Определение № 150 от 24.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1988/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба на “БУЛГАРЦВЕТ - ВЕЛИНГРАД” ЕООД, [населено място] и частна касационна жалба на Т. М. И. К., срещу определение № 304 от 10.08.2023 г. по в.ч.гр.д. № 389/2023 г. на Пловдивски апелативен съд. Ответната страна - "УниКредит Булбанк" АД, [населено място], депозира становище по всяка от жалбите, оспорвайки същите. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е потвърдил определение № 260011 от 09.05.2023 г. по гр.д. № 842/2020 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е прекратено като недопустимо производството по предявения от Т. М. И. К. против "УниКредит Булбанк" АД, [населено място], установителен иск с правно основание чл. 424 ГПК за признаване недължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. За да постанови този резултат, съставът е приел, че предпоставка за допустимост на иска по чл. 424 ГПК е наличие на новооткрити обстоятелства и доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичането на срока за подаване на възражението, или с които не е могъл да се снабди в същия срок, за които предпоставки съдът следи служебно във всяко положение на делото. Приел е още, че твърдените от ищеца новооткрити обстоятелства са за едностранна промяна от страна на банката на методиката за олихвяване на отпуснатия кредит, довели до увеличаване на лихвата чрез прибавяне на нов компонент „премия“ при нейното формиране и за липсата на връчено уведомление за предсрочна изискуемост на кредита, които са от съществено значение за съществуването на процесните вземания. За спорен е посочен въпросът- доколко тези обстоятелства и представените във връзка с тях доказателства са новооткрити, т.е. такива, които са съществували преди изтичане на срока за възражение срещу заповедта, но към този момент са били неизвестни за ищеца и тя по обективни причини не е могла да ги узнае, съответно представи, въпреки положената от нея дължима грижа за водене на делото. За да аргументира отрицателен отговор на този въпрос, съставът е изложил съображения, че още с получаване на заповедта за изпълнение на 18.10.2018 г. ищецът е могла да се запознае с материалите по изпълнителното дело и по заповедното производство и да узнае за извършеното връчване, респективно липсата на надлежно такова, която да релевира чрез възражение по чл.414 от ГПК и в евентуално исково производство по чл.422 от ГПК. Посочил е още, че извършената промяна от страна на банката на методиката за олихвяване на отпуснатия кредит и увеличаване на лихвата чрез прибавяне на нов компонент „премия“ при нейното формиране се е осъществила с редица Протоколи на Управителния съвет на банката, засягащи Общите условия за предоставяне на кредити на физическите лица, с които Общи условия ищецът се е съгласил, подписвайки анекс към договора за ипотечен кредит на 24.02.2012 г. и с които Протоколи е могла да се запознае при полагане на дължима грижа. Частните касационни жалби са допустими като подадени в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. По частната касационна жалба на “БУЛГАРЦВЕТ - ВЕЛИНГРАД” ЕООД, [населено място]. В изложението за допускане до касационно обжалване са формулирани въпросите: “ 1. Представляват ли по смисъла на чл.424, ал.1 от ГПК нови писмени доказателства протоколи на орган на банка - кредитор, респективно представляват ли новооткрити обстоятелства обективираните в тези протоколи решения, с които едностранно без знанието и съгласието на потребителя, банката-кредитор е променила методологията на лихвообразуването и едностранно е увеличавала лихвата по договора за кредит, при положение, че на потребителя тези писмени доказателства и обстоятелства не са му били известни до изтичането на срока за подаване на възражение и същият не е могъл да се снабди с тях в същия срок?“, “ 2. Посочването на някои от писмените доказателства като наименование, дата и номер в Общи условия към допълнително споразумение достатъчно ли е да се приеме, че на потребителя са му били известни обективираните в тях решения за промяна на методиката за изчисляване на лихвата като съществен елемент договора за банков кредит и/или че е могъл да се снабди със същите в срока за подаване на възражение, при положение, че кредиторът не е посочил по ясен и категоричен начин в Общите условия, че с тези протоколи е променена методиката на лихвообразуването?”, “ 3. Представляват ли нови писмени доказателства, а обективираните в тях решения новооткрити обстоятелства от съществено значение за делото по смисъла на чл.424, ал.1 от ГПК. протоколи на орган на Банка - кредитор за едностранно увеличаване на договорената лихва, при положение, че съществуването на същите не е било известно на потребителя в срока за подаване на възражение, респективно не е могъл да се снабди с тях в същия срок?”, “ 4. Длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на правния спор да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните?” “ 5. Следва ли съдът да вземе предвид и фактите, които са настъпили или станали известни след предявяване на иска и които са от значение за спорното право и могат ли същите да обусловят допустимостта на иска с правно основание чл.424, ал.1 от ГПК, в случай, че същите представляват новооткрити обстоятелства за ищеца?”, “ 6. В какво се изразява дължимата грижа на длъжника за откриване на нови обстоятелства или нови писмени доказателства и снабдяване със същите по смисъла на чл.424, ал.1 от ГПК?”, “ 7. Кои конкретни обстоятелства следва да се вземат предвид при определяне на дължимата грижа за откриване на нови писмени доказателства и снабдяване със същите при предявен иск по чл. 424, ал.1 от ГПК?” Въпроси първи до трети включително страната обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК- като такива, решени в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 55 от 16.09.2013 г. по т. д. № 723/2011 г., II т. о. на ВКС; решение №95/13.09.2016 г. по т.д. 240/2015 г. по описа на ВКС, II т.o; решение №15/18.04.2018 г. по т.д. №2439/2016 г. по описа на ВКС, I т .п; определение № 264 от 08.05.2014 г. по т. д. № 3525/2013 г., II т. п. на ВКС; определение № 597 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 538/2011 г.,IV г. п., определение № 790 от 05.12.2013 г. по ч. гр. д. № 5144/2013 г., III г. о. на ВКС и други. Въпроси четвърти и пети са формулирани с оглед твърдяно противоречие с възприетото от касационната инстанция в решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г., г. к., I г. о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г., г. к., I г. о., решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г., г. к., I г. о., решение № 193 от 10.04.2020 г. по т. д. № 3092/2018 г., т. к., II т. о., решение № 105 от 20.07.2015 г. по т. д. № 815/2014 г., т. к., I т. о. Последните два въпроса, шести и седми, са обосновани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обосноваване за защитната си теза частният касатор поддържа за неверен извода, че в анекса от 24.02.2012 г. или в Общите условия се препращало към протоколите за изменение на лихвообразуването, поради което на кредитополучателя не било ясно, че с подписването на анекса настъпва и промяна в методиката на лихвообразуваното или че се начислява допълнителна “премия”. Аргументира, че със заповед на КЗП тази практика по лихвообразуването на банката е била установена като нелоялна, поради което оспорва изводите на въззивния съд, че потребителят би могъл при полагане на дължимата грижа да узнае преди подписване на анекса начина на формиране на нов размер на дълга. Акцентира, че в хода на производството, чрез изслушаните и неоспорени по делото съдебно-счетоводни експертизи за пръв път на кредитополучателя е станало известно, че ответникът прилагал към кредита друг базов лихвен процент от уговорения между страните - тримесечен ЮРИБОР вместо тримесечен СОФИБОР - обстоятелство, което е от съществено значение за размера на задължението, обуславящо допустимост на иска по чл. 424 ГПК. На последно място подчертава, че като солидарен длъжник не е подписвал анекса към договора за кредит, а този анекс бил единственото основание, на което банката претендирала съществуване на вземането си. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Формулираните първи и трети въпрос са идентични. По същество те се припокриват и с въпрос втори и се свеждат до въпроса дали извъндоговорните актове на кредитора за изменение на уговорената лихва по договор за ипотечен кредит съставлява новооткрито обстоятелство по смисъла на чл. 424 ГПК. Единствената разлика във формулировката между тези въпроси е свързана с довеждането на тези актове на банката, чрез посочването им в Общите условия, до знанието на потребителя. С оглед разясненията в мотивите към т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е обосновано, че предпоставка за допускане до касационно обжалване е точно и мотивирано изложение на касационните основания, които обаче са различни от общите основанията за неправилност на въззивното определение. В случая на формулираните от частния касатор въпроси не може да се даде отговор извън спецификата и конкретиката на спора, поради което същите следва да се преценят като такива по съдържателно обусловени от правилността на съдебния акт. Необосновано се явява и допълнително поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като посочената съдебна практика е неотносима към разглеждания случай. С решение № 55 от 16.09.2013 г. по т. д. № 723/2011 г., II т. о. на ВКС е разгледана предпоставка за допустимост на иска по чл. 424 ГПК, когато заповедта за незабавно изпълнение не е влязла в сила, а предмет на решение №95/13.09.2016 г. по т.д. 240/2015 г. по описа на ВКС, II т.o е неравноправният характер на методика за определяне на променлив лихвен процент, към която препращат Общите условия. Решение №15/18.04.2018 г. по т.д. №2439/2016 г. по описа на ВКС, I т. п разглежда липсата на добросъвестност на кредитодател, когато методологията, създадена от банката – кредитор под формата на нейни вътрешни правила не съставлява част от сключения договор. С определение № 264 от 08.05.2014 г. по т. д. № 3525/2013 г., II т. п. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на въззивния акт, поради което същото не може да обоснове наличие на предпоствката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а определение № 597 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 538/2011 г.,IV г. п. третира общотеоретично правния въпрос за това кои обстоятелства са нови по смисъла на чл. 424 ГПК, което не разкрива допирни точки с настоящия правен спор. В определение № 790 от 05.12.2013 г. по ч. гр. д. № 5144/2013 г., III г. о. на ВКС е уточнено, че новите обстоятелства,които дават основание за преразглеждане на въпроса за дължимостта на вземането по реда на чл.424 ГПК следва да са свързани с фактическата страна на конкретния правен спор, каквато новата съдебна практика не е. Въпроси пети, шести и седми не са съобразени с решаващите изводи на въззивния състав. По тях касаторът е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което предполага, че частният касатор следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такова основание не съставлява общо и лаконично изразеното негово разбиране по поставения въпрос, нито оплакванията му за неправилност на акта, които по принцип са ирелевантни към тази фаза на частното касационно производство, доколкото липсват каквито и да било доводи относно неправилно формирана съдебна практика, или такава нуждаеща се от осъвременяване, както и относно неяснота, респективно непълнота на приложена от съда правна норма. Настоящият състав намира за осъществени предпоставките за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване по формулирания четвърти въпрос. Страната обосновава и допълнителен критерий, поради установяване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед констатирано противоречие на процедираното на въззивния съд с практиката на ВКС, обективирана приложеното от частния касатор решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. I г. о. В същото решение е възприето и споделяното от настоящия състав становище, че въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. В настоящия случай въззивният съд правилно е отчел предпоставките за допустимост на иска по чл. 424 ГПК, както и че твърдените в исковата молба новооткрити обстоятелства са за едностранна промяна от страна на банката на методиката за олихвяване на отпуснатия кредит и увеличаване на лихвата чрез прибавяне на нов компонент „премия“ при нейното формиране и за липсата на връчено уведомление за предсрочна изискуемост на кредита, които са от съществено значение за съществуването на процесните вземания, но не е мотивирал в съвкупност последователно поддържаните от жалбоподателя възражения за нарушени права на потребителя, изразяващи се във невъзможността му действително да се запознае с изменената методика при подписване на анекса към договора за ипотечен кредит. Съгласно трайноустановената практика на ВКС, намерила израз в решение № 65/06.07.2018 г. по т.д. № 1556/2017 г. на ВКС, I т.о., в хипотезата на предоговаряне на договор за кредит чрез попдисването на анекс, когато методиката за определяне на печалбата на кредитора препраща към Общите условия, същите трябва да съдържат ясно, конкретно и подробно разписана изчислителна процедура. Не може да бъде споделен доводът, че бланкетното препращане с цитиране на номерата на протоколи от решения на Управителния съвет на банката обуславя извод за знание у потребителя за начина на формиране на размера на окончателното му задължение, нито създават задължение у потребителя да издири тези документи. Напротив, банката като кредитор е длъжна да предостави на потребителя пълна информация във връзка с кредита, като това задължение произтича недвусмислено както от общите правила на ЗЗП, така и от редица норми в специални закони като Закона за кредитните институции, Закона за потребителския кредит и Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители. Видно от Общите условия /л. 183 и сл. от гр.д. № 842/2020 г. на Пазарджишки окръжен съд/, на които се позовава и самият въззивен състав, текстът препраща към неясен „ред, определен с настоящите Общи условия“. На първа страница от ОУ е дефинирано понятието „премия“ и редът, по който се изменя, като от същия по никакъв начин не може да се направи извод, че са спазени условията за ясно, конкретно и подробно разписана изчислителна процедура. Посочено е, че банката поема задължение да уведоми кредитополучателя за изменението, каквото не е напарвено, а и не се твърди да е направено, доколкото измененията с протоколите се поддържа да е настъпило преди датата на подписване на процесния анекс. Поради това изводът, че потребителят по ипотечния кредит е знаел или е могъл да узнае за изменената методика при полагане на дължимата грижа, е незаконосъобразен. В този смисъл настоящият състав намира, че ищецът е доказал предпоставките на чл. 424 ГПК за допустимост на предявения иск – налице са новооткрити обстоятелства от съществено значение за съществуването на дълга и настъпилата предсрочна изискуемост, с които потребителят не е могъл да се сдобие при полагане на дължимата грижа до изтичането на срока за подаване на възражението срещу заповедта за незабавно изпълнение. По частната касационна жалба на Т. М. И. К.. В изложението за допускане до касационно обжалване са формулирани въпросите: “ 1. Длъжен ли е съдът при разглеждане на допустимостта на иск по чл. 424 от ГПК да обсъди и оцени всички събрани в хода на съдебното дирене доказа оплакванията в жалбата?“, “ 2. Представлява ли новооткрито обстоятелство по смисъла на чл.424 от ГПК икономически последици от взети едностранни решения от кредитна институция за въвеждане на компонента „премия” и за повишаване на премията и замразяване нивата на пазарните индекси, а не самите едностранни решения? Следва ли да се преценяват икономическите последици от заявените новооткрити обстоятелства във връзка с възможността на потребителя да ги узнае в срока за подаване на възражение по чл.424 от ГПК?”, “ 3. След като икономическите последици за потребителя от така взетите решения относно лихвообразуването са установени по делото чрез специални знания и умения, следва ли и средният потребител да има такива, за да се обоснове не полагане от негова страна на дължимата грижа за узнаване?”, “ 4. Преценката за възможността на потребителя да узнае новооткритите обстоятелства и се снабди с новите писмени доказателства обусловена ли е от ограниченото съдържание на подаденото от кредитната институция заявление за издаване на заповед за изпълнение и съответно от установената по делото непълнота на сведенията и документите, представени от заявителя търговец?” “ 5. Допустима ли е национална правна уредба, при която след проведено съдебно дирене по вътрешно правно национално средство за защита против влязла в сила заповед за изпълнение против потребител по договор за потребителски кредит иск по чл. 424 от ГПК, и при установяване на наличието на всички необходими правни и фактически обстоятелства за неравноправни клаузи и нелоялна търговска практика от страна на търговеца съдебното производство да се прекрати поради неполагане на дължимата грижа от страна на потребителя за защита на интересите си да узнае за неравноправните клаузи, да се снабди с копия от едностранни решения на търговеца и да узнае за едностранните му действия при изчисляване на размера на задълженията на потребителя? Каква е дължимата грижа, която следва да положи потребителя?”, “ 6. Допустимо ли е разглеждащият иск по чл.424 от ГПК съд да преразгледа въпроса за допустимостта на така предявения иск след приключване на съдебното дирене по делото и при положение, че в проекта за доклад и в първото по делото съдебно заседание същият съд е приел и мотивирал допустимостта на иска?”, “ 7. Съдът, който разглежда вече предявен иск по чл. 424 от ГПК обвързан ли е от преценката за допустимост на същия този иск на Върховния касационен съд и по долустоящите нему инстанции в производството по допускане на обезпечение на бъдещ иск по чл.424 от ГПК, доколкото допустимостта му е предпоставка за допускане на обезпечението?” Въпрос първи страната счита за решен в противоречие с решение № 72 от 09.07.2012 г. по търг. д. № 398/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 61 от 01.07.2016 г. по гр. д. № 5652 / 2015 г. на ВКС, и решение № 22 от 20.06.2016 г. по гр. д. № 4992 / 2015 г. на ВКС. Въпроси втори до пети включително са обосновани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК като решени в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, а именно: Решение по дело Banco Espa сol de Crйdito SA, C-618/10, Решение по дело дело Aziz C-415/11, Решение по дело Barclays Bank SA vs Sara S бnchez Garcнa, Alejandro Chacуn Barrera, С-280/13 и други. Частният касатор твърди, че по въпроси шести и седми въззивният състав е процедирал в отклонение със задължителните постановки на тълкувателно решение № 7/2014 по тълкувателно решение № 7 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 104 от 7.ІХ.1967 г. по гр. д. № 73/1967 г., ОСГК, което обуславя допускане на обжалвания акт до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Частният касатор застъпва, че при постановяване на въззивното определение не е съобразена дължимата му защита в качеството му на потребител като икономически по-слабата страна в кредитното правоотношение. Аргументира този извод с влезлия в сила индивидуален административен акт на КЗП, по силата, на който на банката е забранено да прилага нелоялни и заблуждаващи търговски практики при публикуване на информация за лихвените условия по кредити относно включения компонент “премия” към лихвата. Подчертава, че промяната в методиката на лихвообразуването, което включва добавката “премия” и “замразяване на стойностите на приложимия борсов индекс” е осъществено преди подписване на анекса и общите условия към него на 24.02.2012 г., поради което потребителят е нямало как да узнае за икономическите последици от промяната независимо от положената дължима грижа, а и тези икономически последици били установени чрез специална счетоводна експертиза, изслушана едва в съдебно заседание, с което частният касатор счита, че се оборва извода за възможност от разбирането им от средния потребител. Посочва, че новооткритото обстоятелство се изразява именно в узнаването на извършените промени в методиката на лихвообразуването, осъществени едностранно от банката чрез съответните протоколи на Управителния съвет преди подписване на анекса от 24.02.2012 г., като подчертава, че при подписването не са му представени нито протоколите, нито изменената методика, а единствено е декларирал, че се е запознал с Общите условия, в които никъде не са обективирани решенията на кредитната институция, имащи съществено значение за съществуването на вземането й, размера му и настъпването на предсрочната му изискуемост. Частният касатор обосновава предпоставки за допускане на атакуваното определение до касационно обжалване. Първият поставен въпрос е релевантен и обоснован от страната чрез изричното посочване на необсъдените от въззивният съд обстоятелства и доказателства. Същият е обоснован и като допълнителен критерий, с оглед константната практика относно задълженията на въззивната инстанция, поради което страната установява наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпроси втори, трети и четвърти са фактически, а не правни като свързани с разбирането на касатора за това дали икономическите последици от взети едностранни решения от кредитна институция за въвеждане на компонента „премия” и за повишаване на премията и замразяване нивата на пазарните индекси са новооткрити обстоятелства по смисъла на чл. 424 ГПК и с възможността средностатистическият потребител да се запознае с тях в заповедното производство, ако същите не са му представени, в контекста на разглеждания правен спор. Съдържателно същите съставляват оплакване за неправилност на изводите на състава, който не е отрекъл, че същите са обстоятелства от решаващо значение за спора, но е поставил под съмнение дали тяхното узнаване е станало на по-ранен етап – към момента на сключване на анекса, поради което е приел, че релевираното им в исков процес е преклудирано. Въпрос пети не кореспондира с решаващите изводи на въззивния състав, поради което спрямо него също не е обоснована общата селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на въпрос шести се извежда от процесуалния закон – съдът следи служебно за допустимостта на извършените от страните процесуални действия във всеки един момент от делото – чл. 7, ал. 1 ГПК. Постановените от ОСГК на ВС тълкувателни решения по конкретни дела изрично са изключени от обхвата на нормата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което тълкувателно решение № 104 от 7.ІХ.1967 г. по гр. д. № 73/1967 г., ОСГК не съставлява практика, обуславяща приложение на същата. Въпрос седми също е намерил отговор в процесуалния закон – чл. 252 ГПК регламентира, че съдът постановява определение, когато се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество, като съгласно чл. 278, ал. 3 ГПК постановеното определение по частната жалба е задължително единствено за долустоящия съд. Определенията по принцип не се ползват със сила на пресъдено нещо, поради което същите нямат обвързващо значение за съда, освен ако не са постановени от горестоящ съд в производство по обжалване. Доколкото с първия поставен въпрос, страната е обосновала наличие на предпоставки за приложно поле на касационно обжалване, следва по същество да се вземе предвид вече изложеното във връзка с допустимостта на иска при разглеждане на предходната жалба. Или, определението следва да бъде допуснато до касационно обжалване, а по същество постановените определения от първата и въззивна инстанции като неправилни следва да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първостепенния съд за разглеждане на предявеният иск. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение