Определение № 645 от 05.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 135/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Р. П. П. срещу определение № 2863/13.10.2025 г. по т. д. № 1754/2025 г. на ВКС, ТК, II т.о., с което е оставена без разглеждане нейна касационна жалба срещу решение № 127/16.05.2025 г. по в. гр. д. № 89/2025 г. на Окръжен съд Добрич. Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение, тъй като договорът за наем на земеделска земя неправилно е бил квалифициран от предходния съдебен състав на ВКС като търговска сделка. Поддържа теза, че спорът е гражданскоправен, за който важи прагът от 5 000 лв., а не търговски – с праг за допустимост на касационното обжалване от 20 000 лв. Защитава становище, че не са търговски делата, по които са спорни правоотношения, произтичащи от търговска сделка, едната страна по която не е търговец. В случая хипотезата е точно такава и предходните две инстанции са гледали спора като граждански. Неправилното приложение на закона от състава на ВКС е довело до несправедлив резултат, който лишава от защита жалбоподателя, само защото той е отдал под наем земеделска земя на търговец. Всъщност П. е икономически по-слабата страна, каквато е и преобладаващата част от собствениците на земеделска земя в страната, притежаващи между 25-100 дка земя и получаващи ниска рента - около 50-70 лв. за дка. На практика се получава така, че заведените от тях дела срещу икономически по-силните арендатори са изключени априори от възможността да достигнат до касационен контрол. Така се стига до влизане в сила на решения, които не са съобразени с ТЗ, който дава по-големи възможности за защита на наемодателите. Жалбоподателят се позовава на противоречива практика на състави на ВКС при определяне вида на делата, имащи за предмет спорове по договори за аренда/наем на земеделска земя, респективно по отношение допустимостта на касационните жалби по такива спорове - определение № 1793/2025 г. по ч. т. д. № 1078/2025 г. на I т.о., определение № 1454/2025 г. по ч. гр. д. № 866/2025 г. на IV г.о., определение № 707/2025 г. по т. д. № 1624/2024 г., определение № 144/2020 г. по ч. гр. д. № 4449/2019 г., IV г.о., ВКС. Заявява искане за спиране на производството и отправяне на предложение за образуване на тълкувателно дело и разрешаване на въпроса гражданско или търговско е дело с предмет правоотношение, възникнало по договор за наем на земеделска земя и какъв е прагът за достъп до касационно обжалване на въззивното решение по дело с такъв предмет. Евентуално моли атакуваното определение да бъде отменено и подадената касационна жалба срещу въззивното решение да бъде разгледана. Кооперация „Изобилие“ изразява становище за неоснователност на подадената частна жалба и липса на предпоставки за образуване на тълкувателно дело. Изтъква доводи относно неоснователността на подадената срещу решението на окръжния съд касационна жалба и липсата на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Моли жалбата да бъде оставена без уважение и да бъдат присъдени сторените в частното производство разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което е допустима. С атакуваното определение друг състав на ВКС, ТК, II т.о. е оставил без разглеждане касационната жалба, подадена от Р. П. П., срещу решение № 127/16.05.2025 г. по в. гр. д. № 89/2025 г. на Окръжен съд Добрич. С последното е разгледан спор между П. и кооперация „Изобилие“ по повод иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сума в размер 17 756, 16 лв. – наемна цена за една стопанска година по договор за наем на 208, 896 дка земеделска земя. За да постанови този резултат, предходният състав на ВКС е изложил мотиви, че става дума за търговска сделка, определена по субективния критерий на чл. 286, ал. 1 ТЗ, доколкото страна по договора за наем е търговец, който го е сключил с оглед упражняваното от него занятие. Позовал се е на правилото, регулирано от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, според което от обхвата на касационното обжалване са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. за търговски дела. Доколкото цената на предявения иск е в размер на 17 756, 16 лв. и тя попада под този праг, е определил въззивното решение като необжалваемо, респективно подадената срещу него касационна жалба като недопустима. Изцяло следва да бъдат споделени мотивите, изложени в атакувания акт, досежно търговския характер на делото. Същото е с предмет спор по повод изпълнение на едностранна търговска сделка, определена по субективния критерий на чл. 286, ал. 1 ТЗ - договор за наем на земеделска земя, по който едната от страните е търговец /кооперация „Изобилие“/, сключил договора с оглед упражняваното от него занятие. Не могат да бъдат споделени обаче съображенията за необжалваемост на въззивното решение, постановено от Окръжен съд Добрич. В мотивите на ТР № 3/23.02.2022 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГТК, ВКС е прието, че търговски спорове, по които страна е физическо лице, сключило договор с търговец с цел да задоволи свой личен, а не търговски или професионален интерес, се разглеждат по реда на общия исков процес и за тях е приложима разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК и прагът за касационно обжалване е 5 000 лв., предвид действието на чл. 113 ГПК ред., публ. ДВ, бр. 100/2019 г. В тълкувателното решение е направено позоваване на Закон за защита на потребителите /ЗЗП/ и Директива 93/13/ЕИО на Съвета. Последната е тълкувана многократно от СЕС и по приложението й е създадена обилна практика. В определение от 19.11.2015 г. по дело С-74/15 г. е разяснено, че понятието „потребител“ има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия или стопанска активност, съответно лицето се явява в положението на икономически по-слабата страна. Като при съмнение относно качеството потребител на страната, съдът следва да предпочете по-широкото тълкуване на понятието. Поради това, СЕС приема, че извън изключенията, изброени в десето съображение на Директивата, предметът на договора е ирелевантен за определяне на приложното й поле. Съответно в решение по дело С-347/23 г. качеството потребител на физическо лице е изследвано в хипотезата на договор за наем, при който лицето се явява наемодател на недвижим имот. В решение по дело С-197/24 г. СЕС е отграничил приложното поле на Директива 93/13 ЕИО от Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, като е разяснил, че едно лице може да действа като организация в рамките на независима икономическа или професионална дейност, но, за да се счете за предприятие по смисъла на Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, то следва да извършва тази дейност организирано и постоянно, т. е. става дума за упражняване на търговска дейност. Тази дейност не може да се ограничава само до конкретна отделна престация, а трябва да се вписва в рамките на посочената дейност, което следва да се преценява към момента на сключване на сделката. Следователно, за да се определи дали едно физическо лице действа в качеството на потребител или с оглед осъществяване на независима икономическа или професионална дейност, е необходимо да се вземат предвид всички релевантни по делото обстоятелства, които да се подведат под сочените по-горе критерии. Доколкото ЗЗП транспонира Директива 93/13/ЕИО, то неговите разпоредби следва да се тълкуват и прилагат в съответствие с тълкуването, дадено от СЕС по приложение на Директивата, както това е прието и в ТР № 3/2022 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГТК, ВКС. Изложеното мотивира настоящият състав на съда да приеме, че, при наличие на спор между физическо лице и търговец по повод изпълнение на договор за наем на земеделска земя, сключен от наемодателя извън ясно осъществявана от него търговска дейност, то, при преценка на фаза допустимост и относно приложимия праг за касационно обжалване, съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК, вр. с чл. 113, изр. 2 ГПК. Едва ако в хода на спора се установят по несъмнен начин факти и обстоятелства - както количествени, така и качествени, които обосновават извод, че физическото лице е участвало в облигационната връзка с намерение за реализиране на стопанска дейност, която му осигурява постоянен източник на доходи в дългосрочен план, може да се счете, че е неприложима защитата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК, вр. с чл. 113, изр. 2 ГПК и делото следва да бъде гледано по реда за разглеждане на търговски спорове, респективно приложение намира чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК и прагът за касационно обжалване е 20 000 лв. В конкретния казус при запознаване с договора за наем на земеделска земя, чието изпълнение е предмет на спора между Р. П. и кооперация „Изобилие“, се установява, че същият е сключен за една стопанска година, съответно не може да се направи категоричен извод, че е сключен с цел извършване на търговска дейност от страна на наемодателката, т. е., че тя извършва тази дейност организирано и постоянно с цел реализиране на доходи в дългосрочен план. Следователно спорът следва да се разглежда по общия исков ред. Цената на иска е 17 756, 16 лв. над прага от 5 000 лв., поради което подадената срещу въззивното решение касационна жалба се явява допустима. Като неправилно атакуваното определение следва да бъде отменено. Искането за спиране на делото в приложение на чл. 292 ГПК се явява неоснователно. На въпроса какъв е характерът на делото по повод спор за изпълнение на договор /вкл. за наем/, страни по който са търговец и физическо лице, е даден в ТР № 3/23.02.2022 г. по т. д. № 3/2019 г. на ОСГТК, ВКС. В решението е тълкувано и понятието „потребител“, което намира приложение винаги с оглед конкретиката на всеки отделен казус. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение