Определение № 1560 от 08.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4266/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Мария Любомирова Зиновиева, в качеството й на ЕТ „ЗИКО НМЛ – Мария Зиновиева“ против решение № 178 от 13.06.2022 г. по гр.д.№ 188/2022 г. на Окръжен съд Перник, с което е потвърдено решение № 146 от 16.12.2021 г. по гр.д.№ 39/2020 г. на РС-Брезник. Потвърденото решение е неблагоприятно за касатора - ЕТ в частта, в която съдът е уважил иска по чл. 108 ЗС и по чл. 93 ЗС, като е признал за установено по отношение на него, че ищецът „Брезина 2000“ ООД е собственик на сграда с идентификатор *** по ККР на [населено място], включително и на част от 146 кв.м. от тази сграда, заключена между буквите А, Б, В, Г, защрихованата със зелено на скицата на л. 83 от делото на РС, която попада в очертанията на собствения на ответника ПИ с идентификатор ***и го е осъдил да предаде владението върху нея, както и да заплати сумата 9551 лв. за ползване без основание на същата сграда за периода от 16.02.2017 г. – 16.02.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата за придобивна давност, съществени нарушение на процесуалните правила, изразяващи се в неяснота относно възприетата фактическа обстановка, неправилен анализ на свидетелските показания и необсъждане на събраните доказателства в съвкупност. Относно присъденото обезщетение за ползване на имота, касаторът счита решението необосновано, защото вещото лице не е използвало реални оферти при изготвяне на заключението. Прави оплакване, че въззивната инстанция не уважила евентуалното искане във въззивната жалба, ищецът да бъде признат за собственик само на 1/2 ид.ч. от процесната сграда. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, но не са формулирани въпроси. Цитирани са части от различни решения на ВКС, на които се твърди, че въззивното решение противоречи. Ответникът по касация „Брезина 2000“ ООД оспорва касационната жалба и допускането до касация, тъй като въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, твърденията в жалбата и изложението към нея не кореспондират на мотивите на съда и не са съобразени със събраните доказателства. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: С н.а. № *** г. на съдията по вписвания ищецът „Бризина 2000“ ООД е признато за собственик на част от имот ***в кв. ***с площ 3115 кв.м., за което със заповед от 1994 г. е отреден парцел „За ДПП „Г.Бунджулов“, ведно с построените в него сгради, между които и процесната, съставляваща „хале“ с площ от 300 кв.м. Местото е заснето с идентификатор ***, а сградата – с идентификатор ***и попада частично в него, а 146 кв.м. от нея попадат в ПИ ***. С н.а. № *** г. Районен кооперативен съюз – [населено място] /РКС-Перник/ е признато за собственик на част от поземлен имот ***от кв. ***по плана на [населено място] с площ 2905 кв.м., отредена за УПИ - РКС в кв. ***, ведно с построената в него масивна сграда със застроена площ 374 кв.м. /която не е предмет на спора/ Този имот е заснет с идентификатор ***. С н.а. № ***г. РКС-Перник продава на ЕТ „ЗИКО НМЛ – Мария Зиновиева“ ПИ ***и масивната сграда с идентификатор ***. Процесната сграда не е предмет на този нот. акт. Имотната и парцелната граница между двата парцела – „За ДПП Г.Бунджулов“ и „За |РКС“, както и границата по КК минават през процесната сграда с идентификатор ***. На место не е имало и няма ограда между тях. Сградата не е разделена по имотната граница, а е едно помещение. Входа за сградата е в по-голямата си част в имота на ищеца. Въз основа на установеното за конструкцията и вида на сградата от СТЕ – изградена е върху бетонова основа с дебелина 40-60 см. със стъпки, метални тръби, анкерни болтове и ламарина с дъговиден покрив, е прието, че е недвижима вещ, защото е трайно прекрепена е към земята и отговаря на изискванията за самостоятелен обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ. Затова е преценен за неоснователен довода, че е преместваеем обект. Съдът е приел, че ответникът ЕТ не е придобил металният склад на основание сделката с РКС, защото прехвърлителят не е бил негов собственик. По делото е безспорно, че процесната сграда се използва от ответника едноличен търговец, който е заявил възражение за придобивна давност. То е намерено и от въззивната инстанция за неоснователно, тъй като от всички доказателства – писмени и гласни се установява, че до покупката на имота от ЕТ „ЗИКО НМЛ – Мария Зиновиева“ тя е ползвала имота като наемател на РКС, поради което извършваноите от нея действия до покупката на почистване и поддържане на имота са на държател. След покупката на имота на 21.04.2010 г. е започнала да владее и процесната сграда, само тя - нейни служители са държали ключа за катинара, но от продажбата до предявяване на иска на 18.02.2020 г. не е изтекъл изискуемият се от закона десет годишен срок за придобиване по давност. Въззивната инстанция е приела, че липсват категорични доказателства за това, че преди 21.04.2010 г. - датата на покупката на ПИ ***заедно с масивна сграда на два етажа в него (различна от процесната) ЕТ е имал намерение да свои за себе си процесния метален склад, а се установява, че Зиновиева, като ЕТ е била наемател и е плащала наем на РКС до този момент. Въззивният съд е приел, че дори да е ползвана процесната сграда от ответника – ЕТ преди покупката, не е доказано, че в периода от 2008 г. до 21.04.2010 г. същият да е демонстрирал владелчески действия спрямо ищцовото дружество, не е имал съзнание, че държи имота като свой, за да може да претендира изтекла в негова полза придобивна давност, защото до този момент е бил наемател. Прието е за неоснователно и искането за уважаване на иска само за 1/2 ид.ч. от процесната сграда, тъй като ищецът е собственик на цялата сграда, а ответникът не установява владение в изискуемият от закона десет годишен срок. По делото няма доказателства за съвладение между страните, поради което и такива не са обсъждани. Относно претенцията за обезщетение за ползване на чужд имот, въззивната инстанция е приела за неоснователен довода, че размерът й не е установен коректно, поради това, че вещото лице не е използвало реални оферти при изготвяне на анализа, защото в съдебно заседание проведено на 25.02.2021 г. пълномощника на ЕТ не е задавал въпроси, не е възразил срещу приемането на представеното от вещото лице заключение за средния пазарен наем на процесната постройка и по никакъв начин не са представени доказателства, които да опровергават или да внасят съмнения в изводите на вещото лице. В изложението към касационната жалба се твърди противоречие с цитирани решения на ВКС, но не са формулирани изрично въпроси, по които въззивната инстанция да се е произнесла в противоречие с тях. Съгласно приетото в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на формулиран въпрос е достатъчна, за да не се допуска касационно обжалване, като касационната инстанция не е длъжна да извежда въпроса. Въпреки това, съдът ще разгледа твърденията за противоречие с практиката на ВКС. Твърди се противоречие с ПП-1-53, според което за съдът съществува процесуално задължение за пълно изясняване на делото, обсъждане на всички доказателства и на доводите и възраженията на страните. Това Постановление е прието при действието на отменения ГПК. При действието на новия ГПК събирането на доказателствата е дейност на страните, а служебното начало се свързва с това, че съдът следва да предприема по свой почин следващите процесуални действия по движение на делото, че следва да указва на страните доказатествената тежест след изготвяне и предявяване на страните на изготвения от него доклад, съдържащ въпросите по чл. 146 ГПК. За съда съществува служебно задължение да обезпечи прилагането на императивна правна норма, да следи за спазване правата на някои категории правни субекти, за които закона изрично изисква това и при направено оплакване във въззивната жалба за непълнота на доказателства по причина на процесуално нарушение, допуснато от първата инстанция, да отстрани това нарушение, като сам събере доказателствата, които тя не е събрала. /В този смисъл т. 1-3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ В настоящия случай съдът е допуснал исканите доказателства и ги е събрал. В мотивите на решението те са обсъдени. Изводът, че ответника по иска /сега касатор/ не е придобил по давност процесната сграда е направен от въззивната инстанция поради това, че доказателствата не установяват демонстриране на намерение за своене на процесната сграда от преди покупката. Заявеното от Зиновиев, че са изразили готовност да плащат наем на РКС за металния склад, който да ползват за гараж сочи на липса на намерение за своене от ЕТ, какъвто извод е направил и въззивния съд. Затова твърдението, че мотивите на въззивното решение са в противоречие с Решение № 57/02.03.2011 г. по гр.д.№ 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ гр.о. не кореспондира на мотивите на съда към обжалваното решение. Възпроизведените в изложението изрази от показанията на свидетелите, че от 2008 г. Зиновиева плащала наем сочат на същия извод, защото наемателя, независимо дали по договор със собственика, или с трето лице е само държател на наетата вещ, а договор за наем може да се сключи не само от собственик, но и за чужда вещ и такъв договор е действителен. Договор за наем не формира намерение за своене, а по силата на него наемателя е само държател. Относно това няма противоречие нито в теорията, нито в съдебната практика. Това, че наемодател отдава под наем чужд имот не означава задължително, че го владее чрез наемателя, а следва да се докаже и субективният елемент на владението. Въззивният съд е приел, че той не е доказан със събраните гласни доказателства. Поради това, че не се констатира противоречие на въззивното решение със съдебната практика относно задължението на съда да обсъди доказателствата, доводите и възраженията на страните, не се допуска касационно обжалване по този въпрос. Доводът за необсъждане показанията на свидетелите, доведени от ищеца относно това за какво той е ползвал металният склад също не може да се приеме, че обосновава противоречие със съдебната практика. Ищцовото дружество се легитимира като собственик на процесната сграда на основание приватизация, като представя констативен нот. акт, издаден по документи, констатациите на нотариуса /съдията по вписвания/, в който не са оспорени и опровергани. Ищецът не се позовава на придобивна давност, поради което е без значение дали и за какво е ползвал склада. Съгласно чл. 99 ЗС, вещното право на собственост се губи само ако друг го придобие по някой от способите, предвидени в чл. 77 ЗС. Предвид приетото от съда, че ответникът не е придобил по давност процесната сграда, е без значение как ищеца е ползвал процесния склад до 2008 г. Затова неконстатирането на противоречия в показанията на доведените от ищеца свидетели не определя изхода от спора и не е основание за допускане до касация на наведеното основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Относно твърдението за противоречие със съдебната практика според която съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а трябва да го обсъди в съвкупност с другите доказателства по делото, следва да се отбележи, че изводите на вещото лице относно средния пазарен наем не са оспорени от касатора в съдебното заседание при приемане на заключението и не са опровергани с никакви други доказателства. Не е формирано и искане за събиране на доказателства, които да опровергаят тези изводи. Затова не може да се направи извод за необоснованост на заключението на вещото лице и да се констатира противоречие с решение № 60327/23.11.2021 г. по гр.д.№ 859/2021 г. на ВКС, ІІІ гр.о. Няма нормативно изискване към заключение за средния пазарен наем, вещото лице да прилага оферти за наеми, няма и съдебна практика, че ако такива не са приложени, експертизата е необоснована. Така поради липса на други доказателства за средния пазарен наем, съдът не констатира противоречие на въззивното решение със съдебната практика, изискваща обсъждане на заключението в съвкупност с останалите доказателства по делото. В обобщение не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настояща инстанция в доказания с договора за правна помощ и банков превод размер 720 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение