Определение № 2680 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1610/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. А. С. и С. А. С., чрез адв. С., срещу онази част от Определение № 17/13.01.2026 г. по в. ч. гр. д. № 666/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, в която е потвърдено Определение № 813/12.11.20125 г., постановено по гр. д. № 190/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на Определение № 651/26.09.2025 г., постановено по същото дело, в частта относно присъдените им разноски за адвокатско възнаграждение.

В частната касационна жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, тъй като съдът погрешно приел за основателно възражението на насрещната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника им, отчитайки обема на извършените процесуални действия и броя на проведените открити заседания по делото с участието на процесуалния им представител. Поддържат, че при възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК не било релевантно дали към момента на отказа от иска били проведени или не открити съдебни заседания. Молят обжалваният акт да бъде отменен.

Съдът е сезиран и с частна касационна жалба от К. К. Ц. и Н. К. Ц., представлявани от адв. М., срещу онази част от Определение № 17/13.01.2026 г. по в. ч. гр. д. № 666/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, в която е потвърдено Определение № 813/12.11.20125 г., постановено по гр. д. № 190/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на Определение № 651/26.09.2025 г., постановено по същото дело, в частта относно разноските, присъдени в полза на ищците, както и за допълване на това определение чрез присъждане на сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение. Считат, че след като производството по делото е прекратено поради отказ от иска, имат право на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Поддържат, че не са станали причина за завеждане на делото, поради което право на разноските в процеса за ищците не било възникнало.

Всяка от страните оспорва частната касационна жалба на насрещната страна.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване М. А. С. и С. А. С., представлявани от адв. С., поддържат наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следния въпрос – „когато делото е прекратено поради отказ от иска, основан на промяна в извънсъдебното поведение на ответника след предявяването му, длъжен ли е съдът при извършване на преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение да съобрази обема на предоставената адвокатска защита към момента на определението по чл. 233 ГПК?“. Считат, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Определение № 976/05.03.2024 г. по ч. гр. д. № 5221/2023 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 929/29.02.2024 г. по ч. гр. д. № 48/2024 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 350/15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г. на ВКС, II ТО, Определение № 3704/16.07.2025 г. по ч. гр. д. № 2436/2025 г. на ВКС, I ГО, и Решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015г. на СЕС.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване К. К. Ц. и Н. К. Ц., представлявани от адв. М., считат, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но конкретен въпрос, за който се твърди да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, не е формулиран. Поддържат, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, чието разрешаване би било от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото:

1. „В случай, че ответникът е възразил, че не е давал повод за завеждане на иска, длъжен ли е съдът при прекратяване на производството поради отказ от иска да извърши преценка дали ответникът е дал повод за завеждане на делото въз основа на всички относими доказателства и възражения на страните, включително, когато същите са допуснати, но не са събрани?“;

2. „Допустимо ли е присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 2 ГПК при неизяснена фактическа обстановка относно поведението на ответника и наличието на повод за завеждане на иска и без обсъждане на релевантните възражения?“;

3. „В случай, че съдът счита за достатъчно основание за даден повод за завеждане на иска самият факт на прехвърлителна сделка от ответника – длъжник, как се гарантира принципът на състезателно начало (чл .8, ал. 1 ГПК), на равнопоставеност на страните (чл. 9 ГПК) и на установяване на истината (чл. 10 ГПК)?;

4. „Какви са критериите за преценка за наличие на повод за завеждане на иска при предявен иск по чл. 135 ЗЗД, изпълнение на задължението на ответника в хода на процеса и направен отказ от иска?“

5. „Защитава ли ответникът – приобретател самостоятелни права в процеса по заведен иск по чл. 135 ЗЗД? Ако се приеме, че ответникът – прехвърлител, който е изпълнил задължението в хода на процеса, по презумпция е дал повод за завеждане на иска, прилага ли се такава презумпция и за ответника – приобретател? Ако ответникът – прехвърлител по иск по чл. 135 ЗЗД погаси процесното задължение, по повод на което е заведен искът, какви средства за защита има ответникът – приобретател по отношение на разноските и може ли той самостоятелно да защити правата си при положение, че не е дал повод и за прекратяване на делото?“.

Върховният касационен съд, състав на IIІ ГО, намира частните касационни жалби за процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.

За да постанови обжалваното определние, въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд бил сезиран с предявен от М. А. С. и С. А. С. против К. К. Ц. и Н. К. Ц. иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителната недействителност на сключен между ответниците договор за покупко-продажба на недвижим имот.

С Определение № 651/26.09.2025 г., постановено по гр. д. № 190/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, след депозиране на отговорите на исковата молба, с които всеки от ответниците е оспорил иска, и проведено едно открито съдебно заседание съдът прекратил производството поради отказ от иска, тъй като междувременно ответникът Ц. изпълнил задължението си към ищците, което ги е легитимирало като кредитори. С това определение съдът присъдил разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ищците, като по възражение на ответниците намалил размера му от 3 000 лева (за всеки от ищците) на 1 000 лева (за всеки от ищците ).

С подадена в срок молба ищците поискали изменение на това определение в частта относно присъдените им разноски, като поддържали, че основание за редуциране на адвокатското възнаграждение липсвало.

Първоинстанционният съд бил сезиран и с молба от ответниците за изменение на прекратителното определение в частта относно присъдените в полза на ищците разноски с искане в тази част да бъде отменено то, както и с претенция да бъде допълнено, като им се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 2500 лева. Окръжният съд отхвърлил молбите с мотиви, че присъденото в полза на ищците адвокатско възнаграждение се явявало пропорционално спрямо фактическата и правна сложност на конкретния казус, кореспондирало с обема и сложността на извършената от адвоката работа, защитения материален интерес, било адекватно на труда на процесуалния представител и спрямо броя на проведените съдебни заседания с негово участие. Посочил, че в случаите на оттегляне или отказ от иска поради новонастъпили след предявяването му по независещи от ищеца, а от ответниците, обстоятелства, отговорни за разноските били последните.

Въззивният съд споделил това правно разрешение. Приел е, че сумата от 1 000 лева е пропорционална на фактическата и правна сложност на делото, приключило с прекратяване на производството поради отказ от иска след проведено едно-единствено съдебно заседание без събиране на доказателства и без предприемане на процесуални действия от ищците по изясняване на спора, насочени към постановяване на решение по същество. Посочил е, че при договаряне и заплащане на адвокатското възнаграждение нито страните, нито адвокатът биха могли да знаят как ще протече производството, но въпреки това договореният размер от 6 000 лв. се явявал прекомерен, поради което правилно бил редуциран до общия сбор от 2 000 лева. Според апелативния съд в полза на отетниците вземане за разноските по делото не е възникнало, тъй като те станали причина за завеждане на делото, производството по което е било прекратено след завеждане на иска и поради предприето от тях плащане в хода на процеса, мотивирало ищците да се откажат от претенцията.

Върховният касационен съд, състав на IIІ ГО, намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по нито една от частните касационни жалби.

По релевантния въпрос, повдигнат от ищците, относно приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК въззивният съд е съобразил задължителните постановки на т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, разяснението, дадено с решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, и актуалната практика на ВКС, формирана след постановяването му, че, прилагайки чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът е длъжен да прецени съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, обусловена от спора между страните във връзка със защитимия интерес, правнорелевантните факти по този спор, доказателствата за тях и дължимото разрешение на правните въпроси, определящо вида и количеството на извършената работа при всеки отделен случай. Ако след този анализ съдът достигне до извод за липса на пропорционалност между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, той следва да намали договорения адвокатски хонорар. В съответствие с дадените от практиката разрешения въззивният съд е взел предвид вида на спора, интереса, фактическата и правна сложност на делото, като не е придал самостоятелно значение на броя на проведените открити съдебни заседания при произнасяне по възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищците с оглед съображението, че при договарянето и заплащането му нито страните, нито адвокатът биха могли да знаят как ще се развие производството по делото и дали ще приключи с акт по същество или не. Ето защо не са налице сочените от ищците допълнителни основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

Въпросите, формулирани от ответниците, не обуславят допускане до касационно обжалване на въззивното определение в атакувана от тях част, тъй като, с изключение на първи и четвърти, не отговарят на общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Втори и пети въпрос (и подвъпросите в него) са по същество оплакване срещу правилността на определението, която във фазата по селекция на частните касационни жалби не може да бъде проверявана. Трети въпрос е абстрактно формулиран и е без каквато и да е връзка с мотивите на апелативния съд.

Макар първи и четвърти въпрос да покриват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, те не могат да обусловят допускане до касационно обжалване, тъй като ответниците не аргументират въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на плоскостта на което са отправили обсъжданите въпроси. Съгласно задължителните постановки на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице в случаите, когато произнасянето на ВКС по обусловилия изхода на конкретното дело правен въпрос ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая обсъжданите въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Това е така, защото в практиката на ВКС е изяснено, че по аналогия с чл. 78, ал. 2 ГПК, за приложението на която е от значение какво е било процесуалното поведение на ответника преди началото на процеса (в случая липса на доброволно изпълнение), в негова тежест следва да се възложат направените по делото разноски, щом след завеждането му поради нови факти, независещи от ищеца, а настъпили по волята на ответника, предявеното от ищеца право се погаси и веднага след това той се откаже от иска си. В тези случаи отговорността за разноските следва да бъде понесена от ответника, макар че делото ще бъде прекратено, а чл. 78, ал. 4 ГПК не се прилага.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,