Определение № 63 от 31.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3090/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Инвесткредит груп“ ООД против решение № 43 от 28.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 99 по описа за 2021 г. на Габровския окръжен съд, II състав, с което е потвърдено решение № 72 от 31.12.2020 г. по гр. д. № 266 по описа за 2020 г. на Дряновския районен съд за отхвърляне на предявения от „Инвесткредит груп“ ООД срещу „Геша холидей“ ЕООД иск за установяване съществуването на вземане в размер на 22 500 лв., представляващо еднократна неустойка по договор за кредит № СЗ-1644/18.12.2017 г., за която сума е издадена заповед № 27 от 14.04.2020 г. по ч. гр. д. № 95/2020 г. по описа на Дряновския районен съд, както и за присъждане на разноски в заповедното производство в минимален размер.

Касаторът твърди, че решението на Габровския окръжен съд е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила-основания за касационно обжалване по чл.280, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност и т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по два въпроса:

1. Следва ли съдът да извърши преценката си относно съответствието на неустоечната клауза с добрите нрави само въз основа на критериите, посочени в т.3 на ТР № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, или следва да вземе предвид и конкретните обстоятелства по делото? Според касатора разрешението, дадено в тълкувателното решение е доразвито в практиката на ВКС, според която трябва да се извърши комплексна преценка на всички обстоятелства. В този смисъл са решения № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. на I ТО, № 229 от 29.06.2017 г. по т. д. № 3550/2015 г. на II ТО и № 104 от 26.06.2017 г. по т. д. № 2559/2016 г. на IV ТО., на които според касатора въззивното решение противоречи.

2. При въведено от ответника възражение за недължимостта на неустойка поради нищожност на неустоечната клауза на основание чл.26, ал.1, предложение трето от ЗЗД, следва ли това правоизключващо възражение да бъде установено именно от ответника и негова ли е доказателствената тежест да установи това?

Според решения № 127 от 20.12.2016 г. по т. д. № 1907/2015 г. на II ТО, № 673/2009 г. на I ГО и др. тежестта на доказване е на ответника, който повдига възражението, а по този въпрос решението на въззивния съд противоречи на тази практика. Съдилищата не са дали указания чия е доказателствената тежест за установяване на възражението и ответната страна съответно не е ангажирала доказателства.

Касаторът счита, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като е явно необосновано поради противоречие между доказателствата и установените факти и противоречие между фактите и приложените материалноправни норми.

„Геша холидей“ ЕООД застъпва становището, че няма основания за допускане на решението на Габровския окръжен съд до касационно обжалване, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

След възражение срещу издадена заповед за изпълнение „Инвесткредит груп“ ООД е предявило срещу „Геша холидей“ ЕООД иск за установяване съществуването на вземане в размер на 22 500 лева, представляващо неустойка по договор за заем № СЗ 1644 от 18.12.2017 г.

В отговора на исковата молба ответното дружество е повдигнало възражение за нищожност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави. Дряновският районен съд е счел това възражение за основателно, позовавайки се на разясненията, съдържащи се в т.3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, според които всяка неустойка, уговорена между страните извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция е нищожна поради накърняване на добрите нрави. В конкретния случай неустойката е уговорена в размер на 22 500 лева/половината от главницата/, като се дължи не при забавено плащане на самата главница, дължима изцяло в края на изпълнението на договора, а при забава на плащане на три месечни вноски за договорна лихва в общ размер от 2 700 лв. Следователно неустойката не е свързана с неизпълнение на основното задължение за връщане на 45 000 лв., а с неизпълнение на акцесорното задължение за заплащане на договорна лихва. Затова размерът и е необосновано висок с оглед неизпълнението на обезпеченото задължение-заплащане на три месечни вноски за договорна лихва в общ размер от 2 700 лв. Тоест, неустойката е очевидно несъразмерна с претърпените вреди, поради което е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.

Във въззивната жалба представителят на „Инвесткредит груп“ ООД е добавил като аргументи, сочещи, че неустойката не е несъразмерна, две обстоятелства. Първо, че дружеството е вписано като финансова институция, чиято основна дейност и източник на приходи е да предоставя заеми, поради което всяка забава на плащанията затруднява тази дейност и вредите са по-големи, отколкото в обичайните случаи. Второ, че дружеството е предоставило преди това на „Геша холидей“ ООД други два заема през 2015 г. и 2016 г., които не са били върнати. Въззивният съд е приел, че статутът на небанкова институция е без значение за действителността на клаузата за неустойка. По втория довод е констатирал, че липсват доказателства ответното дружество да е изпаднало в забава по предишните два договора за заем към момента на сключване на процесния договор. Съгласил се е с крайния извод на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата за неустойка, поради което е потвърдил неговото решение.

От съдържанието на така постановеното въззивно решение не може да се достигне до извода, че е явно необосновано поради противоречие между доказателствата и установените факти и противоречие между фактите и приложените материалноправни норми. Ето защо касационно обжалване на решението поради неговата очевидна неправилност не може да бъде допуснато.

Няма основание да се допусне касационно обжалване на решението на въззивния съд и по поставените от касатора въпроси. В т.6 от доклада си първоинстанционният съд е дал указания, че е в тежест на ответното дружество да докаже възражението си за нищожност на клаузата за неустойка. За да приемат, че това възражение е основателно, съдилищата не са се позовали на недоказани от ответното дружество факти, а на съдържанието на договора за заем и на нотариалния акт за обезпечаване на задължението посредством ипотека. Ето защо даденото от въззивния съд разрешение на втория въпрос съответства на практиката на ВКС, цитирана от касатора. Същият извод следва и за разрешението на първия въпрос на касатора. Въззивният съд не се е позовал абстрактно само на указанията на т.3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСTK, а е взел предвид и другите обстоятелства, които според касатора са били от значение при преценката дали клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави. Този съд е обсъдил изложените във въззивната жалба аргументи и ги е счел за несъстоятелни, като в съответствие с указанията на тълкувателното решение се е съобразил с фактите към момента на сключване на договора. Към този момент неизпълнение по другите два договора за заем все още не настъпило.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Габровския окръжен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на ответното дружество 1085 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение