Определение № 113 от 16.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3984/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Н. Т., Н. Т. Т. и Ц. Т. С., чрез пълномощника им адвокат Г. Д., против решение № 260009 от 19.08.2020 г., постановено по гр.д. № 9 по описа за 2020 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 191 от 24.07.2019 г. по гр.д. № 1228/2018 г. на Районен съд-Ботевград в частта, с която е уважен предявения от Р. М. С. против Т. Н. Т. и М. Д. Т. /починала в хода на въззивното производство и наследена от Т. Н. Т., Н. Т. Т. и Ц. Т. С./ установителен иск за собственост на основание чл.79, ал.1 ЗС – по давностно владение, считано от 2002 г. – по отношение на вилна сграда, със застроена площ от 55.9 кв.м., състояща се от три спални, хол, кухня и склад, с пристройка от 8.7 кв. м., гараж със застроена площ от 15.6 кв. м., пристройка-външна тоалетна и баня от 8.4 кв.м. и паянтова сграда-склад с площ от 8.70 кв. м., построени в поземлен имот, съставляващ южната част от имот пл. № * по кадастралния план на [населено място], [община], изготвен през 1963 г., сега поземлен имот - нива с площ от 1.227 дка, пета категория, м. „О.“, представляващ имот № * по картата на землището на [населено място]. Р. М. С. е подала, чрез пълномощника си адвокат П. А., писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното: Първоинстанционното решение е било атакувано от ответниците. Въззивният съд е приел за неоснователен доводът им за недопустимост, тъй като районният съд е допуснал изменение на иска в проведеното на 15.05.2019 г. открито съдебно заседание, при липса на предпоставките по чл.214, ал.1 ГПК и поради това, че в диспозитива на решението описанието в площта на имотите се различава от това, посочено от ищцата. Счел е, че ищцата не е предприемала изменение на иска, а площта не е индивидуализиращ белег на правото на собственост на недвижими имоти. Счел е за установено, че Р. М. С. е наследник по закон на П. С. Д., починал на 16.11.1988 г. По реда на ЗСПЗЗ с решение от 18.03.1993 г. е възстановено правото на собственост на наследниците на П. С. Д. на нива от 1.175 дка в землището на [населено място], имот пл. № * по кадастрален план от 1963 г. С договор за доброволна делба от 16.09.1993 г. наследниците на П. С. Д. постигнали съгласие този имот да остане в дял на Ц. П. Й. срещу заплащане на парично уравнение дела на останалите съделители, включително и ищцата Р. М. С.. С договор за продажба, оформен с нотариален акт № 195, том IV, дело № 1703/1995 г. Ц. П. Й. и съпругът й Д. М. Й. прехвърлили имота на дъщеря си М. Д. Т., описан като дворно място, нива, незастроено, от 1175 кв.м. в [населено място]. С нотариален акт № 186, том I, рег. № 2208, дело № 167 от 20.09.2010 г. Т. Н. Т. и съпругата му М. Д. Т. са признати за собственици на оземлен имот с начин на трайно ползване – нива, с площ от 1.227 дка, м.“О.“, представляващо имот № * по картата на землището на [населено място]. Експертното заключение е установило идентичността на процесния имот с имот пл. № * по плана на [населено място] от 1963 г., както и че за имота няма издадени разрешения за застрояване и няма нанесени сгради в кадастралния план на селото и в картата на възстановената собственост, макар в действителност да е застроен преди 1980 г. и вещото лице е описало наличните сгради и ги е отразило на скици. Съдът е отчел и свидетелските показания на А. Б., Г. Д., Ц. Й. и Н. Т. /впоследствие конституиран като страна в процеса във въззивното производство на мястото на починалата М. Т./, като е посочил, че същите са непосредствени и непротиворечиви и установяват, че спорният имот е бил засаждан с царевица. В него е имало стара къща, собственост на П. Д. и съпругата му, които съборили тази къща и се преместили да живеят на друго място в селото. През 1980 г. бащата на ищцата М. Д. решил да се премести да живее в [населено място] и започнал да застроява този имот, като построил сега съществуващата на място вила, която е с четири стаи, отвън дървена, а отвътре с вата и стиропор. Строежът завършил около 1982 г. и той заживял там, направил гараж и допълнителни постройки. При строежа му помагали роднините по бащина линия и съседите. Бащата на ищцата живял в тази вила до смъртта си. След това вилата е ползвана от ищцата и брат й, който след 2001 г. преустановил идването си в имота, тъй като желаел този имот да остане за сестра му (ищцата). След смъртта на своя баща през 1993 г. до 2016 г. ищцата ползвала сградите, построени от баща й, които са електроснабдени, без противопоставяне от ответниците, които я допускали в тях до 2016 г., когато започнали споровете помежду им. При така възприетите факти, въззивният съд е направил извод, че процесните сгради – основна и второстепенни – са построени през 1982 г. от бащата на ищцата /внук на П. С. Д./ и същият ги е ползвал като свои (живял е в тях) до смъртта си през 1993 г. без ничие противопоставяне, като към 1992 г. е бил собственик на тези сгради на основание придобивна давност. Посочил е, че съгласно § 16 ПР ЗУТ строежите, изградени до 07.04.1987 г., за които няма строителни книжа, но са допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване. Безспорно е, че сградите са без строителни книжа, но същите са търпими строежи съгласно параграф 16, ал.1 от ПР на ЗУТ, тъй като към настоящият момент реално съществуват и няма открита процедура за тяхното премахване, поради което представляват обект на право на собственост. В периода 2002 г. – 2012 г. ищцата е придобила в пълен обем правото на собственост върху процесните сгради на основание непрекъснато, явно и спокойно владение (за частта над тази, придобита по наследство от своя баща). Същата е манифестирала собственическите си намерения върху спорните сгради, които е стопанисвала със съгласието на ответниците, които многократно я допускали в сградите. Ето защо и при приложение нормата на чл. 69 ЗС е завършен фактическият състав на придобивната давност по отношение на идеалните части от правото на собственост върху сградите над частта, придобита по наследство от М. П. С. - установено в период по- дълъг от 10 години, считано от 2002 г., постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно владение, поради което и процесните сгради са индивидуална собственост на ищцата. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Т. Н. Т., Н. Т. Т. и Ц. Т. С. се позовават. на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като поставят следните въпроси: 1) изграденият преди 7.04.1987 г. без строителни книжа обект, може ли да бъде годен обект за придобиване на право на собственост по давност преди издаване на удостоверението за търпимост по реда на § 16, ал.1 ПР ЗУТ; 2) дали незаконен строеж, изграден преди 7.04.1987 г., за премахването на който няма открита процедура и който реално съществува, представлява автоматично търпим строеж по смисъла на § 16, ал.1 ПР ЗУТ. Касаторите не са удостоверили основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК. Решение № 98 от 24.06.2015 г. по гр.д. № 7027/2013 г., I гр.о. е постановено в даден пред ВКС ход по същество на спора и не съставлява практика на ВКС по смисъла, разяснен в т.2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С решение № 399 от 10.05.2010 г. по гр.д. № 1013/2009 г., I гр.о. е дадено тълкуване по въпроса: дали последващо узаконяване на незаконно строителство в подпокривно пространство на сграда, етажна собственост, създава права на собственост на лицата осъществили строителството, а с решение № 532 от 6.07.2010 г. по гр.д. № 1459/2009 г., I гр.о. – по въпроса: за задължението на съда да извърши преценка на всички доказателства; за възможността обособен обект да бъде придобит от един от съсобствениците му по давност; дали липса на отстъпено право на строеж е достатъчно основание за да се приеме че построеното е приращение и дали когато спомагателните складови помещения са изградени с отклонение, следват статута на жилището, като при отговора на въпросите липсват съображения за приложението § 16 ПР ЗУТ и за значението на удостоверението за търпимост. Решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр.д. № 4880/2013 г., I гр.о., решение № 238 от 17.07.2012 г. по гр.д. № 1081/2011 г., I гр.о. и решение № 493 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 719/2009 г., I гр.о. дават тълкуване за значението на режима на търпимост при предявен иск по чл.109 ЗС за премахване на незаконен строеж, което тълкуване е неотносимо към поставените въпроси за това годен ли е незаконен строеж без удостоверена търпимост да бъде обект на придобивна давност. В решение № 328 от 29.11.2011 г. по гр.д. № 1362/2010 г., II гр.о. при тълкуване по въпроса: за доказателственото значение и последиците на удостоверението за търпимост е прието, че възможността незаконни обекти да бъдат годни за разпореждане и придобиване по давност възниква от момента на издаване на удостоверението за търпимост, но в контекста на спор за собственост на незаконно преустроена в самостоятелен обект обща по предназначение част в сграда в режим на етажна собственост и затова при тълкуването е уточнено, че до момента на издаване на удостоверението за търпимост обектът, който представлява обща част по предназначение в сграда в режим на етажна собственост, може да бъде предмет на разпоредителна сделка или на придобиване на право на собственост по давност само в отношенията между лица, които притежават самостоятелни обекти в сградата. Налице е основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК като поставените въпроси следва да бъдат обобщени до въпроса: за значението на уредения в преходните разпоредби на ЗУТ режим на търпхимост на незаконни строежи и на удостоверението за търпимост при спорове за собственост на незаконен строеж. По въпроса липсва изрично разрешение в нормативната уредба и отговора на въпроса предпоставя тълкуване дали незаконният строеж без удостоверена /по административен ред или от съда/ търпимост е годен обект на вещни права при отчитане нормите на § 16, ал.4 ПР ЗУТ, § 127 ПЗР ЗИД ЗУТ, ДВ бр.101 от 2015 г., реституционното законодателство и практиката на ВКС по прилагането му /според която незаконното застрояване след одържавяването или отчуждаването на имота е пречка за реституцията с изключение на хипотезите на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ и чл.2, ал.2 ЗВСОНИ/, както и уредбата относно последиците от незаконно строителство по отменените нормативни актове /още от първият ни благоустройствен закон/ и при отчитане кои строежи се считат за незаконни. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение