Определение № 408 от 29.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3181/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Паралакс Лайф Сайънсис“ АД срещу въззивно решение № 1324 от 06.03.2025 год., постановено по в. гр. дело № 2311/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д с-в, с което, като е потвърдено решение № 13045 от 18.11.2022 год., постановено по гр. дело № 74717/2021 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 167 с-в, е уважен предявения от М. А. А. срещу „Паралакс Лайф Сайънсис“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 17 000 лв., представляваща платено на отпаднало основание – развалено споразумение, сключено на 29.12.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 30.12.2021 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че с разпореждане на първоинстанциониня съд от 28.01.2022 год. на ищците били дадени указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, като били указани и последиците при неизпълнение. С молба от 28.02.2022 год. ищците били изпълнили частично дадените указания, като не били уточнили каква сума претендира всеки от тях от ответното дружество и не били формулирали надлежно искането си. Тези обстоятелства били изложени във въззивната жалба на ответника и било поискано исковата молба да бъде върната, като разглеждащият делото състав бил дал нов срок на ищците за изпълнение на указанията. Впоследствие при смяна на председателя на състав постановеното разпореждане било отменено. Следователно въззивното и първоинстанционното решение се явявали постановени по нередовен иск, поради което и недопустими. Въззивният съд не бил допуснал събирането на относимо, допустимо и необходимо доказателство. Във въззивната жалба било направено искане за изслушване на един свидетел за установяване на следните обстоятелства: липсата на готовност от страна на ищците и етажната собственост за изповядване на сделка по реда на чл. 185, ал. 3 ЗУТ, съгласно уговореното в представеното споразумение и липса на надлежна покана до етажните собственици, в това число ответното дружество. Тези обстоятелства били свързани с възражението, че ответникът не бил неизправна страна по договора и в този смисъл били от значение за преценката дали са налице всички елементи от правопораждащия фактически състав на потестативното право на разваляне на договора по чл. 87 ЗЗД. Ако били събрани свидетелски показания щяло да бъде установено, че в нито един момент не били предприети действия, дори подготвителни, за сключване на договор пред нотариус. Неправилен бил изводът на въззивния съд, че процесният договор бил надлежно развален. Ищцата не твърдяла да е отправяла изявление за разваляне на споразумението от 29.12.2016 год. Липсвали две от основните предпоставки за упражняване на потестативното право по чл. 87 ЗЗД от страна на ищцата, а именно: 1/ ответникът не можел да отговаря за причината за неизпълнение, поради наличие на обективна невъзможност и 2/ ищцата никога не била отправяла предупреждение за разваляне на договора. В нотариалната покана ясно било посочено, че ищцата желаела изпълнение на поетото задължение или някакъв тип обезщетение за забавата – в случая възстановяване на заплатената сума, но не желаела прекратяване на договорното отношение. В хода на въззивното производство били събрани доказателства, от които се установявало, че извършеният от ищцата строеж е незаконен. Поради това на същата било известно, че с прекратяване действието на процесното споразумение ще се стигне до принудително премахване на извършеното от нея преустройство, поради което в нито един момент за нея не бил налице интерес за разваляне на постигнатото с ответника споразумение. Неправилен бил и изводът на въззивния съд, че волеизявлението за разваляне само по себе си е достатъчно за настъпване на правните последици, без длъжникът да е разбрал за развалянето. Волеизявлението по чл. 87 ЗЗД било адресатно и било необходимо да достигне до адресата си, за да се счита договорната връзка за развалена. Правото на разваляне на договора се явявало и погасено по давност. Въззивният съд бил приложил неправилно и нормата на чл. 55 ЗЗД. В случая не ищцата била платила търсената сума, поради което същата не можела да иска връщането ѝ. При исковете по чл. 55 ЗЗД даденото следвало да бъде върнато на този, който бил изпълнил, като в противен случай щяло да се стигне до неоснователно обогатяване. Процесното споразумение било нищожно поради противоречие с добрите нрави и липса на предмет. Дори да се приемели съображенията в обжалваното решение за действителността на споразумението, основани на приетото в решение № 163 от 09.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 1100/2018 год., ІІІ г. о., ГК, въззивният съд не бил отчел обстоятелството, че към момента на подаване на исковата молба строежът вече бил извършен при нарушение правилата на ЗУТ и доколкото била издадена заповед за премахване на незаконен строеж, договорът между ищцата и довереното ми дружество никога не можел да породи вещнотранслативен ефект. Следователно дори и договорът да бил действителен, то била налице обективна невъзможност за изпълнението му, която обуславяло различни правни последици от развалянето по чл. 87 ЗЗД. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и да формира по тях собствени мотиви? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 202 от 08.04.2025 год. на ВКС по гр. дело № 1148/2024 год., ІІ г. о., ГК. В изложението е направено искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение, както и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Ответницата по касационната жалба М. А. А. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решението е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел на първо място, че е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от М. А. А., а в условията на евентуалност от С. Г. А., срещу „Паралакс Лайф Сайънсис“ АД за осъждането на ответника да заплати сумата от 17 000 лв., представляваща платено на отпаднало основание – развалено споразумение, сключено на 29.12.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Посочил е, че нормата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД урежда връщане на даденото при отпадане на основанието, като според задължителните разяснения, дадени в ППВС № 1/1979 год., на отпаднало основание може да се претендира връщане на платената сума въз основа на договор, развален поради неизпълнение. Като е препратил към мотивите на първоинстанционното решение въззивният съд е намерил, че правопораждащият фактически състав за възникване правото на обезщетение за неоснователно обогатяване при получаване на облага без основание включва следните елементи: 1/ процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца и тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника; 2/ отпадане на правното основание, въз основа на което е извършено предаването. Констатирал е, че спорните между страните въпроси са свързани с валидността на сключеното между тях споразумение, платила ли е ищцата на ответника твърдяната сума и изтекла ли е давността за разваляне на процесното споразумение. В тази връзка, като се е позовал на разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е приел, че по делото са безспорни следните обстоятелства: М. А. А. и С. Г. А. са собственици на апартамент № 1, находящ се в [населено място], [улица], ет., както и че същите са сключили брак; ответното дружество е собственик на самостоятелен обект – склад за медицински изделия, находящ се на партерния етаж на процесната сграда в [населено място], [улица]; с преводно нареждане от 02.12.2015 год. С. Г. А. превел по сметка на „Паралакс Лайф Сайънсис“ АД сумата в размер на 1 500 лв. с посочено основание: „аванс по споразумение за приобщаване на общи части на Б. 23“; на 29.12.2016 год. между ищцата М. А. А. и ответното дружество било сключено споразумение, по силата на което ищцата се задължила да заплати на ответника сумата в общ размер на 17 000 лв., а „Паралакс Лайф Сайънсис“ АД се задължило: да продаде по реда на чл. 185, ал. 3 ЗУТ на М. А. А. съответната идеална част от собствените си идеални части от частта на таванския коридор, която ще се присъедини към ателиетата, както и съответните идеални части от един квадратен метър от коридора при мазетата, който ще се присъедини към мазето на М. А.; да даде съгласието си в предвидената в закона форма за извършване на преустройство на таванските помещения в ателиета и промяна на предназначението на мазето на собственика М. А. А. съгласно проектите по приложение № 1; на 12.10.2017 год. било проведено общо събрание на собствениците в ЕС на жилищната сграда на [улица], като: по т. 3 било взето решение за създаване на самостоятелен обект от общите части на сградата – помещение, наречено „таван-сушилня“, находящо се на таванския етаж на сградата с площ от кв.м. и представляващо обща част на същата в самостоятелен обект, съгласно чл. 185, ал. 3 ЗУТ; по т. 5 било взето решение за даване на съгласие на М. А. А. за присъединяване на помещението по т. 3 от дневния ред – „тавансушилния“ към бъдещите самостоятелни обекти ателие № и ателие № съгласно идеен проект, след като същото помещение й бъде прехвърлено по реда на чл. 185, ал. 3 ЗУТ срещу погасяване на задълженията или остатъците от тях на останалите етажни собственици към М. А. А. за извършения по т. 2 от дневния ред ремонт на общите части на сградата; по т. 6 било взето решение за даване на съгласие за промяна предназначението на мазето, собственост на М. А. А. в „магазин за промишлени стоки“; по т. 7 било взето решение за даване на съгласие на М. А. А. за присъединяване на 1.1 кв.м. от коридора на приземния етаж към собственото й мазе за изграждане на санитарен възел към бъдещия обект „магазин за промишлени стоки“, съгласно идеен проект, след като тази площ й бъде прехвърлена по реда на чл. 185, ал. 3 ЗУТ; на 20.02.2020 год. М. А. А. изпратила до ответното дружество нотариална покана, получена на 11.03.2020 год., с която го поканила да предприеме действия по изпълнение на задължението му по чл. 1 от споразумението от 29.12.2016 год., а в противен случай в 1-седмичен срок от получаване на поканата да възстанови сумата от 17 000 лв. Във връзка с възражението на ответника за нищожност на споразумението от 29.12.2016 год. поради противоречие с добрите нрави и невъзможен предмет, въззивният съд е счел, че същото е неоснователно. Изложил е съображения, че понастоящем промяната в предназначението на една обща по предназначение част от сграда – етажна собственост се извършва въз основа на архитектурен проект и договор за прехвърляне на собственост в нотариална форма, въз основа на които се издава разрешение за строеж – чл. 185, ал. 3 ЗУТ. Относимо в настоящия случай е посоченото решение № 163 от 09.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 1100/2018 год., III г. о., ГК, в което прието, че разпоредбата на чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД не свързва нищожността на сделката с неосъществяването или непозволяването на преустройството, а с неговата фактическа и правна невъзможност. Ако към момента на сключване на сделката инвестиционен проект не е изготвен и не е одобрен, договорът е действителен, но неговият вещен ефект ще настъпи след осъществяването на останалите елементи от фактическия състав на придобиването: обособяването на реално определената част, като отделна вещ, съгласно сключения договор, и одобрения инвестиционен проект, при спазване на строителните правила и норми. Липсата на одобрен инвестиционен проект за обособяването им като самостоятелни обекти, при техническа възможност за това според действащите технически правила и норми на устройствения закон представлява правна пречка, която не е непреодолима и няма за последица нищожност на сделките поради невъзможен предмет. Счел е, че представените във въззивното производство писмени доказателства за установяване на незаконен строеж и постановяване на премахването му не променят изводите, направени от първоинстанционния съд за валидността на сключеното между страните споразумение, тъй като обстоятелството, че същото не може да породи вещнотранслативен ефект не обуславя противоречие на добрите нрави. Намерил е за неоснователно възражението на ответника, че не е налице имуществено разместване, тъй като ищцата по главния иск М. А. А. не била заплатила лично паричното задължение, уговорено в процесното споразумение. Изпълнението от третото лице погасява вземането на кредитора и освобождава длъжника, така както ако самият длъжник би изпълнил. След изпълнението кредиторът не може да иска нищо повече от длъжника, тъй като тази облигационна връзка престава да съществува – тя е погасена от изпълнението. Плащането от трето лице създава облигационна връзка между платилия чуждото задължение и длъжника. В случая било безспорно по делото, че и двете плащания били направени от съпруга на ищцата С. Г. А., но дори и в самото споразумение било признато за надлежно извършено първото плащане в размер на 1 500 лв. Обстоятелството, че наредител на превода бил съпругът на ищцата, а не самата ищца, не се отразявало върху правото на последната да бъде възмездена по реда на чл. 55 ЗЗД. Без правно значение било кой бил изпълнил задължението, както и дали бил действал по писмено или устно овластяване от страната или като гестор. От значение бил фактът дали е платено и на какво основание. Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението на ответника за изтекла погасителна давност за упражняване на правото на разваляне на процесното споразумение от 29.12.2016 год. Посочил е, че развалянето е крайно средство за ликвидиране на възникналото между страните правоотношение. Формата на разваляне на договора е в зависимост от формата на сключения договор. Договорите, извън посочените в разпоредбата на чл. 87, ал. 3 ЗЗД подлежат на извънсъдебно разваляне. В чл. 87, ал. 5 ЗЗД е предвидено, че правото да се разваля договорът се погасява с петгодишна давност. В нормата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД са уредени елементите от фактическия състав на правото на разваляне, като общото правило е, че договорът се разваля от изправната страна с извънсъдебно едностранно изявление до длъжника, като упражняването на това право се предпоставя от предупреждение, свързано с искане за изпълнение в подходящ срок, както и с изявление, че договорът се смята за развален в случай на неизпълнение в дадения срок. Посочената норма е диспозитивна и страните по договора са свободни и могат да се отклонят от тях, ако уговорят други условия и начин на разваляне. Когато развалянето се извършва извънсъдебно, прекратителното действие настъпва от момента на получаване на предупреждение от длъжника и след изтичане на срока, а ако такъв не е следвало да бъде даден, от момента на достигане на уведомлението до длъжника. Следователно правото да се развали договора е преобразуващо субективно право, което се упражнява чрез едностранно изявление на кредитора, отправено до неизправния длъжник, без да е необходимо съдействието на насрещната страна. Упражняването на правото е насочено към правна промяна – прекратяване на облигационната връзка. Като част от уредбата на самото субективно преобразуващо право разпоредбата на чл. 87, ал. 5 ЗЗД визира срока, в който следва да се упражни от кредитора това право, т. е. в който е необходимо кредиторът да отправи едностранното изявление до неизправния съконтрахент. Моментът, в който същото това волеизявление достигне до длъжника няма отношение към самото упражняване на правото на кредитора за разваляне на договорната връзка, а е релевантно за настъпване на правните последици на волеизявлението за разваляне. Поради което и фактът на получаване на волеизявлението не е обхванат от хипотезиса на правната норма на чл. 87, ал. 5 ЗЗД /решение № 76 от 13.07.2017 год. на ВКС по т. дело № 1037/2016 год., I т. о., ТК/. Получаването от длъжника на едностранното изявление на кредитора за разваляне на договора след изтичане на петгодишния срок, в който изправната страна е могла да иска изпълнение на вземането си или разваляне на договора, не погасява по давност правото на кредитора по чл. 87, ал. 1 – 3 ЗЗД, ако той е отправил изявлението за разваляне в този срок. От значение за спазване на срока по чл. 87, ал. 5 ЗЗД е в кой момент кредиторът е изявил спрямо длъжника воля за разваляне на договора – отправяне на извънсъдебното изявление или подаване на исковата молба при съдебно разваляне. При сключен в писмена форма договор, предупреждението, на основание чл. 87, ал. 1, изр. 2 ЗЗД също следва да се направи писмено. То може да се отправи с исковата молба. Съгласно чл. 72, ал. 4 ЗЗД, който намира приложение в случаите на извънсъдебно разваляне на договорната връзка, писмените изявления и съобщения, от каквото и да било естество, се считат за извършени в срока, ако са предадени на пощата, по телеграфа или с радиограма до изтичането на двадесет и четвъртия час от последния ден на срока. Обстоятелството, че исковата молба се отправя до съда, не може да обоснове извод, че същата не се отнася до ответника. Когато ищецът е направил искане за разваляне на договора от съда поради неизпълнение на задълженията на ответника, волята за разваляне на възникналото между страните правоотношение е точно и ясно изразена. С получаване на препис от исковата молба ответникът е уведомен за изявлението на ищеца за разваляне на договора. Давността съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Потестативното право с едностранно волеизявление да бъде развален двустранният договор се поражда в момента, когато е настъпило неизпълнението на поето договорно задължение – когато е срочно е следвало да бъде изпълнено на определен ден, а когато е безсрочно – незабавно /чл. 69, ал. 1 ЗЗД/. В тази връзка въззивният съд е намерил, че в частност давността по чл. 87, ал. 5 ЗЗД е започнала да тече от деня, в който задължението на ответника е станало изискуемо, т.е. със самото сключване на споразумението от 29.12.2016 год., доколкото не бил предвиден срок за изпълнение на двете задължения на ответника: 1/ да продаде на М. А. А. съответната идеална част от собствените си идеални части от частта на таванския коридор и от коридора при мазетата и 2/ да даде съгласието си в предвидената в закона форма за извършване на преустройство на таванските помещения в ателиета и промяна на предназначението на мазето. Исковата молба била подадена по пощата на 29.12.2021 год. – в деня на изтичането на срока, поради което правото да се развали споразумението било надлежно упражнено в изискуемата форма и в срок /чл. 62, ал. 2 ГПК/. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, че не бил неизправна страна, тъй като същият не бил ангажирал доказателства по делото, че е изпълнил двете си задължения, установени в чл. 1, б. „а“ и „б“ от процесното споразумение, а бил поканен с нотариалната покана, надлежно връчена му на 11.03.2020 год., с която ищцата му била предоставила подходящ срок да предприеме действия по изпълнение на задълженията си. В обобщение въззивният съд е формирал извода, че за ответника е отпаднало основанието за задържане на получената от ищцата парична престация, дадена по споразумението, поради което на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за М. А. А. е възникнало претендираното вземане за реституция /а поради уважаване на главния иск, не било налице вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявения евентуален иск от С. Г. А./. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения главен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според дадените в цитираното тълкувателно решение разяснения, обвързаността на достъпа до касационно обжалване от сочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Преди да разреши спора по същество съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Ако съществува вероятност облжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК: Не се констатира вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба. Съгласно задължителната тълкувателна практика, обективирана в т. 9 от ППВС № 1 от 10.11.1985 год., т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2001 год., ОСГК и т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, както и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесулна предпоставка за възникването и надлежното упражняване правото на иск, респ. правото на жалба. Въззивният съд следи служебно за нередовността на исковата молба. Макар и при условията на ограничен въззив, въззивният съд продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяването на допустим съдебен акт по съществото на спора. Той сам следва да приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, като в случай, че указанията не бъдат изпълнение, първоинстанционното решение следва да се обезсили, като производството по делото се прекрати. В разглеждания случай въззивният съд се е произнесъл по редовна искова молба, в която са надлежно заявени фактическите твърдения, от които произтича спорното право и съответстващо на тях искане за съдебна защита /уточнено в молбата на ищците от 28.02.2022 год./ – престиране на процесната парична сума във връзка със сключеното между ответното дружество и М. А. А. споразумение от 29.12.2016 год. /като преводите по банков път на сумата от 1 500 лв. и сумата от 15 500 лв. били наредени от С. Г. А. – съпруг на ищцата/евентуален ищец/, което е развалено поради неизпълнение на поетите от ответника задължения, като се претендира връщането на тази сума поради отпадане на основанието, на която е получена. Съединяването на исковете чрез предявяването им с обща искова молба, подадена от няколко ищци /в случая двама/, не представлява въздигната в закона процесуална пречка за произнасяне на сезирания съд с решение по всеки един от субективно съединените искове, дори да не са налице предпоставките за съединяването им, предвидени в разпоредбата на чл. 215 ГПК. Правните последици при недопустимост на съединяването на искове не са тъждествени с тези при недопустимост на искове, тъй като в първия случай съдът е оправомощен, след извършване на преценка за наличие на предпоставките на чл. 210, ал. 2 ГПК, да раздели исковете за разглеждането им в отделни производства, но не и задължен да откаже да се произнесе по същество /в този смисъл определение № 84 от 13.05.2019 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1543/2019 год., І г. о., ГК, определение № 2856 от 1.11.2024 год. на ВКС по т. дело № 621/2024 год., II т. о., ТК/. Като е отменил протоколното си определение от 31.05.2024 год., постановено по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК – с което е указал на ищеца С. А. в двуседмичен срок да заяви дали поддържа предявения от него иск за осъждане на ответника да му възстанови сумата от 17 000 лв. /тъй като е недопустимо да се предявяват при условията на евентуалност искове от различни ищци/, въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК: Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. При запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано /фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства/. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидната неправилност, съдържат анализ на доказателствата и в този смисъл са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Поставеният в изложението въпрос, който е свързан със задълженията на въззивната инстанция, е от значение за изхода на спора, но същият не е бил разрешен в противоречие, а в съответствие с претото в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираното от касатора решение и др. Според тази практика, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи. В частност при постановяване на решението си въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си – чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е анализирал събраните по делото доказателства и е обосновал кои факти приема за установени /респ. за безспорни между страните/, въз основа на кои доказателства и защо, изяснил е правопораждащите вземането по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД факти, предпоставките за надлежно упражняване на преобразуващото субективно право на разваляне на двустранни договори по чл. 87 ЗЗД, както и кой е моментът, в който кредиторът следва да изяви спрямо длъжника воля за разваляне на договора, за да се счита спазен давностният срок по чл. 87, ал. 5 ЗЗД и се е произнесъл по всички защитни доводи и възражения на страните. Несъгласието на касатора с крайния решаващ извод за основателността на релевираната главна претенция, поради наличието на действително основание за преминаването на блага /процесната сума/ от имуществото на ищцата в имуществото на ответника, което е отпаднало с обратна сила, съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Само за пълнота трябва да се посочи, че административната процедура по издаване на разрешение за строеж за преустройство на тавански етаж и реконструкция на покрив и на разрешение за строеж за промяна на предназначението на мазе в магазин промишлени стоки, респ. фактическото извършване на строеж /преустройство/ без да има разрешение за това, няма отношение към изпълнението на сключеното между страните по делото споразумение /виж чл. 185, ал. 3 ЗУТ/, което изключва приложението на чл. 81, ал. 1 ЗЗД /решение № 322 от 04.04.2017 год. на ВКС по гр. дело № 1410/2016 год., ІV г. о., ГК/, а този, който иска последиците от развалянето, иска и самото разваляне /решение № 178 от 12.11.2010 год. на ВКС по т. дело № 60/2010 год., II т. о., ТК, решение № 269 от 22.10.2018 год. на ВКС по т. дело № 1980/2017 год., II т. о., ТК, решение № 288 от 28.02.2020 год. по гр. дело № 134/2019 год., IV г. о., ГК и др./. Ето защо не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение