Определение № 2610 от 09.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 113/2025 г.

При застраховка „Гражданска отговорност“ за ремаркета застрахователите при многократно застраховане са задължени помежду си съобразно правилата на § 19, ал. 4 от Закона за движението по пътищата.“; 2) в сила от 17.04.2024 г. същата ал. 3 се допълвала с второ изречение относно застраховката „Гражданска отговорност“ за ремаркета. И двете изменения не били приложими към процесното застрахователно събитие от 02.09.2016 г., тъй като не им била придадена обратна сила. Софийски апелативен съд е посочил още, че според действащата към 2016 г. редакция на § 78 от същия закон, следвало да се приеме, че ако едно застрахователно събитие било в обхвата на няколко застраховки „Гражданска отговорност“ с различни застрахователи, било налице многократно застраховане, при което спрямо увреденото лице застрахователите отговаряли солидарно и до размера на застрахователната сума по всеки договор, а в отношенията между застрахователите отговорността се разделяла според съотношението на застрахователните суми по всеки от застрахователните договори. Това правило било приложимо и в хипотезата на събитие, причинено при управлението на МПС и теглено от него ремарке, ако за двете имало сключени застраховки „Гражданска отговорност“ с различни застрахователи, доколкото към 2016 г. е липсвало специално правило в германския закон за подобна хипотеза. Подобно разрешение било вследствие и на функционалната свързаност на покритието по подобни застраховки „Гражданско отговорност“ с деликтната отговорност на застрахованите лица, а според германското право било възможно възникване на отговорност и на държателя на ремарке в определени хипотези, вкл. и солидарна отговорност с водача на влекача /§ 7, § 17 и § 18 от Закона за движението по пътищата в редакцията към 2016 г. - Strassenverkehrsgesetz/. Посочено е, че същото по съдържание правило било възприето и в чл. 392, ал. 2 от българския КЗ и то би било приложимо в хипотеза като процесната, при която виновният причинител на ПТП бил само един /водачът на теглещото МПС/, ако не съществувала специалната разпоредба на чл. 479 от КЗ, уреждаща по друг начин разграничението на отговорностите между застрахователя на отговорността за теглещото МПС и застрахователя на отговорността за ремаркето. Не било приложимо правилото на чл. 499, ал. 7 от КЗ, тъй като нямало „множество причинители на застрахователното събитие“, а причинителят бил само един. Посочено е още, че според чл. 479, ал. 1 от КЗ вреди, нанесени от ремарке, което е свързано с МПС и е функционално зависимо от това МПС по време на движение, и/или когато то се е откачило по време на движение, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото МПС. Според ал. 2 на същата разпоредба вреди, нанесени от ремарке, което не е свързано с МПС и не е функционално зависимо от МПС, не е било в движение, както и при самозадвижване, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на ремаркето. Така при прилагане на закона по местонастъпване на вредите, въззивният съд е приел, че при наличие на застрахователи по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“, обезпечили отговорността на водача на лекия автомобил, причинил вредите при осъществяване на ПТП и при наличие на договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ относно ремаркето, всеки от застрахователите носи отговорност като при условията на многократно застраховане, на основание § 78 от Закона за застрахователния договор. Въззивният състав е приел, че според механизма на процесното ПТП същото попадало в обхвата на ал. 1 на чл. 479 от КЗ, тъй като ремаркето е било свързано с теглещото МПС, а водачът на същото бил виновен за произшествието, поради което само застрахователят на отговорността за автомобила би отговарял за покриване на вредите от събитието, ако се приемело за приложимо българското право. Застрахователят на отговорността за ремаркето не би отговарял, тъй като не била налице хипотезата на ал. 2 на чл. 479 от КЗ - вредите не били нанесени от ремарке, което не било свързано с МПС и не било функционално зависимо от МПС, не е било в движение, както и при самозадвижване. Според въззивния състав, за процесното застрахователно събитие, ако се приемело за приложимо германското право, отговорността на ответника като застраховател на отговорността за ремаркето би могла да бъде ангажирана при установяването и на допълнителни предпоставки /без да се коментира какъв би бил припадащия се дял/, но ако се приемело за приложимо българското право тази отговорност би била изцяло изключена. Поради това въззивният съд е приел, че от отговора на въпроса кое било приложимото право към казуса зависила и основателността на процесната регресна искова претенция. Въззивният съд е посочил, че доколкото били налице факти, настъпили в териториите на различни държави членки, то следвало да се приложат стълкновителните норми, произтичащи от Регламент (ЕО) № 864/2007 г. на ЕП и на Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения и Регламент (ЕО) № 593/2008 г. на ЕП и на Съвета относно приложимото право към договорни задължения. При приложение на съответните норми, въззивният съд е приложил тълкуването на чл. 7 от Регламент 593 /2008 г. и чл. 4 от Регламент № 864/07 г, съгласно задължителното, на основание чл. 267 от ДФСЕ тълкуване в преюдициално запитване по съединени дела С-359/14 и С-475/14 на СЕС. Прието е, че двата регламента трябвало да се тълкуват в смисъл, че приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се определял съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007, предвиждали разделяне на задължението за поправяне на вредата. Въззивният състав е обобщил, че за да възникнело регресно вземане на застрахователя на „ГО“ за влекача спрямо застрахователя на „ГО“ за ремаркето, следвало да са изпълнени три кумулативни условия: 1) приложимите към произшествието правила на деликтната отговорност да предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата между водача на влекача и държателя /собственика/ на ремаркето в техните отношения; 2) приложимото право към всеки от двата застрахователни договора за влекача и за ремаркето да предвижда възникване на задължение за покриване на вредите /съображение 55 от решението на СЕС/; и 3) приложимото право към застрахователния договор на „ГО“ за влекача да предвижда суброгация на този застраховател в правата на пострадалото лице спрямо застрахователя на „ГО“ за ремаркето /съображение 62 от решение С-359/14 г/. Установено е, в процесния случай, че приложимо право към деликтната отговорност за вредите, причинени при процесното ПТП от 02.09.2016 г., било германското право, предвид това, че самото ПТП е настъпило в Германия, която се явявала и държавата, в която е настъпила първата вреда - чл. 4, ал. 1 от Регламент № 864/2007. Действащото към датата на събитието германско право е предвиждало възможност при определени предпоставки за разделяне на задължението за поправяне на вредата в отношенията между водача на влекача и държателя /собственика/ на ремаркето, съответно - между техните застрахователи. Приложимото право и към двата процесни застрахователни договора „Гражданска отговорност“ се определяло съобразно правилата на чл. 7 от Регламент (ЕО) № 593/2008, относими именно към застраховките. Същите уреждали приложимото право диференцирано към договорите за застраховка, покриващи големи рискове, към договорите за задължително застраховане и към останалите договори. Противно на приетото от първоинстанционния съд за процесните застрахователни договори били неприложими правилата на чл. 7, пар. 2, тъй като не покривали големи рискове, така както те били дефинирани в чл. 13, т. 27 от актуалната Директива 2009/138/ЕО относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност II), заменила Директива 73/239/ЕИО. Двата договора били такива за задължително застраховане на гражданската отговорност на автомобилистите, като задължението произтичало от чл. 483 вр. чл. 481 от КЗ, а сред релевантните МПС били и ремаркетата и полуремаркетата по ЗДвП. Приложимо за такива договори било правилото на чл. 7, пар. 4, буква „б“ от регламента, според което чрез дерогация от разпоредбите на параграфи 2 и 3 държава-членка можела да предвиди договорът за застраховка да се урежда от правото на държавата-членка, която налагала задължението за сключване на застраховка. В процесния случай това било сторено в КЗ, който предвиждал, че правният режим на договорите за задължително застраховане, предвидени в него, се уреждало пряко от разпоредбите на този кодекс, т.е. от българското право. Прието е, че същият краен извод следвал и по общото правило на чл. 7, пар. 3, предвиждащ, че по всички останали застрахователни договори при липса на избрано от страните право, както в процесния случай договорът се уреждал от правото на държавата-членка, в която бил разположен рискът към момента на сключване на договора. Посочено е, че според чл. 7, пар. 6 държавата, в която е разположен рискът, се определя в съответствие с разпоредбите на чл. 2, буква г) от Втора директива 88/357/ЕИО относно координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, отнасящи се до прякото застраховане, различно от животозастраховането, и за формулиране на разпоредби за улесняване на ефективното упражняване на свободата на предоставяне на услуги, а в случая със застраховки живот държавата, в която е разположен рискът, е държавата на ангажимента по смисъла на член 1, параграф 1, буква ж) от Директива 2002/83/ЕО. Установено е, че междувременно, обаче посочената Втора директива 88/357/ЕИО е била отменена и заменена с Директива 2009/138/ЕО относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност II), която в чл. 13, т. 13 дефинира „държава-членка, в която е разположен рискът“, като: а) държавата-членка, в която е разположено имуществото, когато застраховката се отнася до сграда или сгради и това, което се намира в тях, доколкото намиращото се в тях е покрито със същата застрахователна полица; б) държавата-членка по регистрация, когато застраховката се отнася до превозни средства от всякакъв вид; в) държавата-членка, в която титулярът на полицата е направил застраховката в случаите на полици с продължителност от четири месеца или по-малко, покриващи рискове по пътуване или ваканции, независимо от класа им; г) във всички случаи, които не са изрично упоменати в букви а), б) или в), държавата-членка, в която е установено едно от следните: 1) обичайното пребиваване на титуляра на полицата; или и) ако титулярът на полица е юридическо лице, установяването на титуляра, за което се отнася договорът. Процесните застрахователни договори се отнасяли до превозни средства, поради което рискът по тях бил разположен в държавата по регистрацията им /чл. 13, т. 13, буква „б“/, т.е. в България, поради което и приложимо към тях било българското право и съобразно чл. 7, пар. 3 от Регламент (ЕО) № 593/2008. Поради това е прието, че и на двете основания приложимо, и към двата застрахователни договора било българското право, което било приложимо и за евентуална регресна претенция. При застрахователно събитие като процесното, българското право предвиждало възникване на задължение за покриване на вредите за застрахователя на Гражданска отговорност за влекача, но изключвало такова задължение за застрахователя на Гражданска отговорност за ремаркето. Това следвало от разпоредбата на чл. 479, ал. 1 от КЗ. Възможно било възникване на отговорност за застрахователя на „ГО“ за ремаркето само в хипотезите на чл. 479, ал. 2 от КЗ, които не били налице в случая. Посочено е, че като следствие от това липсвала и уредена в българското право възможност за суброгация на застрахователя на Гражданската отговороност на влекача в правата на пострадалото лице спрямо застрахователя на Гражданската отговорност за ремаркето. Според въззивния състав подобна възможност не следвала от чл. 411 от КЗ, който имал предвид друг тип застраховка за имуществено застраховане, по която кредиторът по регреса следвало да е застраховател. Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че две от трите условия, установени в решение от 21.01.2016 г. по съединени дела С-359/14 и С-475/14 на СЕС, не били налице. Поради това и ищецът не притежавал спрямо ответника претендираното регресно вземане, което обуславяло неоснователност на исковата претенция. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Настоящият съдебен състав при извършената служебна проверка, намира, че липсва накърняване на правилата за международна компетентност на българския съд по отношение на предявения иск. Налице е предявен иск от българско застрахователно дружество срещу застрахователно дружество също с място на дейност на територията на Р България. С оглед предметния обхват на предявения иск, следва да се приеме, че са спазени правилата за компетентност на българския съд, произтичащи от чл. 5, пар. 1 и чл. 11 пар. 1 б. а вр. чл. 63 пар. 1 от Регламент 1215/12 г. на ЕП и на Съвета. При спазване изискванията за международна компетентност не може да се приеме, че е налице основание за проверка евентуалната допустимост на съдебното решение, за което основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, касационната инстанция следи и служебно. По отношение на първия поставен правен въпрос относно компетентността на българския съд, настоящият съдебен състав вече посочи, че са спазени правилата за международна компетентност, определени в чл. 5, пар. 1 и чл. 11 пар. 1 б. а, вр. чл. 63 пар. 1 и чл. 26 от Регламент 1215/12 г. С оглед втората част от първия правен въпрос, следва да се приеме, че касаторът сочи наличието на спорното материално правоотношение, към което се определя приложимото материално право както с оглед Регламент 593/08 г. на ЕП и на Съвета (Рим I), така и с оглед Регламент 864/07 на ЕП и на Съвета ( Рим II). Въззивният съд е достигнал до извод, че с оглед спорното материално правоотношение, за да определи дали за застрахователя-ищец съществува право на регрес, следва да се вземат предвид следните правоотношения: правоотношението между застрахователя и лицето, собственик на автомобила, чийто водач е извършил противоправно деяние и е причинил вреди, настъпили на територията на Р Германия; настъпването на непозволено увреждане за множество лица на територията на Р Германия; изплащане на застрахователно обезщетение от Национално бюро “Зелена карта“ – Р Германия на пострадалите лица; възстановяване на сумата, платена от Бюрото „Зелена карта“ – Германия на увредените лица от застрахователя по риска гражданска отговорност на автомобилистите на основание договора по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключен между застрахователя и собственика на лекия автомобил, чийто водач е причинил ПТП и увреждане на пострадалите лица; сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ между застрахователя – ответник и собственика на ремаркето, теглено от автомобила, с който е извършено увреждането към момента на извършване на противоправното деяние и настъпване на пътно-транспортно произшествие. Въззивният съд е приел, че приложимото право, за да се определи дали има право на вземане за застрахователя-ищец се определя от договора, към който приложимо е правото на държавата членка, където е разположен рискът към момента на сключване на договора. Приел е, че съгласно чл. 7, пар. 6 от регламент 593/08 г. при липса на избор между страните, договорът се урежда от правото на държавата членка, в която е разположен рискът към момента на сключване на договора. Съгласно чл. 7, пар. 6 рискът се определя в съответствие с чл. 2 б. Г от Втора директива 88 /357 /ЕИО относно координиране на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, отнасящи се до прякото застраховане. Посочено е, че тази директива е отменена и заменена с Директива 2009/138/ ЕО относно започване и упражняване на застрахователна и презастрахователна дейност, която съгласно чл. 13, т. 13 дефинира „държава-членка“, в която е разположен рискът. Посочено е, че правото на държавата членка по регистрация когато застраховката се отнася до пътни превозни средства определя приложимото право към договора за застраховка. Процесните договори се отнасят до превозни средства с място на регистрация в Р България, при което е прието, че приложимо е българското право, на основание чл. 7 пар. 3 от Регламент 593/08. В случая съдът е приел, че съгласно чл. 479, ал. 1 от КЗ отговорност на застрахователя по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за ремаркето възниква само в хипотезата на чл. 479, ал. 2 от КЗ, които в случая не били налице. Подчертано е, че в случая е налице хипотезата на чл. 479, ал. 1 от КЗ като отговорността е на застрахователя на влекача. По отношение на приложимото право за определяне на деликтната отговорност, въззивният съд е приел, че се определя от закона по местоизвършване на деянието и местонастъпването на вредите. В обобщение въззивният съд е приел, че право на регрес би възникнало, ако приложимото право, определящо регресната отговорност на застрахователя на влекача към застрахователя на тегленото превозно средство, определено съгласно чл. 7 от Регламент 593/08 г., го предвижда и ако правилата на деликтната отговорност, определени съгласно чл. 4 от Регламент 864/07 г, предвиждат разделяне (споделяне) на отговорността на задължението за поправяне на вредите между водача на влекача и водача на ремаркето. При определяне на приложимото право към претенцията на основание твърдяна регресна отговорност, въззивният съд изцяло се е ръководил от разясненията в решението на СЕС по съединени дела С-359/14 и С-475/14 г. Липсва отклонение от даденото разрешение от въззивния съд с разясненията в посоченото решение, което е задължително за съдилищата, на основание чл. 267 ДФЕС. Съгласно посоченото решение, на основание посочените регламенти за определяне на приложимото право към договорни задължения, Регламент № 593/2008 на и Регламент № 864/2007 СЕС определя, че приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се определя съгласно член 7 от Регламент № 593/2008, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на член 4 и следващите от Регламент № 864/2007 (законът по местонастъпване на вредата), предвиждат разделяне (споделяне) на задължението за поправяне на вредата. С оглед изложените мотиви от въззивния съд и точното определяне на приложимото право, въззивният съд не се е отклонил от разрешението на посочения правен въпрос в практиката на СЕС, която е релевантна с оглед приложимия нормативен акт и е единственият орган, който може да тълкува норми от правото на ЕС. При спазване на практиката на СЕС по поставения правен въпрос, касаторът не е мотивирал изрично предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наличието на задължителна практика на СЕС изключва и изследването на допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение на втория формулиран правен въпрос, неправилно рефериран към директива 2009/203, вместо директива 2009/103 на ЕП и на Съвета относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка по риска „Гражданска отговорност“, въззивният съд е взел предвид сключените договори за застраховка „Гражданска отговорност“, следователно и за изпълнени целите, предвидени в директивата и конкретно уредени в съображение 26 от същата. Това е обусловило извод, че е налице поета отговорност от застрахователя за покриване на вредите, причинени при управление на моторното превозно средство. По отношение на правния въпрос за наличието на задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, този правен въпрос е подготвителен спрямо произнасянето по предявения иск. В конкретния случай е установено, че за моторното превозно средство, водачът, на което е причинил пътно-транспортното произшествие, е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност“. Също така е установено, че и относно ремаркето е сключена отделно застраховка „Гражданска отговорност“, като изрично е прието, че към тези договори за застраховка, съгласно чл. 7 от регламент 846/07, е приложим законът по месторегистрация на превозните средства, българския закон. В този смисъл е прието, че е изпълнено изискването за сключване на задължителни застраховки. Прието е, че пострадалите лица са обезщетени, като относно механизма на обезщетяването е прието, че е използвана системата „Зелена карта“ и следващите се обезщетения са изплатени от Немското бюро „Зелена карта“, като от своя страна, ищецът „Застрахователно дружество Л.“ АД е изплатило стойността на това обезщетение чрез българското „Национално бюро зелена карта“. Поставеният правен въпрос, макар и включен в предмета на делото не е решаващ за изхода на спора. Застраховката „Гражданска отговорност“ относно ремаркето, е условие, но не е единствено за определяне на отговорността на ответника спрямо ищеца. Въззивният съд е приел, че липсва основание да се приеме, че ищецът има право на регрес спрямо ответника, предвид липсата на такава предвидена отговорност в закона, приложим към договора за застраховка, на основание чл. 7 от Регламент Рим I. Този извод е решаващия за определяне изхода на спора. Поради това с поставения втори правен въпрос касаторът не е самостоятелно обосноваващ изхода на спора и поради това с него касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на формулирания трети правен въпрос, настоящият съдебен състав следва да посочи, че с него отново се поставя пред съда въпроса за компетентността на българския съд и евентуалната допустимост на постановеното съдебно решение, с оглед спазване на правилата за международна компетентност. Касаторът е реферирал към Регламент Брюксел 1 (регламент 44/2001 г), неприложим към процесното правоотношение, образувано с подаване на искова молба на 20.07.2023 г., отменен с Регламент 1215/12 г. в сила от 10.1.2015 г. с изменения. С чл. 5 от Регламент 44/2001 г. е уредена специалната международна компетентност между съдилищата на държавите членки. Вече бе посочено, че с оглед основанието на предявения иск, следва да се приеме, че са спазени правилата, предвидени в чл. 11 от Регламент 1215/12 г. С чл. 7 от Регламент 1215/12 г. е предвидена специалната компетентност (с оглед и таблицата за съответствие към регламента чл. 5 от Регламент 44/01 г.). В случая, с оглед основанието на предявения иск, поставеният правен въпрос за приложение на чл. 7 от Регламент 1215/12 г. не е релевантен и с него касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Следва да се добави, че при разглеждане поставения първи правен въпрос, подробно бе разгледано разграничението в договорните и деликтните отношения, както и наличието или отсъствието на право на вземане за ищеца, на основание регресна отговорност към ответника. Подробно бе обяснено наличието на основание за предявяване на иска по мястото на дейност на ответника-застраховател. Тезата на касатора, че не са спазени изискванията за компетентност на българския съд, в случай, че би била основателна, би довела до липсата на компетентност на българския съд да се произнесе по предявения иск. Тази теза вече бе посочено, че не е основателна. Следва да се посочи, че е налице и предвидената в чл. 26 от Регламент 1215/12 г. правна възможност за мълчаливо учредяване на компетентност, пророгация на компетентност, при която осъществяването на защитата на ответника в хода на процеса, при липса на оспорване на компетентността на българския съд, е налице мълчаливо учредяване на компетентност. В случая спорът не може да се приеме, че подлежи на разглеждане от съд, който има изключителна компетентност по чл. 24 от Регламент 1215/12 г. Наличието на основание съгласно чл. 26 от Регламента изключва възможността да са накърнени правилата относно международната компетентност и касаторът в качеството си на ищец неправилно да е сезирал съда по основно място на стопанска дейност на ответника. По отношение на четвъртия правен въпрос, следва да се посочи, че същият е теоретичен. Не може да се приеме, че с него касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Отново следва да се посочи, че при разглеждането на поставения първи правен въпрос, настоящият съдебен състав подробно разгледа релевираните в процеса правоотношения и тяхната правна уредба, определена от въззивния съд. Следва да се подчертае, че даденото разрешение от въззивния съд съответства на тълкуването, изразено от СЕС. По отношение на поставения пети правен въпрос, следва да се подчертае, че е свързан с първия поставен правен въпрос и още веднъж да се разгледа даденото от въззивния съд разрешение. Изрично въззивният съд е подчертал, че претенцията на ищеца(застраховател по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на моторното превозно средство, чийто водач е причинил увреждането) е основана на твърдението за отговорност на ответника като застраховател по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на ремарке, тегленото от застрахованото при ищеца МПС, която отговорност според ищеца е предвидена в приложимото немско право по местонастъпване на увреждането и на вредите. Въззивният съд подробно е разгледал изложеното твърдение и при приложение на стълкновителните норми, предвидени в Регламент Рим II за извъндоговорните задължения, е определил, че относно деликта се прилага законът по местонастъпване на вредите. С оглед § 78 Закона за застрахователния договор (Германия) е приел, че би могло да има отговорност за собственика на ремаркето при условията на многократно застраховане. Въпреки положителния отговор на поставения правен въпрос, следва да се приеме, че в случая освен правоотношение по местонастъпване на вредите и приложимото към него право, въззивният съд е разгледал и правоотношенията по сключените договори за застраховка „Гражданска отговорност“, както по отношение на моторното превозно средство, така и по отношение на ремаркето. Разрешението, дадено от въззивния съд е в съответствие с тълкуването на стълкновителните норми, приложими в случая, произтичащи от Регламенти Рим I и Рим II от СЕС в решение С-359/14 г. Изрично е подчертано, че преценката налице ли е регресно право за ищеца – застраховател, следва да се приложи законът по местосключване на договора за застраховка „Гражданска отговорност“ за застрахователя на теглещото моторно превозно средство (с което е причинено увреждането), който следва да съдържа или не уредба на правоотношението. Въззивният съд е приел, че при посочения механизъм на ПТП и при приложение на чл. 4 от регламент Рим II, определящ закона по местонастъпване на увреждането като приложим и при приложение на този закон конкретно § 78 от Закона за застрахователния договор, е приел, че е налице споделена отговорност за водача на моторното превозно средство, с което са причинени вредите, съответно за неговия застраховател по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“, наред с водача на ремаркето, като е прието наличие на солидарна отговорност при условията на многократно застраховане към пострадалите лица. Тази предпоставка е приета, че не е единствена и наред с нея следва да се установи наличието на възможност за наличие на регресно право, предвидено в закона, уреждащ сключения договор за застраховка относно ремаркето. В този смисъл поставеният правен въпрос не единствено решаващ за изхода на спора. Доколкото е включен в предмета на спора, следва да се приеме, че даденото разрешение от въззивния съд съответства на тълкуването съгласно практиката на СЕС, изразена в посоченото решение. Следователно с поставения пети правен въпрос касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване, тъй като липсват посочения основания за наличие на предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК при наличие на задължително тълкуване, извършено от СЕС по поставения правен въпрос. По поставения шести правен въпрос, в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че с разглеждане на иска, предявен от застрахователя, изплатил обезщетение, въззивният съд не е отрекъл съществуването на право на иск за ищеца, като право да сезира съда за разрешаване на очертания с исковата молба правен спор. При така предявения осъдителен иск твърдението на ищеца, че притежава изискуемо вземане срещу ответника, което той отказва да изпълни, обуславя наличие на правен интерес. Въпросът за субективното материално право на вземане на застрахователя по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“, възстановил по сметка на Национално бюро Зелена карта Германия, изплатеното от бюрото обезщетение на пострадалите в пътно-транспортно произшествие на 02.09.2016 г. в Германия, спрямо застрахователя по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите за ремаркето“, е въпрос по съществото на спора. В случая въззивният съд е приел, че правото на регрес съгласно чл. 7 от Регламент Рим I се определя от правото, приложимо към застрахователния договор по риска гражданска отговорност на автомобилистите, което е българското право. Приел е, на основание чл. 4 от регламент Рим II, че приложимото право към отговорността на застрахователя по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ относно ремаркето е законът по местонастъпване на вредите. Като е определил приложимия немски закон, съдът е достигнал до извод, че съгласно § 78 от Закона за застрахователния договор, е налице отговорност за застрахователите, която е солидарна, при наличието на многократно застраховане. Приел е, че в случая когато има сключени договори и за теглещото и за тегленото превозни средства, е налице многократно застраховане. В този смисъл е приел, че е налице разделяне (споделяне) на отговорността на застрахователите. Наред с това въззивният съд е приел, че е приложим българският закон, който определя регресното право съобразно закона, приложим към договора за застраховка. При извършената преценка е отречено да съществува право на регрес за застрахователя, изплатил застрахователно обезщетение на основание договор за застраховка на пострадалите лица, към застрахователя по гражданската отговорност относно ремаркето, с оглед правилата на чл. 479 от КЗ. Имплицитно е отречено наличието на друго основание за наличие на регресно притезания. Конкретното разрешение е свързано с правилността на въззивното решение относно съществуването на право на вземане за ищеца на основание суброгация спрямо ответника. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1 /19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС само включеният в предмета на делото правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд, по начин, който обуславя изхода на спора може да съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Конкретното разрешение на спора и правилността на въззивното решение не могат да бъдат преценявани в стадия по селекция на касационната жалба. По всички изложени съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение. При този изход на делото на ответника по касационната жалба се дължат разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК ответникът претендира разноски, изразяващи се в следващото се юрисконсултско възнаграждение, в размер на 1 000 лв. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК на юридическите лица, представлявани от юрисконсулт се дължи заплащане на възнаграждение, определено на основание чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 3 от Наредба за заплащане на правната помощ, като максималният размер за изготвяне на отговор, съгласно посочената норма, е 190 лв. Следователно до този размер на разноските се дължи от ищеца на ответника. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България