Определение № 4287 от 08.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1429/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Л. Л. Л., против определение № 18690 от 02.10.2025 г. по ч. гр. д. № 10474/2025 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 31312 от 24.07.2025 г. по гр. д. № 34923/2025 г. на Софийски районен съд, 165-ти състав, по чл. 130 ГПК за връщане на исковата му молба и прекратяване на образуваното въз основа на нея производство, като недопустимо. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е нищожно, недопустимо и неправилно. Оспорва като необоснован извода на въззивния съд за недопустимост на производството. Поддържа в поредицата от идентични по съдържание жалби в периода м. 11.2025 г. – м. 02.2026 г., че с предявения иск не се защитават чужди права, а се цели признаване на правото му на възстановяване на собственост върху наследствени имоти – 89.5 дка гори и земи от частния горски фонд (ЧГФ) в землището на [населено място]. Посочва, че съдът неправилно е приел решение № 83 от 07.06.2001 г. на ПК – С. за необжалваемо, като изтъква, че в разпоредбата на чл. 14, ал. 6 ЗВСГЗГФ липсва такова ограничение за съдебен контрол. Иска отмяна на обжалваното определение. В изложението по чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обективирано също в тази поредица от жалби, частният жалбоподател поддържа вероятна нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното определение - основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване. Позовава се и на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, като формулира следните правни въпроси: 1. Валиден ли е необжалваем по закон административен акт, чиято необжалваемост противоречи на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България; решение № 14/2014 г. по к. д. № 12/2014 г. на Конституционния съд на Република България; чл. 6, т. 1 ЕКЗПЧОС; чл. 1 от Допълнителния протокол към ЕКЗПЧОС; чл. 9, пар. 2, т. 1 от Орхузката конвенция за околната среда; чл. 3, т. 11 от Закона за опазване на околната среда и определение № 6790 от 23.05.2018 г. по адм. д. № 6141/2018 г. на ВАС, и 2. Валиден ли е административен акт – отрицателно решение на административен орган, ако мотивът за издаването му е неистински. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страната, приема следното: Частната касационна жалба е редовна и допустима. Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК (предвид липсата на връчен препис от обжалваното определение), от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, въз основа на надлежно учредена представителна власт, и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (прекратително определение по неоценяем иск, който не е изрично изключен от подлежащите на касационно обжалване съдебни актове). Първоинстанционното производство е образувано подадена от Л. Л. против Министерство на земеделието, горите и храните искова молба (депозирана пред Административен съд – София град и изпратена по подсъдност на Софийски районен съд), уточнена в изпълнение на указания по чл. 129, ал. 2 ГПК с молба от 11.07.2025 г., с която е направено искане за признаване със съдебно решение на факта, че към 07.06.2001 г. и към настоящия момент в землището на [населено място], общ. С., са налични 7 500 дка гори, спадащи към частния горски фонд. Последното е обосновано с доводи, че едва когато този факт бъде доказан с влязло в сила решение и бъде оборено неистинското твърдение на Поземлена комисия (ПК), че в землището на селото след възстановяване на горите по чл. 13, ал. 5 ЗВСГЗГФ не са останали гори и земи от частния горски фонд, с което е мотивиран отказът за възстановяване на собственост върху отнети земи и гори от горския фонд на ищеца, обективиран в решение № 83 от 07.06.2001 г., ищецът би могъл да води административно или съдебно производство за възстановяване на собствеността върху горите на неговия наследодател или колективен иск за всички заявени частни гори в землището на селото. Първоинстанционният съд на основание чл. 130 ГПК е върнал исковата молба и прекратил производството поради недопустимост на иска, изведена от липсата на правен интерес за ищеца Л. Л. от предявяването му, преценена от обстоятелствата, които го обосновават, и търсенето на защита от установяване на факт, възможността за която не е предвидена в закон. За да потвърди така постановеното първоинстанционно определение, въззивният съд е изложил съображения, че иск за установяване, че към даден минал момент, както и към настоящия момент в землището на [населено място], общ. С., са налични 7 500 дка гори, спадащи към частния горски фонд, не може да се подведе под никоя от хипотезите на чл. 124, ал. 1 и ал. 4 ГПК, където са посочени допустимите установителни искове, поради което същият се явява недопустим. Посочено е, че страната иска установяване на един факт от обективната действителност, което не представлява нито разрешаване на правен спор между страните, нито установяване на съществуването или несъществуването на дадено правоотношение. Действителното състояние на горския фонд в дадено населено място не представлява и факт с правно значение, чието установяване да е предвидено в изрична законова разпоредба. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), или да е налице вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до касационен контрол и поддържани в изложението към нея в случая не са налице. Касационно обжалване на въззивното определение не може да бъде допуснато по формулираните в изложението въпроси. По своето естество те възпроизвеждат обстоятелствата, от които жалбоподателят извежда правния си интерес от предявения установителен иск – а именно, твърдяната невярност на решение № 83 от 07.06.2001 г. на ПК - С., че в землището на [населено място] липсват свободни земи и гори от частния горски фонд, с което е мотивиран отказът за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСГЗГФ. Изложени са и доводи, че въпросният административен акт подлежи на съдебно обжалване на основание чл. 120, ал. 2 от Конституцията на РБ. Видно от съдържанието на обжалваното определение обаче, поставените въпроси не са изведени от решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили крайния извод за недопустимост на исковата претенция. Поради това те не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не съставляват общо основание за допускане на касационен контрол. Липсата на общия селективен критерий изключва необходимостта от изследване на поддържаните от частния жалбоподател допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Не са налице и посочените от частния жалбоподател основания на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Липсва вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо. Съдебният акт е постановен от съд в надлежен състав, в пределите на правораздавателната му компетентност, изготвен е в писмена форма и е надлежно подписан, като обективираната в него воля е ясна и разбираема. Въззивното производство е проведено по редовна частна жалба, при липса на процесуални пречки за разглеждането й и за постановяване на акта по същество. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт. Тази квалифицирана форма на неправилност е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая не се констатира порок, който да може да се квалифицира като такъв по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а изложените от частния жалбоподател доводи представляват оплаквания за неправилност на акта, които не могат да бъдат разглеждани във фазата по селекция на частната касационна жалба. В заключение обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.