Определение № 3342 от 28.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 198/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. Е. и Е. З. И., чрез общите им пълномощници адвокати И. и Ц. против решение № 88 от 12.05.2023 г. по гр. д. № 386/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново (АС – Велико Търново) и касационна жалба (така е наименована) на А. С. Е. чрез адвокати И. и Ц. против решение № 171 от 29.09.2023 г. по същото дело, постановено по реда на чл. 247 ГПК.

Ответниците по жалби (както срещу основното решение, така и срещу това по чл. 247 ГПК) Б. Б. Е. и С. Л. Е. чрез общия им пълномощник адв. Ч. считат, че няма основания за допускане на касационен контрол. По същество намират и двете жалби за неоснователни. Претендират разноски.

Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

1. Предмет на първата касационна жалба е въззивно решение № 88 от 12.05.2023 г. по цитираното гр. д. на АС – Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение № 144 от 02.05.2022 г. по гр. д. № 244/2021 г. на Окръжен съд – Русе (ОС – Русе) в частта, с която по иск на Б. Б. Е. и С. Л. Е. е прогласена нищожността на договор за аренда от 24.06.2015 г., сключен между ответниците А. С. Е. и Е. З. И., вписан в Служба по вписванията – [населено място] с вх. рег. № 7959/25.06.2015 г., на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави, по отношение на конкретно посочени 21 земеделски имоти като Е. З. И. е осъден да върне на Б. Б. Е. и С. Л. Е. процесните имоти, предмет на договора за аренда, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е намерил за безспорно установено, че до 2013 г. ищците Б. Б. Е. и С. Л. Е. и ответницата А. С. Е. и нейния съпруг Е. Ф. Е. са развивали съвместна търговска дейност – купували са земеделски земи в съсобственост и са ги обработвали, което обстоятелство е установено и от свидетелските показания. Посочил е, че през 2013 г. след строителството на склад в стопанския двор на [населено място] поле и ползването му, в отношенията им настъпил разрив, а през 2014 г. започнали преговори между страните за доброволно уреждане на отношенията. На 24.06.2015 г. е сключен договор за аренда, по силата на който арендодателят А. С. Е. предоставила на арендатора Е. З. И. (неин зет – съпруг на дъщеря й) за временно ползване земеделски земи с обща площ 239. 073 дка – 19 имота в землището на [населено място] поле, 4 имота в землището на [населено място] и един имот в землището на [населено място], за срок от 30 години, като изпълнението му започва от стопанската 2015/2016 г., а по отношение на конкретни имоти началото на ползването е уговорено от различни стопански години. Постигнато е съгласие – чл. чл. 2 от договора, арендното плащане да е в размер на 30 лв./дка. Установено е, според заключението на съдебно-техническата експертиза, че средните рентни плащания за община Сливо поле към 2015 г., когато е сключен процесния договор, са в размер на 58 лв./дка по данни на НСИ; по данни на ОС „Земеделие“ – [населено място] поле, наемните вноски за землището на [населено място] и [населено място] поле са от 50 до 60 лв./дка, а за [населено място] – 45-50 лв./дка; за стопанската 2015/2016 г. за имоти на ДПФ цените на търг са достигали до 112 лв./дка за [населено място] и 88 лв./дка за [населено място]; средните рентни плащания за периода 2015-2020 г. за община Сливо поле са в размер на 58 лв./дка за стопанската 2015/2016 г., 55 лв./дка за 2016/2017 г., 63 лв./дка за 2017/2018 г., 65 лв./дка за 2018/2019 г., 68 лв./дка за 2019/2020 г. и 67 лв./дка за 2020/2021 г. С договор за пренаемане от 25.12.2019 г. със срок от 1 стопанска година, считано от стопанската 2019/2020 г. и наемната цена – 30 лв./дка, имотите, предмет на договора за аренда от 24.06.2015 г., са отдадени от арендатора Е. З. И. на наемателя „Аем Агро“ ЕООД. Управител на това дружество е А. С. Е., а едноличен собственик на капитала му нейния съпруг Е. Ф. Е.. Констатирано е, че в производство по съдебна делба по гр. д. № 4415/2016 г. на Районен съд – Русе от имотите, предмет на договора за аренда, са образувани нови имоти и в дял на ищците Б. Б. Е. и С. Л. Е. са възложени изрично посочени в решението имоти, находящи се в землището на [населено място] поле, [населено място] и [населено място]. При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е основателен и доказан, поради което го уважил. Съобразил е разясненията, дадени с ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСTK на ВКС, както и съдебната практика, съгласно която не всяка нееквивалентност представлява нарушение на добрите нрави и е основание за нищожност, а само значителната и явна такава, при която едната от насрещните престации е толкова незначителна, че има практически нулева стойност. Отчел е и обстоятелството, че преценката дали една сделка е недействителна, поради нарушение на добрите нрави не се ограничава единствено до сравняването на насрещните престации, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по делото във всеки един конкретен случай, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните. Прието е, че уговореното в процесния договор арендно плащане е в размер по - нисък от този на средните арендни плащания за земеделски земи в същия район, изплащани през 2015 г., когато е сключен договорът (30 лв./дка – 60 лв./дка), но при липса на ограничение или лимитиране на размера му в специалния Закон за аренда в земеделието (ЗАЗ) и предвид свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД, неговата стойност не обосновава сама по себе си извод, че е налице явна нееквивалентност на насрещните престации, при което едната от тях (арендното плащане) се приравнява на липса на престация и обуславя нищожност на сделката. В случая обаче съдът е установил други обстоятелства, които съвкупно с по - ниския размер на арендното плащане, аргументират преценка за съществен порок при сключване на договора за аренда, който може да бъде характеризиран като нарушение на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Съобразено е, че ответниците са уговорили 30 годишен срок на договора, който в значителна степен накърнява интересите на ищците като съсобственици на отдадените под аренда имоти. Макар в специалния закон ЗАЗ да е предвиден само минимален срок на арендните договори, не и максимален такъв, инстанцията по същество е приела, че в случая договорът за аренда е сключен от ответницата като съсобственик на имотите, а ищците са обвързани от условията му, без да могат да ги променят, при това в продължение на 30 г. Развити са съображения, че те не са страна по договора и не могат да искат изменение на размера на арендното плащане при настъпване на обстоятелствата по чл. 16, ал. 1 ЗАЗ. Отделно от това е изразено виждане, срокът на договора не може да бъде променян съгласно чл. 13, ал. 2 от договора и чл. 16, ал. 1, изр. второ ЗАЗ. Прието е също така, че извън хипотезите на чл. 16 от съглашението, същото не може да бъде и прекратено. Единствената възможност за неговото изменение и прекратяване е предоставена на волята на страните по тази правна връзка, които, освен че са роднини по сватовство, са във влошени отношения с ищците. В тази връзка е обобщено, че чрез действията на ответниците по сключване на договора интересите на ищците са били накърнени, което е в отклонение от принципа за добросъвестност и справедливост. Аргумент в подкрепа на извода за основателност на предявения иск е послужило и обстоятелството, че договорът за аренда е сключен от ответниците в период, в който отношенията между страните по делото във връзка с осъществяваната от тях обща дейност са били влошени и те са водили разговори за делба на придобитите в съсобственост земеделски земи, както и за доброволно уреждане на възникналите спорове относно общата им дейност и имущество. Изтъкнато е, че договорът за аренда е сключен през м. юни 2015 г., когато самите ответници са били наясно, че споразумение с ищците за разделяне на имотите няма да бъде постигнато, а ще се пристъпи към съдебна делба, и въпреки това са сключили договор за аренда на част от съсобствените имоти, за дълъг срок и на цена, която удовлетворява собствения им интерес – този на семейството, предвид родствените отношения между страните - както по договора за аренда, така и по сключения след това договор за пренаемане. Не са споделени доводите на ответниците, че сключването на договора е с цел охраняване на личните им интереси, така както и ищците са сключили договори за наем на друга част от съсобствените имоти за дълъг срок и с нисък наем в защита на техните интереси. Прието е, че действията на насрещната страна в отклонение от етичните норми, не е основание за извършване на същите действия, нито оправдание за неспазване на основните принципи за добросъвестност и справедливост. След съвкупна преценка на всички обстоятелства при сключване на договора за аренда от 24.06.2015 г. – уговорените дълъг срок на договора и нисък размер на арендните плащания, както и периода, в който договорът е сключен – при влошени отношения между страните по делото и невъзможност за доброволно прекратяване на съсобствеността върху притежаваните от тях земеделски земи, въззивният съд е формирал извод, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите поставят правни въпроси, които твърдят да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси имат следното съдържание:

1. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички възражения, доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора?“;

2. „Налице ли е накърняване на добрите нрави и основание за нищожност на сключен договор за аренда при договорена по-ниска от средната арендна цена? Договорен срок от 30 стопански години може ли да е основание за нищожност на договор за аренда, поради накърняване на добрите нрави или продължителността на срока на договора за аренда може ли да е основание за нищожността му, поради накърняване на добрите нрави? Налице ли е възможност съсобственикът, който не е страна по договора за аренда да поиска от съда увеличение на арендната цена на основание чл. 16, ал. 1 ЗАЗ, във вр. с чл. 134, ал. 1 ЗЗД (при бездействие на арендатора)?“.

Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение не е съобразено с практика на ВКС, обективирана в: решение № 248/07.01.2020 г. по гр. д. № 4193/2018 г. на IV г.о. и определение № 1275/25.05.2023 г. по гр. д. № 589/2023 г. на III г.о. (по първото питане), решение № 277/26.01.2015 г. по гр. д. № 1962/2014 г. на III г.о., решение № 153/24.07.2015 г. по гр. д. № 3014/2014 г. на III г.о., решение № 24/09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на III г.о., решение № 615/15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на III г.о., решение № 119/22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2010 г. на I г.о., решение № 12/01.03.2018 г. по гр. д. № 1251/2017 г. на II г.о. (по второто питане). Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по втората група питания, посочени с № 2 в изложението. Поддържа се и наличието на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационен контрол.

2. Предмет на настоящото производство е и частна касационна жалба (наименована касационна жалба) срещу решение № 171 от 29.09.2023 г. (с характер на определение, доколкото касае произнасянето за разноските по делото) по гр. д. № 386/2022 г. на АС – Велико Търново, постановено по реда на чл. 247 ГПК. С този съдебен акт е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение № 88 от 12.05.2023 г. в частта относно произнасянето на въззивния съд по частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК на първостепенния съд (ОС – Русе). Като резултат е потвърдено последното в частта му, с която молбата на ответницата А. С. Е. за изменение на първоинстанционното решение (№ 144 от 02.05.2022 г. по гр. д. № 244/2021 г. на ОС – Русе) в частта за разноските с присъждане в нейна полза на разноски за адвокатско възнаграждение по предявения от ищците иск по чл. 30, ал. 3 ЗС, в размер на 800 лв., е оставена без уважение.

За да постанови този резултат въззивният съд е съобразил, че в мотивите на основното си решение (№ 88/12.05.2023 г.) е приел, че в полза на ответниците не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение по претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС (в размер на 800 лева), тъй като този иск е бил уважен от първостепенния съд (ОС – Русе). Така е отречена основателността на частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК на окръжния съд в частта, с която е отхвърлено искането на ответницата Е. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските с присъждане на разноски с горепосочения характер. Прието е, че тази частна жалба е част от предмета на въззивното производство и по въпроса за това дължат ли се разноски на ответницата по предявения срещу нея и уважен иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС е даден отрицателен отговор – т.е. формирана е воля от съда, която обаче е пропуснато да бъде отразена в диспозитива на съдебния акт. Затова е намерено, че молбата на страната има своето основание в разпоредбата на чл. 247 ГПК, а не в тази на чл. 250 ГПК и по пътя на поправката на явната фактическа грешка е потвърдено определението по чл. 248 ГПК на окръжния съд в описаната му част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правен въпрос, който твърди да е обуславящ изхода по делото и разрешен в противоречие с практиката на ВКС, респ. е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както следва:

„Следва ли съдът на основание чл. 78, ал. 2 ГПК и във вр. с чл. 96, ал. 2 ЗЗД да присъди в полза на ответника разноските, които е направил за адвокатско възнаграждение за защитата в производство, за което не е дал повод за завеждането му и е признал иска? Длъжен ли е съдът при разпределението на разноските по делото да съобрази извънпроцесуалното поведение на ищеца и ответника и ако по съществото на спора се установи, че ищците са действали недобросъвестно и ответникът не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска, то следва ли сторените от него разноски в производството да се възложат върху ищеца на основание чл. 78, ал. 2 ГПК? Следва ли съдът да присъди разноски в полза на ответника на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, ако ищецът е направил частичен отказ от предявения осъдителен иск и делото е прекратено в тази част?“.

Поддържа се, че по питането въззивното решение в обжалваната му част (с характер на определение) се отклонява от съдебната практика на ВКС, изразена в определение № 626/20.08.2012 г. по гр. д. № 275/2010 г. на IV г. о.

По касационната жалба срещу основното решение.

Искането за селектирането й по първия поставен въпрос при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е основателно. Въпросът обуславя процесуалната дейност на въззивния съд като инстанция по същество на материалноправния спор и удовлетворява обща предпоставка за достъп до касация. Налице е и специалната предпоставка, предвид на довода на касаторите за противоречие със соченото решение на ВКС - № 248/07.01.2020 г. по гр. д. № 4193/2018 г. на IV г.о.

В обобщение, касационен контрол ще следва да се допусне по първия от поставените въпроси за проверка съответствието на въззивното решение с решение № 248/07.01.2020 г. по гр. д. № 4193/2018 г. на ВКС, IV г. о. Въпросите в групата на второто питане ще се обсъдят като доводи при разглеждане на касационната жалба - с решението по съществото на спора.

По частната касационна жалба срещу произнасянето на въззивния съд (обективирано в поправен по реда на чл. 247 ГПК съдебен акт) по сезиращата го частна жалба против определението по чл. 248 ГПК на първостепенния съд.

Касационно обжалване по тази жалба не може да се допусне.

Повдигнатият въпрос (или група въпроси) не удовлетворява/т общо основание, тъй като не е изводим/и от решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното определение (каквото е решението в частта му за разноските, респ. искането за отстраняване на допусната ОФГ в него). Съдът е отрекъл правото на ответницата Е. на разноски по предявения срещу нея иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС не защото е приел, че с поведението си страната не е дала повод за завеждане на делото – хипотезата на чл. 78, ал. 2, предл. 1 ГПК, респ. че се касае за прекратено срещу нея дело – хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК, (в контекста на формулираните питания), а по съображения, че тази претенция е била уважена от първостепенния съд (ОС – Русе). За пълнота следва да се посочи, че неговото решение в тази част не е обжалвано и е влязло в сила. Ето защо, въпросът за приложението на чл. 78, ал. 2 и ал. 4 ГПК стои извън дадените разрешения от въззивния съд с обжалваното (поправено по реда на чл. 247 ГПК) определение по чл. 248 ГПК.

Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания за това – така мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед на изложеното, достъп до касация по разглежданата частна жалба не може да се осъществи.

Мотивиран от горното, ВКС, III г.о.