Определение № 397 от 14.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3619/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 260010 от 20.08.2020 г. по в. гр. д. № 373/2020 г. на Русенския окръжен съд е потвърдено решение № 27 от 14.02.2020 г. по гр. № 766/2019 г. на РС-Бяла, с което е признато за установено по отношение на ответниците С. П. М. и И. В. М., че ищците С. А. А. и Й. Л. А. са собственици по наследство при права по 1/18 ид. ч. за всяка от тях от следния недвижим имот, находящ се в [населено място] могили, представляващ ПИ с идентификатор № .........., както и от находящата се в него сграда с идентификатор № ..............., и ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху посочените идеални части, като е отменен и нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № ..., том .., peг. № ......., н. д. ........от 15.03.2017 г. на нотариус С. К. в частта за посочените идеални части.

Въззивният съд е приел, че спорният имот произхожда от В. П. Ц., която през 1970 г. се снабдила с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. През същата година В. Ц. прехвърлила на сина си П. А. Л. срещу задължение за издръжка и гледане 900/1408 ид. части от дворното място, заедно с всички постройки в него. Останалите 500 кв. м. от мястото В. Ц. завещала на сина си П. Л. с нотариално завещание. След смъртта на П. Л. през 1987 г. неговите наследници по закон Х. Л. - съпруга, С. М. – дъщеря и А. П. А. – син, са придобили съответно 4/6 ид. ч. първата и по 1/6 ид. части вторите двама от процесните недвижими имоти по силата на наследственото правоприемство. През 2010 г. починал наследодателят на ищците А. П. А.. През същата година Х. Л. дарила на дъщеря си С. П. М. своите 4/6 ид. ч. от притежаваните общо 900/1408 идеални части от описания по-горе имот, заедно с всички постройки, находящи се в него. След това дарение правата на страните върху 900/1408 идеални части от ПИ с идентификатор № ........., както и от находящата от се в него сграда с идентификатор № .........., са станали съответно 5/6 ид. части за С. М. и по 1/18 за двете ищци С. А. и Й. А. и за другата дъщеря на А. А. – Д. А.. По отношение на останалите 5008/1408 ид. части от поземления имот съсобствеността е както следва: 4/6 ид. части за Х. Л., 1/6 ид. част за С. М. и по 1/18 ид. част за трите законни наследници на А. А.. След смъртта на Х. Л. през 2016 г. по силата на наследственото правоприемство нейните 4/6 ид. части от 508/1408 ид. части от дворното място са придобити от С. М., която е станала собственик общо на 3/6 ид. части, и от трите законни наследници на А. А., които са станали собственици на по 3/18 ид. части от 508/1408 ид. части от поземлен имот с идентификатор № ........... Прието е обаче, че определените от първоинстанционният съд квоти на ищците от дворното място не може да бъдат преразглеждани от въззивния съд, тъй като липсва жалба от тяхна страна.

След обсъждане на свидетелските показания по делото съдът е приел за неоснователно направеното от ответниците С. М. и И. М. възражение за придобиване по давност на идеалните части на ищците. На придобивната давност за идеалните части ответниците са се позовали пред нотариуса, който издал нотариален акт по обстоятелствена проверка № ........от 15.03.2017 г. Съдът е приложил разясненията, дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, и е приел, че в настоящия случай към 1997 г. /10 г. преди издадения през 2017 г. конст. нот. акт/ ответницата С. М. е притежавала 1/6 ид. част от процесните имоти по наследство от баща си П. Л. и упражняваната от нея фактическа власт съответства на правото ѝ на собственост върху тази идеална част. Упражняването на фактическата власт върху съсобствен имот продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което ответницата С. М. е придобила фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то тя е владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на другите съсобственици, с което е оборена и установената в чл.69 ЗС презумпция. Същото качество на държател на идеалните части на ищците е имал и съпругът й – ответникът И. М., доколкото упражняваната фактическа власт върху имота е на същото основание, каквото е и на неговата съпруга, и му придава същото качество, каквото има и тя, а именно – на държател на идеалните части на другите съсобственици – брата и майката на съпругата му. Съгласно посоченото тълкувателно решение в два случая съсобственикът упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите – ако въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, или като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В настоящия случай не е налице нито една от двете хипотези. Към 2010 г. с оглед извършеното дарение на 4/6 ид. части у ответниците е налице знание, че и други лица имат право на собственост върху имота – нейните майка и брат. Следователно, за да се ползват ответниците от придобивната давност като способ за придобиване на правото на собственост на идеалните части на ищците върху процесния имот, следва да се установи, че било към момента на установяване на фактическата си власт върху имота, било в последващ момент, те са отнели владението на Х. Л. и А. А., а впоследствие, след смъртта му, и на двете ищци, посредством едностранни действия, които са достигнали до знанието им и тези действия по смисъл и съдържание отричат тяхното владение. Ангажираните по делото доказателства обаче не обосновават подобен извод. До смъртта си през 2016 г. Х. Л. е живяла в процесния имот, за който се грижела заедно с квартирантите и ответниците, които живеят в същото населено място, но в друг имот. Еднопосочни са показанията на свидетелите Т., М. и Д., че до смъртта си през 2010 г., наследодателят на ищците А. А. редовно ходел в имота в [населено място] могили. От гласните доказателства се установява също така, че ищците живеят в чужбина, но С. А. при идването си в България винаги ходела да види баба си и оставала да нощува там. Действително, показанията на св. О. П. са опосредени, но съдът няма причина да не ги кредитира, доколкото се подкрепят от показанията на св. М., чийто имот се намира през една къща от процесния и има преки впечатления от посещенията на ищцата С. А. в него. Всички свидетели дават показания, че никога между нея и леля ѝ С. М. не е имало спорове или конфликти по повод на имота. Нито един от свидетелите, в това число и тези на ответниците, не е установил, че ответниците са манифестирали и осъществили пред ищците действия по отблъскване на владението им и установяване на своене. Възражението, че ищците са живели в чужбина и не е имало възможност да им се демонстрира отблъскване на владението, може да се разгледа само по отношение на Й. А., доколкото от свидетелските показания безспорно е установено, че след смъртта на баща ѝ през 2010 г. ищцата С. А., макар и трайно пребиваваща в чужбина, е отсядала в процесния имот и ищците не са били в обективна невъзможност да демонстрират отблъскване на владението ѝ. Съдът се е позовал на решение № 214/28.10.2015 г., постановено по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І-во г.о., според което демонстрирането на промяна в намерението, с което съсобственик упражнява фактическата власт върху частите на друг съсобственик от съсобствената вещ, не е задължителен елемент от фактическия състав на придобивната давност, когато това е обективно невъзможно, например ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. Ищцата Й. А. трайно пребивава в чужбина и липсват данни след смъртта на съпруга ѝ А. А. през 2010 г., а и преди това, тя да е посещавала процесния имот, да се е интересувала от него и да е поддържала някакви контакти с ответниците. Това обстоятелство обаче е ирелевантно в случая, тъй като безспорно установено е, че до 2010 г. ответниците не са предприели действия по отблъскване владението на нейния съпруг и наследодател А. А., а от 24.07.2010 г. до снабдяването им с констативен нот. акт относно неговата 1/6 ид. част не е изтекъл изискуемият от закона 10-годишен срок. Такъв не е изтекъл и до датата на подаване на настоящата искова молба – 20.08.2019 г., с която ищцата Й. А. е оспорила давностното владение на ответниците.

В заключение съдът е приел, че в периода от 1997 г. - 2017 г. ответниците не са осъществявали владение върху идеалните части на двете ищци, поради което и не са ги придобили по давност. Периодът от 15.03.2017 г. – когато ответниците са осъществили действия, с които са манифестирали намерението си да своят ид. част на наследодателя на ищците, отричайки правата им върху имота, до предявяване на ревандикационния иск на 20.08.2019 г., е недостатъчен за придобиването по давност на идеалните части на ищците от процесния имот.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците С. М. и И. М.. Според тях съдът неправилно е приложил института на владението. Считат, че са обективирали владението си по отношение на неогрничен кръг лица и че презумпцията на чл.69 ЗС не е оборена.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставят се следните въпроси:

1. За прилагането на института на придобивната давност;

2. Как се установява смяната на намерението на владеещия съсобственик да започне владение за себе си; Как се обективира владението по отношение на съсобственици, които трайно живеят извън Република България и са се дезинтересирали от имота; Наличието на инцидентни посещения във владения имот от някой от останалите съсобственици прекъсва ли самото владение; Смъртта на съсобственик винаги ли трябва да се счита за начало на обективна възможност за останалите съсобственици да владеят несмущавано;

3. В какви действия следва да се изразява владението на владелеца-съсобственик, за да обективира обективният и субективният елемент на владението; Съществува ли разлика между съдържанието на владението от владелеца-несъсобственик и владението на владелеца-съсобственик; Необходимо ли е да обективират различно поведение;

Не се сочи практика на ВКС във връзка с поставените въпроси, освен ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Ответниците в производството С. А. А. и Й. Л. А. оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

На първо място – решението не е очевидно неправилно, тъй като при неговия прочит не се установяват груби нарушения на закона или на правилата на формалната логика.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение е в пълно съответствие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Тълкувателното решение дава отговор на въпроса как се прилага институтът на придобивната давност и презумпцията по чл.69 ЗС при съсобствен имот. В практиката на ВКС се приема, че това тълкувателно решение намира приложение и при съсобственост, възникнала от наследяване. Това е прието например в решение № 78 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3617/2019 г., I г. о., в което се сочи, че за да се придобие по давност съсобствен или сънаследствен имот според приетото в ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, не е достатъчно само да се ползва вещта изцяло, защото за чуждите идеални части сънаследникът не е владелец, а държател; необходимо е да бъде отблъсната фактическата власт на съсобственика за неговите идеални части чрез явно владение, манифестирано по начин, който да не оставя съмнение, че съсобственикът е започнал да свои цялата сънаследствена вещ. Същото е прието и в решение № 41 от 15.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2728/2021 г., I г. о., макар че там акцентът да е върху разграничаване на случаите, при които владението на наследствена идеална част е предадено на един от наследниците. Също и в решение № 184 от 31.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 219/2018 г., I г. о., е прието, че промяната на намерението на сънаследника да установи владение върху идеалните части на останалите наследници се обективира с действия, отричащи правата на другите сънаследници върху имота и станали тяхно достояние, каквито действия представляват недопускането им в имота.

Въззивното решение съответства на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и посочената по-горе практика на ВКС. Съдът е съобразил, че фактическата власт на ответницата С. М. върху процесния имот е установена като владение за нейната наследствена идеална част, получена след смъртта на баща ѝ, както и за частта, която тя е придобила по дарение от своята майка, но същевременно по отношение на наследствената част на брат ѝ А. А. тя е установила държане, което е продължило след това и спрямо неговите наследници. В съответствие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е и изводът, че за да преобърне държането на тази идеална част във владение, С. М. е следвало да демонстрира това по недвусмислен начин първо спрямо брат си, а след това и по отношение на неговите наследници. Съобразено е, че правното положение на ответника И. М. съответства на положението на неговата съпруга С. М.. Освен това въззивният съд е съобразил и решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І-во г.о., което разглежда хипотеза на обективна невъзможност да се демонстрира промяна в намерението, с което съсобственик упражнява фактическата власт върху идеалните части на друг съсобственик, като е отчетено, че това са изключения - например ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. Въззивният съд е изложил мотиви защо счита, че тази хипотеза в случая не е налице, като е отчетено обстоятелството, че преди Й. А. да стане съсобственик, такъв е бил нейният съпруг А. А., който е брат на ищцата С. А. и който до смъртта си през 2010 г. редовно е ходел в процесния имот и не е било обективно невъзможно неговата сестра С. М. да му заяви, че счита имота за свой. Обсъдено е и обстоятелството, че дори жалбоподателите да не са могли да обективират отблъскването на владението на ищцата Й. А. по причина, че тя е живеела в чужбина, те не са могли да придобият по давност нейната идеална част, защото с предявяване на иска за собственост през 2019 г. тя е прекъснала придобивната им давност, която спрямо нея започва да тече от момента на придобиване на права върху имота през 2010 г. по наследство от съпруга и. Спрямо другата ищца, която е посещавала процесния имот, обективна невъзможност за демонстриране на промяната в намерението за своене не е налице и това също е посочено от съда.

Наличието на практика на ВКС по въпросите, които се поставят по настоящото дело, изключва възможността за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият спор не съдържа особености, които да налагат приемането на нещо различно от правна страна и то да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

При този изход на делото на ответниците следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство – сумата от 1800 лв. по договор за правна защита и съдействие от 18.08.2018 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,