Определение № 3460 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4079/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 83525/24.07.2024 г. на Столична община, чрез юрисконсулт П. П., срещу въззивно решение № 3388/07.06.2024 г. по в. гр. д. № 9748/2023 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните и доказателства по делото, които имат значение за решението по делото? Следва ли въззивният съд при условията на ограничения въззив, споделяйки като правилни мотивите на първоинстанционното решение, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора. Възпроизвеждането на мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззвивният съд от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установи обсъдил и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните; 2. Може ли да се приеме за доказан фактическият състав на деликта въз основа на ангажирани и приети косвени доказателства и от показанията на един свидетел (близък приятел на ищеца), който очевидно е заинтересован от изхода на делото и не е безпристрастен. Може ли да се приеме, че ищецът е провел пълно и главно доказване на иска си, при положение, че не е ангажирал безспорни доказателства за осъществен деликт; 3. Може ли да се приеме, че е налице причинна връзка между поведението на ответника и извършените телесни увреждания на ищеца, при положение, че единственият разпитан свидетел е очевидно заинтересован от изхода на делото; 4. Следва ли да се приеме, че наличието на необезопасена шахта в подлеза на [улица], находящ се в близост до Министерство на външните работи на Република България, е единствената пряка и непосредствена причина за вредоносния резултат, или има и други причини, в т.ч. и обективни (случайно събитие), включително и съпричиняване, които в определено съотношение помежду си определят общия обем на евентуално доказана отговорност за настъпилия деликт. Ответникът по касация М. К. С. и третото лице-помагач „ГБС-Инфраструктурно строителство“ АД не изразяват становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 5276/04.04.2023 г. по гр. д. № 43327/2022 г. на Софийски районен съд в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на М. К. С., действащ лично и със съгласието на своя баща К. П. С., по предявения иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД сумата 5000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода 02.06.2017 г. - 31.12.2017 г., изразяващи се в дълбока драскотина и кръвонасядане по предната вътрешната повърхност на лявото бедро, коляно и подбедрица, рана и кръвонасядане по тибиалния ръб на лявата подбедрица, разкъсно-контузна рана по външната повърхност на лявата подбедрица, болки и страдания, стрес и душевен дискомфорт, причинени от бездействието на ответника да поддържа общинските пътища и обезопаси възникналите препятствия по тях, в резултат на което на 02.06.2017 г. М. С. пропаднал в необезопасена и необозначена шахта, находяща се в [населено място], подлеза на [улица], в близост до Министерството на външните работи на Република България, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането – 02.06.2017 г. до окончателното й изплащане, както и в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 5000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева. Въззивният съд е възприел фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Приел е за установено от свидетелските показания на М. П., че на 02.06.2017 г. свидетелят заедно с майката на ищеца са го изчаквали от едната страна на подлеза под [улица]в близост до Министерство на външните работи, за да пресече, идвайки от дома си по посока 119 СОУ. Свидетелят сочи, че с майката на С. са го видели да влиза в подлеза и докато чакали, чули силни викове. Слезли в подлеза и видели ищеца на земята с пропаднал ляв крак в ръждива шахта под стълбата, разположена изцяло по дължината на стъпалата, с покрито от кръв коляно. П. е заявил, че след инцидента от страх да не му се случи нещо отново ищецът е преустановил всякаква физическа активност до началото на следващата година, вкл. през лятото не е играел футбол със съученици, а в началото на следващата учебна година е получил забележка от учителя си по физическо възпитание и спорт поради своето неучастие в учебните занятия. От бащата на ищеца свидетелят е научил, че С. е имал смущения в съня, отказал да се къпе заради дразненето на раната от сапун, включително била осуетена и планираната в края на месеца лятна почивка на морето поради лекарското предписание за ограничаване на мокренето до зарастване на раните. Съдът е приел, че инцидентът е настъпил в резултат на противоправно поведение във вид на бездействие на служители при ответната Столична община. Не е упражнен вмененият съгласно чл. 31 и чл. 30, ал. 4 ЗП надзор по поддържане и обезопасяване на общинските пътища и съоръжения, каквито са подлезите и водоотвеждащите системи. Увреждането на ищеца не е случайна, а пряка и непосредствена последица от противоправното бездействие по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗЗД на общинските служители, които не са осъществили законово регламентираните си правомощия да поддържат и ремонтират отводнителната шахта в подлеза. За ирелевантно е преценено дали фактическото изпълнение на задълженията за поддръжка и текущ ремонт на общинските пътища на територията на [населено място] е възложено на третото лице-помагач „ГБС – Инфраструктурно строителство“ АД, доколкото това обстоятелство касае вътрешните отношения на общината и посоченото дружество. Прието е за преклудирано възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца. Като релевирано едва с въззивната жалба на основание чл. 266, ал. 1 ГПК, то не е разгледано. Не е установена проявена небрежност от пострадалия поради настъпване на инцидента по ежедневния му познат маршрут от дома до училище. Недоказано е дали обичайният път на С. до училище включва преминаване именно през процесния подлез, нито от какъв предходен времеви период съществува повредата на шахтата и доколко е забележима или пък се е проявила внезапно. От писмените доказателства и заключението на медицинската експертиза, съдът е установил, че съществува причинна връзка между пропадането на ищеца и претърпените травми, изразяващи се в дълбока драскотина и кръвонасядане по предната вътрешната повърхност на лявото бедро, коляно и подбедрица; рана и кръвонасядане по тибиалния ръб на лявата подбедрица; както и разкъсно-контузна рана по външната повърхност на лявата подбедрица. Посочено е, че лечението се състои в превързване на увредените зони, които следва да се предпазват от намокряне до възстановяването за период от около 2-3 седмици. При тези съображения, като справедливо е определено обезщетение за неимуществени вреди, представляващи претърпени болки и страдания, в размер на 5000 лева. Отчетени са въззивния съд на релевантни обстоятелства - ниската възраст на ищеца, затрудненията в битовото обслужване, придвижването, ограниченията за него в игрите и отдиха в рамките на възстановителния период от 3 седмици, продължилите повече от половин година страхови представи от последващо увреждане, както и обществено-икономическите условия в страната към процесния период. В заключение е посочено, че е неоснователно и възражението за погасяване на вземането по давност с оглед разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗМДВИП и спирането на течението на давностните срокове в периода 13.03.2020г. – 20.05.2020г. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по процесуалноправния въпрос относно дейността на въззивната инстанция. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК и множество постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, според които въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено. Въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, възприел е мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, като е изложил и самостоятелни съображения по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Касаторът не сочи конкретни доводи, възражения и доказателства, за които липсват съответни правни изводи във въззивното решение, а бланкетно препраща към своята въззивна жалба, с което не обосновава твърдяното противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС. Вторият и третият въпроси също не предпоставят допускане на касационно обжалване, тъй като не са решени в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. В нея е прието, че съгласно чл. 172 ГПК заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се съобразява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност, което означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страна, но преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В случая въззивният съд е анализирал показанията на свидетеля П., който сочи, че е видял ищеца вече пропаднал в ръждивата шахта, като с оглед заключението на вещото лице по СМЕ е приел за обоснован извода за наличие на причинна връзка между засвидетелстваното пропадане и документираните травми на ищеца. Освен това не е установено за този свидетел, който е изложил непосредствени впечатления, да е налице предполаганата от касатора заинтересованост. Даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси не е в противоречие с посочената практика на ВКС и не обосновава прилагане разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Последният въпрос от изложението към касационната жалба е по – скоро фактически и касае съществото на спора. Той изисква обсъждане и преценка на доказателствата и фактите по делото. Неясно е какви други причини за вредоносния резултат има предвид касаторът. Въззивният съд е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД и проверка относно преценката на събраните в тази връзка доказателства не може да е предмет на производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационната жалба. Така формулиран, въпросът не осъществява изискването за обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен "contra legem", когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или "extra legem", когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира с доводи за постановено необосновано и немотивирано въззивно решение. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Същевременно не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.