Определение № 50714 от 06.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 596/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Е. П. Н. срещу решение № 1093/29.10.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 1099/2021 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 260138/08.01.2021 г. по гр. дело № 7402/2019 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат, предявеният от жалбоподателката срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ), иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно наказателно преследване по досъдебно производство (ДП) № 155/2007 г. по описа на Националната следствена служба (НСлСл), прекратено с постановление от 19.02.2016 г., е отхвърлен за разликата над сумата 8 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 06.06.2016 г. до окончателното изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, т.е. – навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Н., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение, при съобразяване на всички факти и обстоятелства, които имат пряко значение при определяне на неговия размер; 2) какви са критериите, по които съдът определя кои факти и обстоятелства имат по-голямо или по-малко значение при определяне на неговия размер; 3) при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД; и 4) следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да взема предвид факти и обстоятелства, които не са сочени и изследвани от страните и съда в производството. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с решение № 358/06.01.2015 г. по гр. д. № 2026/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 57/09.02.2016 г. по гр. д. № 4641/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 35/16.02.2016 г. по гр. д. № 5215/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 389/04.08.2014 г. по гр. д. № 40/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, ППВС № 7/30.12.1959 г., решение № 643/12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 60/05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 127/21.05.2019 г. по гр. д. № 1881/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 16/06.03.2012 г. по търг. д. № 461/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 267/30.11.2016 г. по гр. д. № 1365/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 6/08.02.2017 г. по гр. д. № 2666/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Разрешение на първите три въпроса, формулирани в изложението към касационната жалба, е дадено с т. 11 (т. II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена и обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз и в част от множеството от посочените от жалбоподателката решения. В обобщение, тази многобройна константна практика на ВКС приема следното: Понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан, респ. наказателното производство е прекратено; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали е взета, респ. – вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца предвид данните за неговата личност, начин на живот и обичайна среда, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, разгласяването и публичността на производството, обществения отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на незаконосъобразното наказателно преследване срещу него, но в мотивите към решението си съдът трябва да обсъди всички конкретни релевантни обстоятелствата, които е установил по делото и е взел предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението, тъй като те и тяхното проявление са различни във всеки отделен случай. Настоящият съдебен състав намира, че в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е възприел разрешение на обсъжданите три правни въпроса, не в противоречие, а в съответствие с така цитираната практика на ВС и ВКС, поради което по отношение на тези въпроси не е налице наведената от жалбоподателката допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Четвъртият правен въпрос в изложението към касационната жалба се свързва с конкретна част от съображенията във въззивното решение относно размера на процесното обезщетение, а именно – съдът е приел за общоизвестен факт, че в процесния период е било висящо и „делото по случая Сапард“, по което подсъдим е синът на ищцата М. Н., с когото те са потърпевши по процесното наказателно производство; приел е и че това неминуемо също е кумулирало сериозни тревоги и притеснения у ищцата, като негова майка, и следователно – за установения при нея психически срив, особено в началото на производството, има и други стресогенни фактори, освен процесните действия на ответната ПРБ. При така изложените мотиви, четвъртият правен въпрос също е обуславящ правните изводи на въззивния съд относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, но въпросът е неточно и непрецизно формулиран от страна на жалбоподателката, поради което касационната инстанция следва да го уточни и конкретизира (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а именно: съдът следва ли да взема предвид в решението си конкретни обстоятелства, които не са сочени от страните и не са изследвани и установени в производството по делото, а съдът ги приема за общоизвестни факти. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с решение № 274/13.12.2011 г. по гр. дело № 1514/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 378/15.01.2016 г. по гр. д. № 1629/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в които е прието следното: Съгласно разпоредбата на чл. 155 от ГПК, не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните. С това му задължение се гарантират предвидените основни начала в гражданския процес – състезателното начало, равенството на страните, публичността и непосредствеността, с оглед установяване на истината, чрез осигуряване на страните възможност и съдействие за установяване на фактите от значение за решаване на делото. Общоизвестните факти, както и тези, които са служебно известни на съда, за да се приеме, че не подлежат на доказване като такива, съгласно чл. 155 от ГПК, следва да бъдат съобщени на страните от съда, че ги смята за такива. Съобщаването следва да се изрази в постановяване на нарочен съдебен акт – определение за това, че съответният факт не се нуждаe от нарочно доказване поради характера му на общоизвестен такъв или служебно известен на съда. Само по този начин страните могат да изложат своите доводи във връзка с този факт и значението му за правилното решаване на делото, в противен случай ще е налице съществено процесуално нарушение на правилата за събиране на доказателствата в процеса, нарушаване на равенството на страните при решаването на конкретния спор, както и на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 от ГПК. В същия смисъл е и решение № 95/16.06.2016 г. по гр. д. № 5371/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Предвид гореизложеното, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение следва се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: съдът следва ли да взема предвид в решението си конкретни обстоятелства, които не са сочени от страните и не са изследвани и установени в производството по делото, а съдът ги приема за общоизвестни факти. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателката-ищца следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение