Определение № 1815 от 12.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1243/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Д. С. В., чрез адвокат Н. С., срещу определение № 114 от 07.02.2024 г. по ч. гр. д. № 56/2024 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено протоколно определение от 19.12.2023 г. (погрешно посочена дата във въззивното определение – 15.12.20023 г.) по гр. д. № 2612/2022 г. на Окръжен съд – Варна за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд е визирал в определението си, че съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК съдът спира производството, когато е необходимо да се учреди настойничество или попечителство на някоя от страните. Посочил е, че в конкретния казус, със заключението на вещите лица по назначената в първата инстанция комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, е установено, че ищецът страда от шизофренна психоза с давност от 2004 г., чийто ход се е задълбочил в годините до силно изразен спад в социалното му функциониране. Според експертите, поради психопатоподобната промяна на личността на фона на чести обостряния с параноидна симптоматика и грубо неадекватно психотично мотивирано поведение, той не е в състояние да работи, поради което е пенсиониран пожизнено с чужда помощ. При изслушване в съдебно заседание, вещото лице д-р Б. е заявила, че ако делото бе за запрещение, тя би предложила поставяне на ищеца под пълно такова. Предвид горното, Апеллативен съд – Варна е приел, че фактът, обуславящ необходимостта от учредяване на настойничество или попечителство по отношение на ищеца, е установен с експертиза в хода на образувано по исковата му молба и висящо пред окръжния съд производство по осъдителните му претенции срещу ответника за обезщетения от деликт. Намерил е за неоснователно оплакването в частната въззивна жалба за липса на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на решение за поставяне на Д. В. под запрещение. Позовал се е на многобройна практика на ВКС, съгласно която предпоставка за спиране на производството в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК е настъпването на факт, предвиден в закона - да е необходимо учредяване на настойничество или попечителство на някоя от страните поради настъпила недееспособност. Съдът е визирал, че последователно и трайно е застъпено становището, че фактът на настъпване на недееспособността на страната дори може да не е известен на съда или на страните, подобно на основанието за спиране при смърт на някоя от страните. В тези два случая основанието за спиране на производството настъпва по силата на закона от деня на събитието, поради което при установяване недееспособност на ищеца, съдът следва да спре производството по делото до назначаването на настойник или попечител на същия. В цитираната съдебна практика се допуска също необходимостта от учредяване на настойничество или попечителство по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК да се установява чрез заключение на назначена по делото съдебнопсихиатрична експертиза, както е сторено от Окръжен съд – Варна в настоящия случай. Процесуалната дееспособност е абсолютна процесуална предпоставка и съдът следва да спре производството по делото, когато страната преди или по време на процеса е станала недееспособна. От тези съображения недвусмислено следва изводът, че установяването на нуждата от назначаване на настойник или попечител на страната може да предшества съдебното решение, с което приключва особеното производство по поставяне под запрещение. Жалбоподателят счита атакуваното от него определение за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Твърди, че атакуваният пред настоящия съд съдебен акт влиза в противоречие с приетото в: определение по ч. гр. д. № 179 / 2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение по ч. гр. д. № 312 / 2006 г. на ВКС, V г. о. и решение № 6/27.07.2021 г. по гр. д. № 1468/2020 г. на ВКС, ІІ г. о., по въпроса: Кога е налице основанието по чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК - когато има влязло в сила решение на компетентния съд по чл. 336 и сл. ГПК, във вр. с чл. 153 и сл. СК, или и когато и вещо лице-психиатър изложи становище в този смисъл по друго дело, имайки предвид, че освен медицински критерий - психично заболяване или слабоумие, следва да е налице и юридически критерий - лицето да не е в състояние да се грижи самостоятелно за своите работи и интересите си, съгласно чл. 5 ЗЛС. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното: Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Неотносимо в случая се явява визираното от жалбоподателя решение № 6/27.07.2021 г. по гр. д. № 1468/2020 г. на ВКС, ІІ г. о. Що се отнася до другите два акта на ВКС, на които се позовава Д. В. – определение № 111/16.03.2007 г. по ч. гр. д. № 312/2006 г., V г. о. и определение № 226/13.05.2009 г. по ч. гр. д. № 179/2009 г., ІІІ г. о., те отразяват съдебна практика, която е преодоляна с практика, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, на която определението на Апелативен съд – Варна изцяло съответства: определение № 53/07.03.2019 г. по ч. гр. д. № 303/2019 г., ІІ г. о., определение № 326/03.08.2020 г. по гр. д. № 1453/2020 г., ІІІ г. о. и посочените в него определения на ВКС и др. Съгласно актуалната и непротиворечива практика на ВКС, процесуалната дееспособност е абсолютна процесуална предпоставка и съдът следва да спре производството по делото, когато страната преди или по време на процеса е станала недееспособна. Фактът на настъпване на недееспособността дори може да не е известен на съда или на страните, подобно на основанието за спиране при смърт на страна. В тези случаи спирането на производството настъпва по силата на закона от деня на събитието. С оглед конкретните обстоятелства и факти по делото, когато е събрана надлежна информация за здравословното състояние на страната, установена е недееспособността, респ. нуждата от назначаване на настойник или попечител, което може да стане и със съдебно-психиатрична експертиза, съдът следва да спре производството по реда на чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК. Определението на въззивния съд е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. В конкретния случай ищецът Д. С. В., видно от представените по делото епикризи и ЕР на ТЕЛК, страда от параноидна шизофрения. Тази диагноза е потвърдена от изслушаната пред първоинстанционния съд комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза. От същата се установява и че болестта е с прогредиентно протичане – с всеки следващ пристъп се задълбочава шизофренната промяна на личността; поради психопатоподобната промяна на личността на фона на чести обостряния с параноидна симптоматика и грубо неадекватно психотично мотивирано поведение, В. не е в състояние да работи и е пенсиониран пожизнено с право на чужда помощ. Параноидните изживявания доминират в мисленето му, поведението му е изцяло болестно мотивирано. Пред съда вещото лице Б. заявява, че В. към момента не е стабилен, има шизофренна промяна на личността и ако делото е за поставяне под запрещение, тя би предложила поставянето му под пълно запрещение. При тези данни спирането на делото обосновано е постановено в защита на правата и имуществените интереси на страната на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Насрещната страна - УМБАЛ „Света Марина“ ЕАД, има право на 50 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,