Определение № 5404 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2530/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 120/05.02.2024 г. по гр.д. № 1997/2023 г., с което Окръжен съд – Бургас след отмяна на осъдителното решение № 395/25.09.2023 г. по гр.д. № 355/2023 г. на Районен съд – Несебър, е отхвърлил исковете на „Астория Мениджмънт“ ООД срещу В. Ю. К. с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 3 350.36 евро, сбор от възнагражденията за 2021 г., 2022 г. и 2023 г. по договор от 18.06.2018 г. и с правна квалификация чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумите 415.25 лв. – законните лихви върху възнаграждението за 2021 г. в период 01.05.2021 г. – 13.04.2023 г., и 202.68 лв. – законните лихви върху възнаграждението за 2022 г. в период 01.05.2022 г. – 13.04.2023 г. Решението се обжалва от „Астория Мениджмънт“ ООД – нататък Астория, с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по материалноправни въпроси, които обобщени и конкретизирани според разясненията в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС се свеждат до следните: 1. Противоречи ли на императивна разпоредба в ЗУЕС и на коя точно сключеният договор, с който търговско дружество по поръчката на етажен собственик се задължава да извършва срещу възнаграждение поддръжка и управление на общите части на сградата и на съоръженията за общо ползване в незастроената част от поземления имот –басейни, площадки, алеи и др.? 2. За отговора има ли значение, че договорът не касае „комплекс от затворен тип“ в смисъла по чл. 2, ал. 1, дефиниран в § 1, т. 3 ДР ЗУЕС, или че етажният собственик притежава идеални части от правото на строеж за сградата, а не от правото на собственост за имота, или че етажният собственик е сключил договора за себе си, а не като представител на останалите етажни собственици? 3. Чл. 51 ЗУЕС изисква ли при сключването на такъв договор да се уговорят отделни възнаграждения за поддръжката и управлението на общите части на сградата и за поддръжката и управлението на съоръженията в незастроената част от имота, респ. дали евентуалното нарушение по чл. 51 ЗУЕС, с което възнаграждението за тези дейности е уговорено общо, прави договора изцяло нищожен и възможна ли е конверсия по чл. 26, ал. 4 ЗЗД? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Претендира разноски. Ответникът В. К., ответник и по касация, възразява, че: 1) решението е по гражданско дело с цена на всеки обективно съединен иск под 5 000 лв. и жалбата е недопустима – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, 2) повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и 3) решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. Настоящият състав намира, че цената на иска се определя съгласно чл. 69, ал. 1, т. 7 ГПК, а сборът на периодичните платежи по двата договора за неопределено време за три години е равна на общата цена на исковете за главници – на сумата 3 350.36 евро, т.е. постигнат е прагът по чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК. Неоснователен е отводът, че касационната жалба е недопустима. Подадена е от легитимирана страна – касатор е ищецът. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК и са налице всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображения: От фактическа страна в решението е прието, че с договор за покупко-продажба по н.а. № 176/09.04.2013 г. ответникът е купил два апартамента във „Вила Астория“, ведно с принадлежащите им идеални части от правото на строеж в сграда етажна собственост. „Вила Астория “ е комплекс в [населено място], който включва сградата, имота, върху който е построена, съоръжения за общо ползване в незастроената част от имота - басейни, площадки, алеи и др. под. С договора от 09.04.2013 г. по поръчка на ответника при годишно възнаграждение 1 072.00 евро, платимо до 30-ти април на текущата година, „Зора Феникс“ ЕООД – нататък Зора, от което лице ответникът е купил апартаментите, се е задължил да извършва техническа поддръжка на съоръженията за общо ползване, организация на вътрешния ред и на режима за достъп в комплекса, организиране на външна охрана, поддръжка на общите инсталации, на подземните и надземните съоръжения, на дворното пространство, зелените площадки, детската площадка, басейните, атракционите и др., организация на санитарно-хигиенните дейности в комплекса и организация на комунални услуги. С договора от 18.06.2018 г. Зора поръчва на ищеца Астория да извършва същите дейности в комплекса при възнаграждение 96 % от уговореното със сключените индивидуални договори между Зора и етажните собственици, да събира дължимите суми по тях, а в края на месеца да прихваща възнаграждението си от събраното. В чл. 3 е пояснено, че пред етажните собственици Астория се легитимира с пълномощно, а такава упълномощителна сделка е извършена и пълномощното е сред приетите документи по делото. Въззивният съд е приел, че според твърденията в исковата молба, вземанията по исковете произтичат от договора от 09.04.2013 г. и от договора от 18.06.2018 г., като за легитимация на ищеца като кредитор е необходимо: 1) Зора да е прехвърлил на Астория вземанията си по сключените индивидуални договори с етажните собственици, и в частност, да е прехвърли вземанията си по сключения с ответника договор, и 2) договорът от 09.04.2013 г. да е с валидно действие. Въззивният съд е приел, че с договора от 18.06.2018 г. Зора не прехвърля вземанията си по договорите с етажните собственици и в частност, не е прехвърлила вземанията си по договора с ответника. Приел е, че договорът от 18.06.2018 г. е със смесен характер. Той е за услуга срещу възнаграждение - в частта, с която ищецът се е задължил към Зора да извършва описаните дейности в комплекса, и се прилага институтът на изработката (чл. 258 – 269 ЗЗД). Договорът е и за мандат – в частта, с която ищецът се е задължил да събира възнагражденията на Зора по договорите с етажните собственици и се прилага институтът на поръчката (чл. 280 – 292 ЗЗД). Добавил е, че това произтича и от клаузата на чл. 3 в договора и от приетото по делото пълномощно – задълженията на ищеца е било да събира вземанията на Зора по индивидуалните договори и извършената упълномощителна сделка е за това (чл. 292, ал. 1 ЗЗД). Въззивният съд е заключил, че исковете са неоснователни. След и при договора от 18.06.2018 г. Зора, но не ищецът, е възможният кредитор на ответника. Въззивният съд е приел също, че договорът от 09.04.2013 г. е такъв като обсъдения с решение № 80/04.11.2021 г. по гр.д. № 1213/2020 г. на ВКС, IV-то ГО. Бил е сключен от собственик на индивидуален обект в сграда в режим на етажна собственост, която не е в „комплекс от затворен тип“ в смисъла по чл. 2, ал. 1, дефиниран в § 1, т. 3 ЗУЕС. Със сключването му, наред с други, са били договорени въпросите по чл. 51 ЗУЕС, които са в компетентност на ОС на етажната собственост. Въззивният съд е заключил, че исковете са неоснователни и защото договорът противоречи на императивната разпоредба на чл. 51 ЗУЕС и е изцяло нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Настоящият състав намира, че всички повдигнати от касатора въпроси се съотнасят към втората група мотиви за неоснователност на исковете – основаните на нищожността на договора. Така както е описан в мотивите на решението, той е такъв като обсъденият с дадения отговор на материалноправния въпрос в решение № 80/04.11.2021 г. по гр.д. № 1213/2020 г. на ВКС, IV-то ГО. Следователно начинът, по който въззивният съд е отговорил на въпросите съответства на това решение. Макар едно решение да не представлява „практика на Върховния касационен съд“ в смисъла по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изяснен с т. 2 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, настоящият състав не намира въпросите за обуславящи в смисъла, изяснен в тълкувателното решение. Обжалваното решение съдържа и друга група мотиви. Прието е, че те се основават, а с това – и материалната легитимация като кредитор ищецът е обосновал с договора от 18.06.2018 г., но ответникът е трето лице за този договор. Прието е, че този договор не е цесия, че има смесен характер и за него се прилагат различни институти, а не предвиденото в чл. 99 – 103 ЗЗД. Повдигнатите въпроси не се свързват с тези мотиви в решението, а те са достатъчни за направения извод за неоснователност на исковете. Това изключва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, включително възможността да се обоснове допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Настоящият случай е различен от въззивното решение, обсъдено с определение № 2761/05.06.2024 г. по гр.д. № 3118/2023 г. на ВКС, II-ро ГО. При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът/ищецът следва да репарира сторените разноски от ответника пред Върховния касационен съд. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение.