Определение № 2123 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4819/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано e по касационна жалба на И. Г. С., Г. И. С. (адвокат, действащ лично и процесуален представител на останалите двама жалбоподатели) и А. И. С. срещу въззивно решение № 146 /28.09.2022 г. по в.гр.д. № 340 /2021 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 260109 /25.01.2021 г., по гр. д. № 2442 /2018 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която И. Г. С., Г. И. С. и А. И. С. са осъдени солидарно в качеството им на длъжници по изпълнително дело (индивидуализирано в решението) да внесат (заплатят) по сметка на съдебния изпълнител сумата 30 545.74 лева, необходима на взискателите да изпълнят посоченото в изпълнителния лист, за което са оправомощени от съдебния изпълнител – да премахнат осъществен през 1992 г. незаконен строеж (преустройство на едноетажна сграда (индивидуализирано в решението). Ответниците по жалбата Н. Х. К., А. О. К. и Е. О. К., последните двама констититуирани от въззивния съд като правоприемници на първоначалния ищец А. О. К. – техен баща, не са подали отговор на касационната жалба. От името на тримата ответници по касационното дело е постъпило писмено изявление, че на основание чл.233 ГПК се отказват изцяло от предявения иск, по който се води делото и е постановено въззивното решение. То е подписано от Е. О. К. и от Н. Х. К., действаща лично и като процесуален представител на А. О. К., Но в представеното от А. О. К. в полза на Н. Х. К. пълномощно не се съдържа изрично изявление за отказ от предявения иск по делото (съгласно чл.34, ал.3 ГПК) и въпреки дадените указания и до момента той не е представил изрично писмено пълномощно за отказ от иска по делото, нито е потвърдил в писмена форма извършения от негово име отказ от иска. Поради което следва да се приеме, че А. О. К. не е направил валиден отказ от иска, поради което съдът не следва да го взема предвид и обжалваното въззивно решение и потвърденото с него решение следва да бъдат обезсилени в частта по исковете на Е. О. К. и Н. Х. К.. Касационната жалба срещу останалата обжалвана част от въззивното решение – по иска на А. О. К. е процесуално допустима: подадена е от надлежни страни в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Възпроизвел е приетото с т. 1 от ТР № 1 /09.12.2013 г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС за приложението на императивна материалноправна норма. От това е направил извод за наличие на законови ограничения за пределите на въззивния контрол. Приел е, че в конкретния случай въззивната жалба е бланкетна. В нея се твърди, че обжалваното решение в съответната част е неправилно. Няма нито позоваване на някоя от възможните форми на неправилност, нито посочване на конкретни обстоятелства, които да водят до извод за неправилност. Приел е, че при това положение настоящата инстанция е задължена да провери служебно валидността и допустимостта на обжалваното решение в съответната част, както и за нарушаване на императивни материалноправни норми. Приел е, че при направения преглед се установява, че обжалваното решение е валидно и допустимо, няма и нарушаване на императивни материалноправни норми. Ето защо обжалваното решение, в съответната част, следва да бъде потвърдено. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Във връзка с довод, че въззивното решение е неправилно, защото жалбоподателите в хода на гражданското производство са изпълнили задължението си за премахване на незаконния строеж, в изложението за допускане на касационно обжалване се извежда процесуалноправния въпрос: следва ли въззивната инстанция да обсъди и съобрази в произнасянето си факти, възникнали след депозиране на въззивната жалба, при положение, че те (фактите) са от значение за спорното право? Жалбоподателите твърдят, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 2 /09.02.2017 г. по гр.д. № 2947 /2016 г. на ВКС, IV г.о., с решение № 26 /30.04.2014 г. по гр.д. № 4341 /2013 г. на ВКС, II г.о., с решение № 44 /29.05.2019 г. по гр.д. № 2528 /2018 г. на ВКС, II г.о., с решение № 61 /30.04.2010 г. по т.д. № 741 /2009 г. на ВКС, I т.о., с решение № 117 /21.05.2013 г. по гр.д. № 20 /2013 г. на ВКС, II г.о., с които е прието, че съдът е длъжен да обсъди всички релевантни факти, които са настъпили до приключване на устните състезания. Въпросът е обуславящ, тъй като в съдебно заседание на 29.11.2021 г. (л.70 по делото) жалбоподателите са се позовали на новонастъпил факт по смисъла на чл.266, ал.1, т.2 ГПК (възникнал след подаване на въззивната жалба) – демонтиране на покрива, който са осъдени да премахнат и изграждане на покривна конструкция, каквато им е указано с решението на ВКС. Поискали са допускане на съдебно-техническа експертиза за установяване на този факт и въззивният съд с изрично определение е уважил доказателственото искане. Това означава, че е преценил посочения факт като нововъзникнал по смисъла на чл.266, ал.1, т.2 ГПК, в противен случай доказателственото искане би било преклудирано. С това твърденият факт е включен в предмета на въззивната проверка. Заключението е изготвено и прието. С него е установено твърдяното преустройство (изграждането на нов покрив с посочени вид и размери). Но въззивният съд не е обсъдил значението на факта за спора и не е обсъдил приетото от него заключение на СТЕ за установяването на този факт, нито е изложил мотиви защо не следва да обсъжда допуснато от него доказателствено средство. С това е допуснал противоречие с посочените решения на ВКС, постановени след тълкувателно решение № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, с т.1 на което са определени правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК, с което е осъществено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното съдът