Определение № 3012 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1769/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Л. Ц. и Л. Л. Б. чрез техните пълномощници адв. М. Х. и адв. Д. Х., против въззивно решение № 120 от 09.01.2025 г. по в.гр.д. № 14426/2023 г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено решение № 20099802 от 08.08.2023 г. по гр.д. № 54457/2017 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявен от Д. А. М. и В. А. Ф. иск с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, като е признато за установено по отношение на С. Л. Ц. и Л. Л. Б., че към момента на образуване на ТКЗС наследодателката на ищците Н. И. Б., поч. на 24.05.1971 г., е била собственик на нива с площ 1.650 дка, съставляваща част от нива в м. „К.“ в землището на [населено място], при съседи: Р. Т., Б. К. и С. В., заснета като част от имот пл.№ * по КП от 1957 г. и идентична с имот № * по КВС в землището на [населено място]. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателите поддържат, че съдът не е дал отговор на всички доводи и възражения, направени от тях. Считат, че е недопустимо в производство по спор за собственост на конкретен имот границите му към момента на образуване на ТКЗС да се установяват чрез съдебно - техническа експертиза, доколкото в ППЗСПЗЗ законодателят изрично е регламентирал процедура за установяване на границите на земеделските имоти, заявени за възстановяване, в която въз основа на информация за цялата местност или части от нея, се извършва комплексна преценка, каквато експертизата не може да направи. Оспорват като несъответни на събраните по делото доказателства направените от въззивния съд фактически изводи относно идентичността на спорния имот с някой от имотите, предмет на делбата от 1931 г. и конкретно с имота, придобит от наследодателката на ищците. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите поставят следните правни въпроси, за които твърдят да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички оплаквания във въззивната жалба. Ако ги намира за неоснователни, длъжен ли е да обоснове защо ги отхвърля. 2. Какви са задълженията на съда при обсъждане на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл. 10, чл. 12 и чл. 235 ГПК; длъжен ли е да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и становищата на страните. 3. Длъжен ли е въззивният съд да прецени заинтересоваността на свидетелите, възможностите им да възприемат и възпроизведат правилно фактите и обстоятелствата, включени в предмета на делото. За да обосноват твърдяното противоречие по всеки от въпросите сочат практика на ВКС. Ответниците по касация Д. А. М. и В. А. Ф. чрез своя пълномощник адв. Н. Н. са подали отговор на касационната жалба, в който изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателите предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. След подаване на отговора на касационната жалба ответникът по касация Д. М. е починал и като страни по делото са конституирани неговите наследници по закон Р. Д. М., Н. Д. В. и Ц. Д. А.. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, предявен от Д. А. М. и В. А. Ф. против С. Л. Ц. и Л. Л. Б., за установяване, че към момента на образуване на ТКЗС имотът, представляващ нива в м. “К.“, с площ 1. 650 дка, при съседи: Р. Т., Б. К. и С. В., е била собственост на наследодателката на ищците Н. И. Б.. Правният интерес от предявяване на иска е обоснован с твърдение, че с решение № 225 от 23.07.1999 г. на ОСЗГ- Панчарево този имот, идентифициран като имот № *, е възстановен на наследодателя на ответниците Л. Р. Т.. По делото е установено и не е било спорно между страните, че със съдебна делба - спогодба от 16.02.1931 г. по гр.д. № 163/1930 г. на Софийски окръжен съд, съделителите В. И. Г., Г. Г. и Д. Г. си поделили недвижими имоти, сред които и нива в м. “К.“с площ 9.9 дка. По силата на тази спогодба В. И. е получила 1/3, равняваща се на 3.2 дка от нивата, описана в договора с площ 9.6 дка, при съседи на тази част Д. К., В. Г., бр…./ не се чете/ и дял 2; Г. Г. е получила 1/3 част, равняваща се на 3.3 дка, от нивата с площ 9.9 дка, при съседи на тази част: дял 2, В. Г., Д. К. и С. К., а Д. Г. е получил 1/3 част от нивата с площ 3.3 дка, при съседи на тази част Д. К., В. Г., дял 1 и дял 3. С Договор за доброволна делба от 15.09.1947 г. наследниците на Г. И. В. си поделили останалите в наследство от нея недвижими имоти, сред които и нивата в м. “К.“ с площ около 3.3 дка, при съседи: Р. Т., Б. К. и С. В. Г., която била поставена в общ дял на Н. И. В. и Р. И. В. при равни права за всяка от тях. Ищците по делото са наследници на Н. И. В., поч. през 1971 г. Ответниците по делото са наследници на Л. Р. Т., който е син на Д. Г. Т. /Т./. С отговора на исковата молба същите са оспорили предявения иск с твърдението, че спорният имот е принадлежал на техния наследодател Д. Г., след смъртта му е наследен от неговата дъщеря Ц. Д., от която през 1954 г. техният баща Л. Т. е закупил 2.5 дка. Позовали са се на придобивна давност, изтекла в периода от 1931 г. до внасяне на имота в ТКЗС през 1957 г. С оглед твърденията и възраженията на страните един от спорните въпроси по делото е бил относно идентичността на процесния имот с имотите, получени при делбата през 1931 г. от техните наследодатели съответно Г. Г. и Д. Г.. За изясняване на този въпрос пред първата инстанция е назначена съдебно-техническа експертиза, изпълнена от в.л. Р. С., която е дала заключение, че към 1931 г. м. „К.“ е извън кадастрален обхват. Първият кадастрален план за местността е от 1957 г. и в него част от имотите в тази местност са заснети с пл.№ * и * като внесени в ТКЗС. Имот пл.№ * е с площ 13 933 кв.м, граничи на север с имот пл.№ *, записан на името на В. В. Д.; на изток - път; на юг- имот пл.№ *, записан на ТКЗС и имот пл.№ *, записан на В. И. С.; на запад - имот пл.№ *, записан на М. С. Г., имот пл.№ * - на М. С. Г., имот пл.№ * - на Р. З. Г. и имоти без планоснимачни номера. Според това вещо лице имот № *, възстановен на Л. Т., е бил част от имот пл.№ * по плана от 1957 г., записан на ТКЗС, но границите на дял 3 от нивата, предоставен на Г. Г. по делбата от 1931 г., не могат да се определят поради липса на графичен материал. Това заключение е оспорено от ищците и по тяхно искане е назначена повторна съдебно- техническа експертиза, изпълнена от в.л. Ю. П.. Вещото лице е достигнало до извод, че доколкото няма графичен материал, дяловете по делбата от 1931 г. най - вероятно са разположени от север на юг, като северният дял е бил на В. И., средният - на Д. Г., а южният - на Г. Г.. Посочило е, че са налице три варианта за разположението на имотите: Според първия вариант, делът на Д. Г. отговаря на имоти №№ *, * и частично с около 840 кв.м от имот *. В този случай делът на Г. Г. се припокрива частично с около 2 474 кв.м с имот № *, с около 450 кв.м с имот № * и около 90 кв.м с имот № *. Този вариант изхожда от обстоятелството, че на съделителката по делбата от 1931 г. В. И., която е получила дял 1, е възстановено правото на собственост върху имот № *. Вторият вариант се базира на обстоятелството, че на С. К. е възстановен имот № * и ако се приеме, че той е на правилното място, то тогава имотът на Г. Г. ще попада в имоти №№ *, * и * с обща площ 3659 кв.м, на Д. Г. - приблизително върху имот № *, а на В. И. - върху имоти №№ * и 3013. При третия вариант, при който вещото лице съобразява договорът за продажба от 1954 г., с който Ц. Д. Т. /дъщеря на Д. Т./ продава на Л. Р. Т. 2.5 дка, представляващи южната част от нива в м.“ К.“, цялата с площ от 5 дка, при съседи: Г. Р., С. К., път и Г. С., то тогава е възможно двете части по делбата от 1947 г. да са разделени и дял 3 да не е съществувал в цялост. Въззивният съд е приел, че разположението на имотите по делбата от 1931 г. е такова, каквото се сочи по първия вариант от заключението на в.л. П., тъй като този вариант съответства на приетите по делото доказателства за правото на собственост на трите дяла и обстоятелството, че без възражения на съделителката по делбата от 1931 г. В. И., която е получила дял 1, е възстановено правото на собственост върху имот № *. Съдът е посочил, че делът на двамата братя Л. и Г. Т. като наследници на Д. Т. е общо 3.3 дка, а на същите са възстановени земи с обща площ 5.014 дка, като липсват доказателства за валидно придобиване на имоти повече от наследения дял. Намерил е за неоснователно възражението на ответниците за изтекла в полза на техните праводатели придобивна давност за периода 1931- 1957 г. по отношение на дела на Г. Г.. Не е кредитирал показанията на св. Г. В., който е заявил пред съда, че е виждал в имота само Л. Р. и неговия баща - дядо Р., като е посочил, че от тези показания не става ясно от коя година наследодателят на ответниците е установил фактическа власт върху имота и в какво се изразява ползването му, а също и че показанията на този свидетел касаят преобладаващо период след обобществяване на земята. Не е кредитирал и показанията на св. В. В. по съображения, че те също касаят период след обобществяване на земята, при това впечатленията на свидетелката не са непосредствени, а пресъздават разказ на друго лице. В обобщение въззивният съд е направил извод, че е доказано правото на собственост на наследодателката на ищците Н. И. върху процесния имот към 1957 г., поради което е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е бил уважен. Значението за изхода на делото на първите два въпроса, изведени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, е обосновано с твърдения, че въззивният съд не е обсъдил възражението на жалбоподателите за недопустимост на съдебно - техническата експертиза като доказателствено средство в исковото производство по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ за установяване на границите и местоположението на бившите имоти към момента на образуване на ТКЗС, както и заявеното с въззивната им жалба оплакване, че не са изложени мотиви защо не се кредитират заключителните изводи на назначените съдебно- технически експертизи относно невъзможността да се идентифицира процесния имот, и че не е изяснено дали процесната нива се претендира като реални или като идеална част от нивата с площ 3.3 дка по делбата от 1931. Тези твърдения не се оправдават от данните по делото. Спорът между страните, очертан от изложените в исковата молба обстоятелства и заявен петитум, и съдържащите се в отговора на исковата молба на ответниците доводи и възражения, е относно принадлежността на правото на собственост към момента на обобществяване на земята на имот № *, възстановен с решение № 225 от 23.07.1999 г. на ОСЗГ- Панчарево на наследодателя на ответниците Л. Р. Т.. Твърденията на ищците са били, че по силата на съдебната делба - спогодба от 1931 г. и договора за доброволна делба от 1947 г. този имот, идентичен с нива от 3.3 дка в м. “ К.“, при съседи: Р. Т., Б. К. и С. В. Г., към момента на образуване на ТКЗС е бил съсобствен на при равни права на тяхната наследодателка Н. И. Б. и нейната сестра Р. И. В.. Изрично са посочили, че имотът не е бил поделен между двете сестри, но наследниците на всяка от тях са заявили за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ по 1 650 кв.м, съответни на правата им в съсобствеността. Претенцията на ищците е съобразена с начина, по който им е признато правото на възстановяване на собствеността с решението по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ по гр.д. № 3136/1999 г. на Софийски районен съд и решение № 204 от 14.12.2004 г. на ОСЗГ- Панчарево. Дори да е имало неяснота за ответниците дали предмет на иска е реална или идеална част от имота, тази неяснота е отстранена в първото по делото съдебно заседание, в което пълномощникът на ищците изрично е заявил, че предмет на делото е останалата 1/2 ид. част от нивата с площ 3.3 дка, принадлежаща на Н. Б., доколкото другата половина от имота, принадлежаща на Р. И. П., е бил предмет на друго дело по иск с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. Не може да бъде споделена тезата на жалбоподателите, че въззивният съд не е взел становище по възражението им, че съдебно- техническата експертиза не е годно доказателствено средство за установяване на границите на бившите имоти към момента на образуване на ТКЗС. Макар да не е изложил изрични мотиви по това възражение, въззивният съд е обсъждал заключенията на приетите по делото експертизи поотделно и във връзка с останалите събрани по делото писмени доказателства и въз основа на тях е направил извод как са били ситуирани трите дяла, получени съответно от В. И., Д. Г. и Г. В. при делбата от 1931 г., като е приел, че делът на Г. В. представлява южната част от нивата, делът на В. И. - северната част, а делът на Д. Г. е бил по средата между тези два дяла. По този начин съдът имплицитно се е произнесъл по възражението на жалбоподателите, като е приел, че експертизите в случая са годно доказателствено средство за установяване на границите и местоположението на имотите на наследодателите на страните. При изготвяне на своите заключения вещите лица са ползвали данните от КВС, която определя границите на съседните имоти, установени чрез анкетиране, т.е. по предвиден в ППЗСПЗЗ способ за установяване на старите реални граници. Константна е съдебната практика, според която съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, а следва да го обсъди заедно с другите доказателства по делото. Така е процедирал и въззивният съд. В случая той е изложил съображения защо възприема първия вариант от заключението на в.л. П. относно разположението на дяловете по делбата от 1931 г. и идентичността на дела на Г. В. с процесния имот *, като е посочил, че този вариант съответства на доказателствата относно собствеността и границите на трите дяла, и е съобразен с разположението на имот № *, възстановен на наследници на В. И., която по делбата е получила северния дял. Предвид изложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първите два въпроса, касаещи задължението на въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички оплаквания във въззивната жалба във връзка с доводите и възраженията на страните и да обоснове защо ги намира за основателни или неоснователни, тъй като не се установява тези въпроси да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на съда да прецени заинтересоваността на свидетелите, възможностите им да възприемат и възпроизведат правилно фактите и обстоятелствата, включени в предмета на делото. В практиката на ВКС, на която се позовават жалбоподателите / решение № 247 от 06.01.2020 г. по гр.д. № 540/2018 г. на ІV г.о/ е прието, че съдът следва извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, които носят информация за релевантни по делото факти; че показанията на свидетеля следва да се преценяват, като се съпоставят с всички останали доказателства и най- вече с показанията на другите свидетели- очевидци, ако има такива; че съдът следва да прецени дали дадените от свидетеля показания съдържат или не вътрешни противоречия и такива с останалите доказателства; да отчете всички обстоятелства, свързани с възможността му да възприеме посочените от него факти, добросъвестността му и възможната негова заинтересованост. Съдът не е длъжен да кредитира събраните по делото свидетелски показания, но е длъжен да изложи аргументи защо кредитира едни, а не кредитира други показания. Въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика. С отговора на исковата молба жалбоподателите са направили възражение за придобиване на спорния имот по давност към момента на образуване на ТКЗС в резултат на упражнявано владение в периода 1931 г.- 1957 г. За установяване факта на владение са посочили двама свидетели - Г. В. и В. В.. Съдът е обсъдил техните показания, но е приел, че въз основа на тях не може да се обоснове извод за осъществяване на фактическия състав на този придобивен способ, тъй като от показанията на св. В. не става ясно от коя година наследодателят на ответниците Р. Т. е установил фактическа власт върху имота - показанията на свидетеля са преимуществено за упражнявана фактическа власт след 1990 г., а свидетелката В. В. няма собствени преки впечатления за този период, тъй като е отишла да живее в Л. през 1960 г. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателите С. Л. Ц. и Л. Л. Б. следва на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплатят на ответниците по касация Р. Д. М., Н. Д. В., Ц. Д. А. и В. А. Ф. направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 766.97 евро /равностойни на 1500 лв./. Водим от гореизложеното съдът