с правна квалификация по чл. 40 ЗЗД е наследимо и може да бъде упражнено от всеки един от универсалните правоприемници (по закон или по завещание), съобразно дела му от наследството. Заветникът обаче не е универсален правоприемник – учредяването на завета създава частно правоприемство. Той е кредитор на наследството и получава само това имущество, което е предмет на завета (може да иска само изпълнение на завета). Други права, освен вещните, ако не са му изрично завещани, не са предмет на завета, поради което той не може да ги упражнява от името на завещателя.

Обсъдено е и възражение на въззивника Столична община за нищожност на договора за покупко-продажба поради противоречието му с разпоредбата на чл. 59 ЗТСУ (отм.). Посочено е, че ограничението, установено в посочената норма, намира приложение само по отношение на части от дворищнорегулационни парцели.

В изложението към касационната жалба на Американски университет в България са поставени следните правни въпроси в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Материалното правоприемство е въпрос по същество или по допустимостта на иска ?

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях ?

3. В обема на представителната власт на пълномощника, действащ по преупълномощаване, включва ли се правната възможност за разпореждане със спорния имот, когато преупълномощаването не е потвърдено от представлявания изрично – с посочване на съществените белези на конкретния договор за покупко-продажба – индивидуализация на продавания имот и цената, при която сделката е извършена ?

4.1. Недействителността на договора, като последица от „споразумяването във вреда на представлявания” по смисъла на чл. 40 ЗЗД, приложима ли е към хипотезата, когато ощетяването на представлявания е следствие от целеното от договарящите обогатяване на купувача ?

4.2. Следва ли да се приеме, че пренебрегването на интереса на представляваната страна – продавач от страна на пълномощника в полза на купувача е относимо към фактическия състав на чл. 40 ЗЗД, като обективиран израз на намерението му за увреждане ?

5. Нищожен ли е поради накърняване на добрите нрави договорът за продажба, по който представителят на продавача, действащ за себе си и като купувач, са се споразумели за цена на продавания имот, неколкократно по-ниска от пазарната ?

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по жалбата на Американски университет в България.

Въпрос № 1 има връзка с произнасянето на въззивния съд по отношение претенцията на този касатор, независимо от което не може да се приеме, че има обуславящо значение по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. С въззивния акт прекратяването на производството по претенцията на Американски университет в България е мотивирано не с отсъствието на материално правоприемство между А. К. Ч. и този касатор спрямо процесния имот, а с отсъствието на предпоставките по чл. 120 ГПК (отм.) в лицето на Американски университет в България. Последното е следствие от липсата на материално правоприемство, изводът за което произтича от влязлото в сила Решение от 28.02.2013 г. по в.гр.д. № 3814/2012 г. по описа на САС. Съобразно чл. 220, ал. 1 ГПК (отм.) въззивният съд е бил длъжен да зачете обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо на това решение и в този смисъл се е произнесъл в съответствие със закона и практиката по приложението му. Поставянето на въпрос № 2 е изведено от становището на касатора, че участва в процеса на две основания – както като универсален правоприемник на А. К. Ч., така и като универсален правоприемник на И. К. Ч.. Това становище не кореспондира с установените по делото обстоятелства. Действително, с исковата молба А. К. Ч. е заявила твърдение, че се явява правоприемник на своя брат и по тази причина – единствен собственик на процесния имот. По делото обаче е доказано, че правоприемник на И. К. Ч. при условията на чл. 16, ал. 1 ЗН се явява друго лице – А. М. В. (К.). Действителният приобретател на оставеното от И. К. Ч. наследство не е ищец по делото – нито първоначален, нито при условията на чл. 181 ГПК (отм.). Самият касатор Американски университет в България е конституиран като страна само при условията на чл. 120 ГПК (отм.), обосновано приети за неосъществени с крайния съдебен акт. При това положение въззивният съд не е бил длъжен да изследва дали Американски университет в България притежава процесуална легитимация да участва в процеса като правоприемник на И. К. Ч., съответно въпрос № 2 няма обуславящо значение за изхода на спора. Съображенията, поради които въпрос № 3 няма обуславящо значение за изхода на спора са изложени по-долу във връзка с поставения от касатора Столична община въпрос № 4. Останалите питания на Американски университет в България касаят произнасянето по претенцията, поддържана от Столична община като правоприемник на първоначалната ищца по силата на чл. 16, ал. 2 ЗН. По тази претенция Американски университет в България не е страна, поради което и въпросите от №№ 4.1. до 5 също нямат изискваното обуславящо значение, за да представляват общо основание за допускане на обжалването.

В изложението към касационната жалба на Столична община са поставени следните правни въпроси в контекста на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (за въпроси №№ 1 и 2) и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (за въпроси №№ 3 и 4):

1. Изразът „във вреда на представлявания” в чл. 40 ЗЗД означава ли че по смисъла на този текст основната цел на сделката е увреждането на упълномощителя – собственик или вредата може да настъпи като вторичен ефект от желанието за обогатяване на купувача, особено когато той е близък роднина на упълномощения ?

2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени твърдения и възражения ?

3. Може ли възражението за недействителност по чл. 40 ЗЗД, направено от собственика в исковата молба, да се поддържа от заветник, който встъпва в правата на собственика в хода на процеса ?

4. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност ?

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по жалбата на Столична община.

Въпрос № 1 е обоснован с обстоятелството, че с договора от 30.05.1996 г. пълномощника Г. К. Ц. е продала имота на дъщеря си М. П. Д.. Поддържа се противоречие с мотивите по т. 3 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, както и практиката на ВКС, обективирана с Решение № 1193 от 10.01.2009 г. по гр.д.№ 4702/2007 г., V г.о., Решение № 586 от 01.11.2010 г. по гр.д.№ 853/2009 г., IV г.о., Решение № 1 от 27.02.2018 г. по гр.д.№ 1471/2017 г., III г.о., Решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр.д.№ 3530/2008 г., IІ г.о. В посочената от касатора практика се приема, че преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи; увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми в т.ч. договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено, или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт. Наред с увреждането следва да е налице и второто условие - споразумяване между упълномощителя и третото лице във вреда на представлявания. В чл. 40 ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което упълномощителят, позоваващ се на тази недобросъвестност следва да я установи. В производството по иска за прогласяване недействителност на увреждащата сделка, ищецът упълномощител следва да установи намерението за увреждане на пълномощника и третото лице. Преценката за това намерение се извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице. Обяснимо е представлявания да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради което наличието на договаряне за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които ценени в съвкупност да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Поредица от такива косвени доказателства могат да бъдат: близки родствени отношения между пълномощника и третото лице в степен, в която законът презумира знание за увреждането (чл. 135, ал. 2 ЗЗД) или заинтересованост (чл. 172 ГПК) вкл. даваща право на отказ от свидетелствуване (чл. 166, ал. 1, т. 2 ГПК), или трайни търговски отношения, или времевия период от упълномощаването до сключването на разпоредителна сделка и последващи такива, сочещи, че третото лице е знаело и се е възползвало от конкретната икономическа ситуация или обратно прехвърляне на правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника, както и поведението на приобретателите свързани с реализиране правомощията, които придобиват с придобиване право на собственост или други действия, даващи основание да се приеме, че сделката е била сключена при сговаряне за увреждане на представлявания. Във всички случаи обаче съвкупната преценка на доказателства следва да създава сигурно убеждение за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице. Въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС, доколкото въззивният съд е приел, че продажбата на имота на 30.05.1996 г. въз основа на пълномощното от 15.08.1995 г. на цена, равна на данъчната оценка и на купувач, която е дъщеря на пълномощника, при липса на установени други факти, които да могат да се отнесат като установяващи недобросъвестност на купувача, не може да обуслови сигурен извод за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице.

Въпрос № 2 е обоснован с оплакването, че въззивният съд не е обсъдил възражение за нищожност на пълномощното с изх.№ 2140 от 22.09.1995 г., както и обстоятелството, че пълномощника Г. К. Ц. е прехвърлила имота на дъщеря си. Касае се за оплаквания за допуснати процесуални нарушения, които съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 281, т. 3 ГПК подлежат на обсъждане само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Такива оплаквания сами по себе си (съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) не представляват основание за допускане на обжалването. Наред с това, в случая обстоятелството, че пълномощника Г. К. Ц. е прехвърлила имота на дъщеря си М. П. Д. е обсъдено от въззивния съд, а това, че въззивният съд не е възприел тезата на касатора относно значението на това обстоятелство е резултат от липсата на други доказателства, изграждащи несъмнено убеждение, че е налице сговаряне между пълномощника и третото лице за увреждане на представляваната А. К. Ч.. Относно нищожността на пълномощното с изх.№ 2140 от 22.09.1995 г. не е налице надлежно заявено възражение от първоначалната ищца и правоприемника й, което да е подлежало на обсъждане от въззивния съд.

По въпрос № 3 се поддържа да е налице непълнота в закона, налагаща създаването на съдебна практика по поставения правен проблем. С т. 3 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК е разяснено, че „Договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата страна във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, не поражда целените с него правни последици и е недействителен. На тази недействителност може да се позове само представляваният или неговите универсални правоприемници.”. В практиката на ВС по приложението на чл. 120 ГПК (отм.) се приема, че когато страната умре, процесът продължава в лицето на нейния правоприемник като всички извършени до този момент процесуални действия ползват правоприемника (Решение № 65 от 10.02.1987 г.по гр.д.№ 843/1986 г.). В случая, след като в исковата молба първоначалната ищца е направила възражение по чл. 40 ЗЗД, съдът е надлежно сезиран и то следва да бъде разгледано по същество, независимо от настъпилото правоприемство в процеса по реда на чл. 120 ГПК (отм.). Видно от изложените от въззивния съд мотиви, възражението по чл. 40 ЗЗД е обсъдено по същество и е намерено за неоснователно. Следователно въззивният съд се е съобразил с практиката по приложението на чл. 120 ГПК (отм.), а наличието й изключва възможността за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съдържащото се в мотивите становище на въззивния съд, послужило като основание за поставянето на въпрос № 3 е, че заветникът не е легитимиран да заяви възражение за недействителност по чл. 40 ЗЗД. Това разбиране е в съответствие с т. 3 от ТР № 5/2014 г. на ОСГТК, но присъствието му в мотивите нито има връзка с конкретните обстоятелства (доколкото възражението е заявено в процеса не от заветника, а от праводателката му), нито отрича възможността заветникът да поддържа вече заявеното от първоначалния ищец възражение. Следователно частта от мотивите, която според касатора обосновава допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК нито има обуславящо значение за изхода на спора, нито влиза в противоречие със съществуващата практика по приложението на чл. 120 ГПК (отм.).

Поставянето на въпрос № 4 е продиктувано от разбирането на касатора, че макар и да не е сезиран с възражение за нищожността на пълномощното с изх.№ 2140 от 22.09.1995 г., дадено от И. К. Ч. на сестра му А. К. Ч. и съдържащо потвърждаване за упълномощаването на Г. К. Ц. да извършва разпоредителни сделки и от негово име и за негова сметка, съдът е бил длъжен да се произнесе служебно по наличието на такава нищожност. В подкрепа на довода за неяснота в закона и противоречие в практиката касаторът се позовава на факта на образуваното тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на ВКС, ОСГТК. Същевременно, така поставеният въпрос, при изложените аргументи, на които се основава повдигането му, няма обуславящо значение за изхода от спора по претенцията на Столична община, която черпи права от завета, съставен в нейна полза от А. К. Ч.. Както бе просочено по-горе, не А. К. Ч., а А. М. В. (К.) е придобила оставеното от И. К. Ч. наследство. С оглед това, включените в това наследство права не са част от предмета на спора, заявен от А. К. Ч. и продължен в лицето на Столична община. Действително, въззивният съд е разсъждавал относно значението на пълномощното с изх.№ 2140 от 22.09.1995 г. за валидността на продажбата от 30.05.1996 г., но изложеното в тази връзка излиза извън предмета на делото и няма характер на решаващи правни изводи, а е само правно мнение. Въпросът за валидността на това пълномощно е без всякакво значение за изхода на настоящия правен спор, поради което и въпрос № 4 не представлява общо основание за допускане на обжалването.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК и чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 3 ЗА всеки от касаторите следва да заплати на адвокат А. Т. от САК сума в размер на по 425 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставената на ответника по касация безплатна правна помощ, което е определено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ (с оглед цената на иска, възлизаща на 1 125 лева – чл. 55, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./).

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение