Определение № 3932 от 06.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4138/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. Т., Д. С. Т. и М. С. Т., приподписана от адв. В. и адв. Л. против решение № 114/03.07.2024 г. по в.гр.д. № 193/2024 г. на Окръжен съд Силистра, с което като е потвърдено решение № 606/8.11.2023 г., поправено с решение № 62/31.01.2024 г., постановени по гр.д. № 440/2023 г. по описа на Районен съд Силистра, е уважен предявения от Е. П. М. против касаторите, иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на право на собственост върху имот с идентификатор 66425.500.3714.1.8, с административен адрес [населено място], [улица], ет.2, представляващ апартамент № 8 с площ от 60,57 кв.м., ведно с прилежащото му избено помещение с площ от 15,08 кв. м. и 7,16 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж, обективиран в нотариален акт № 53, том 1, дело № 2002/1996 г., срещу задължение за предоставяне на издръжка и гледане, до размера от ј ид.ч. от имота, поради неизпълнение и е отменен до размера на ј ид.ч. от имота констативен нотариален акт за собственост № 115, тм. 4, рег. № 8579, дело № 549 от 2022 г. на нотариус Н. Н. с район на действие РС-С.. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторите обжалват решението на въззивния съд като поддържат неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите за нарушение на материалния закон са, че преценката си за основателност на иска за разваляне на договора, съдът е извършил единствено на база механичната съпоставка между положените от приобретателката Ц. Т., а впоследствие и от нейните наследници грижи за прехвърлителката, от една страна, а от друга – положените от другата й дъщеря –ищца, грижи и подкрепа. Тази съпоставка обаче не може да бъде основа за формиране на правилни правни изводи по съществото на спора, съответно не представлява правнорелевантен факт, от значение за възникване и упражняване на правото на разваляне на алеаторния договор. За преценката възникнало ли е в патримониума на прехвърлителя по договора правото да развали договора, правнорелевантните факти са налице ли е отклонение от обема на дължимата престация по договора и приемано ли е за надлежно от прехвърлителя, предоставеното изпълнение от страна на приобретателя. Въззивният съд обаче не е изследвал тези факти обективно и в достатъчна степен, поради което е достигнал до правни изводи, които са в отклонение от материалния закон. Според касаторите, въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен част от установените факти по делото и тяхното значение за изхода на спора и по-конкретно обстоятелствата, че от момента на сключване на договора през 1996 г. до 2018 г., когато прехвърлителката е претърпяла инцидент, тя не се е нуждаела от ежедневни грижи, била е напълно самостоятелна и е живеела сама в апартамента в [населено място], поради което предоставеното от приобретателката до нейната смърт през 2013 г. и впоследствие от нейните наследници изпълнение по договора е било напълно достатъчно, тъй като е покривало всичките й текущи нужди. Поддържа се, че прехвърлителката не е очаквала полагането на ежедневни физически грижи от наследниците на приобретателката и е приемала предоставените от тях помощ при управление на имотите й, плащане на данъци, както и емоционална близост и подкрепа за достатъчно и надлежно изпълнение по договора. След претърпения от нея инцидент през 2018 г. –падане, довело до счупване на ключицата, самата прехвърлителка е избрала да се обърне към другата си дъщеря, не защото необходимата й грижа е била отказана от наследниците на приобретателката, а защото не е очаквала от тях да поемат ежедневната грижа за нея и се е чувствала най-комфортно това да стори другата й дъщеря, както и да остане да живее при нея впоследствие. Твърди се, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд е приел определени факти за доказани, единствено защото „не са отречени“ от ответниците, но простото неоспорване от страна на последните на конкретно твърдени от ищцата факти, съдържащи се в показанията на дъщерята на ищцата, не е достатъчно за да се приемат те за осъществени, нито освобождава съда да необходимостта да цени тези показания именно с оглед роднинската им връзка. Според касаторите въззивното решение е необосновано, тъй като е постановено при съобразяване единствено на показанията на заинтересованата от изхода на дело свидетелка В. М. – дъщеря на ищцата, както и на показанията на свидетелката Л., които са некоректни и изцяло възпрозвеждащи отношението на самата ищца към създалата се ситуация около грижите за прехвърлителката в последните години от живота й, без да отчете останалите свидетелски показания от които се установява, че прехвърлителката до края на живота си е имала много добро отношение към наследниците на дъщеря си Ц.. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси в противоречие със съдебна практика на ВКС: 1/ За да се приеме, че е налице неизпълнение на договора за издръжка и гледане от страна на длъжниците по него, в случай, че последните в изпълнение на договора са полагали грижи за издръжката и гледането на прехвърлителя, достатъчно ли е да е установено, че друго морално задължено към прехвърлителя лице е полагало грижи за него или е необходимо да се установи и че прехвърлителят не е считал и приемал предоставеното му изпълнение за надлежно и 2/ Фактът дали прехвърлителят по договора за издръжка и гледане приживе е приел предоставеното му изпълнение от страна на приобретателя, съответно от неговите наследници, за надлежно или не, част ли е от фактическия състав на възникването на правото на наследниците на прехвърлителя, които не са страни по договора за издръжка и гледане, да го развалят след смъртта на прехвърлителя. Поддържа се, че по тези въпроси, произнасянето на въззивния съд е в противоречие с разрешенията, дадени в решение № 863 от 22.12.2010 г. по гр.д. № 1534/2009 г., решение № 60150 от 29.11.2021 г. по гр.д. № 2080/2020 г. и решение № 20 от 13.03.2019 г. по гр.д. № 2298/2018 г., и трите на IV г.о. По втория въпрос, евентуално се поддържа и наличието на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото по него не е налице конкретна практика на ВКС. Формулирани са и следните процесуалноправни въпроси: 1/ Може ли съдът въз основа единствено на липсата на изрично оспорване от една от страните на определени изгодни за насрещната страна, твърдени от последната, факти, да ги приеме за доказани във вреда на „неоспорилата“ ги страна, без да излага мотиви и да извършва анализ на събрания в хода на процеса доказателствен материал относно осъществяването на тези факти и 2/ Длъжен ли е въззивният съд при определяне обема на дължимата престация по договора за издръжка и гледане и при извършване на преценката си дали за прехвърлителя е възникнало правото да го развали, да съобрази и обсъди в решението в тяхната съвкупност и взаимовръзка събраните в хода на производството доказателства дали прехвърлителят приживе е приел предоставеното му изпълнение и дали същият го е считал за надлежно. По първия въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 20 от 22.02.2016 г. по гр.д. № 3785/2015 г. на III г.о., решение № 70 от 29.05.2013 г. по гр.д. № 579/2012 г. на II г.о., решение № 65 от 30.07.2014 г. по гр.д. № 1656/ 2013 г. на II т.о., решение № 138 от 8.05.2014 г. по гр.д. № 4488/ 2013 г. на IV г.о., решение № 1037 от 30.12.2009 г. и решение № 113 от 31.07.2015 г. по т.д. № 929/2014 г. на на I т.о. По отношение на втория въпрос се поддържа допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновка, че липсва тълкувателна и казуална практика на ВКС по въпроса и разрешаването на същия би изяснило какъв е предмета на доказване по искове за разваляне на договори за издръжка и гледане. Насрещната страна по жалбата – Е. П. М., чрез пълномощника си адв. М. М., в писмен отговор изразява становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по повдигнатите въпроси. По същество се поддържа, че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение, са неоснователни. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договора за издръжка и гледане до размера на ј ид.ч. от имота е уважен, въззивният съд е приел за установени следните факти и обстоятелства: на 09.07.1996 г. П. П. и М. П. са прехвърлили на дъщеря си Ц. Т. правото на собственост върху притежавания от тях в условията на СИО апартамент, находящ се в [населено място], срещу задължение „да поеме гледането и издръжката на своите родители-прехвърлители докато са живи, като им осигури нормален и спокоен живот, като гледането може да се осъществява и чрез трето лице след вземане предварителното съгласие на прехвърлителите на имота“; прехвърлителите са запазили правото да живеят в апартамента докато са живи; дъщеря им Ц. Т. е живяла в [населено място] заедно със своето семейство, а другата им дъщеря Е. М. /ищца в производството/ е живяла със семейството си в [населено място]; през 2010 г. приобретателката Ц. Т. е заболяла от онкологично заболяване и е починала през м.01.2013 г.; няколко месеца по-късно също в резултат на онкологично заболяване е починал и П. П.; след смъртта на дъщеря си Ц. и на съпруга си, М. П. била посещавана веднъж месечно за по няколко дни от дъщеря си Е.; при възникнали здравословни проблеми, М. П. била придружавана до болнични заведения от дъщеря си Е., а в случаите когато се налагало обслужването й за по-дълъг период поради обездвижване в резултат на счупване на ключицата и обостряне на дископатия, последната оставала в дома на майка си за по по-дълъг период; с напредването на възрастта на прехвърлителката, последната започнала да пребивава в дома на дъщеря си Е. в [населено място] през зимния сезон, след което се връщала в дома си в [населено място]; през 2018 г. прехвърлителката заживяла изцяло при дъщеря си Е. в [населено място], където починала през 2020 г.; при диагностицирането на прехвърлителката със злокачествено образувание в [населено място], последната отсядала в дома на внучка си В. М., въпреки че и другите й двама внуци - Д. Т. и М. Т. /ответници по иска/ също живеели в София, но нито веднъж не са я придружили за изследвания и не са я посетили при двата й престоя в болницата в София; При така установената, въз основа на събраните по делото доказателствени средства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, фактическа обстановка, въззивният съд е достигнал до извод, че ответниците в качеството си на наследници на приобретателката по договора за издръжка и гледане, не са изпълнили задълженията, поети спрямо М. П., да престират издръжка и грижи, от които последната се е нуждаела с оглед възрастта и здравословното си състояние. Посочил е, че приживе наследодателката им Ц. Т. е полагала грижи за родителите си, като ги е придружавала на лекарски прегледи, ходела е на свиждания при болничен престой на последните, закупувала е лекарства и добавки и е извършвала по-трудните домакински дейности – пране на килими, чистене на прозорци и др., но по делото, от страна на ответниците, не са ангажирани доказателства, че някой от тях е продължил да престира издръжка и гледане на прехвърлителката след смъртта на дъщеря й Ц. Т., включително и когато се е появила сериозна необходимост от това, т.е. не е установено някой от ответниците да е помагал на прехвърлителката при извършване на по-специфичните домакински задачи, да е пазарувал храна и лекарства, да я е придружавал на медицински прегледи или да е поемал ангажимент във връзка с лечението й след като е била диагностицирана с онкологично заболяване. Изложил е съображения, че приемайки да се измести при дъщеря си Е., въпреки желанието си да живее в собствения си дом и в позната среда, прехвърлителката е разбирала неспособността си да се справя самостоятелно с ежедневните дейности и е намерил за неоснователна поддържаната от ответниците теза, че прехвърлителката не се е нуждаела от особени грижи и че добрите им отношения представлявали задоволително изпълнение на задълженията им по договора за издръжка и гледане. Посочил е, че установените по делото инцидентни посещения на ответницата М. Т. при баба й и телефонните разговори между тях, както и съдействието, което са й оказвали останалите ответници за сключването на договори за аренда във връзка с притежаваните от нея имоти, превеждането на рента, получена по тези договори, както и добрите взаимоотношения, които са съществували помежду им, не покриват съдържанието на дължимата от тях престация по договора – за даване на издръжка и полагане на грижи с оглед възрастта и здравословното състояние на прехвърлителката, особено в периода от 2018 г. до смъртта й през 2020 г., през който период последната се е нуждаела от по-интензивни грижи. Приел е, че от страна на ответниците, които носят доказателствената тежест, не са ангажирани и доказателства, че последните да са предоставяли на прехвърлителката необходимата й издръжка – в натура или в пари. Във връзка с изложените във въззивните жалби оплаквания, че първоинстанционният съд изцяло е игнорирал показанията на водените от ответниците свидетели, установяващи състоянието на прехвърлителката и нейните възможности сама, без чужда помощ да се справя с ежедневните си нужди, въззивният съд е посочил, че тези свидетелски показания са анализирани в цялост от първата инстанция и при съпоставка с приетите по делото писмени доказателства по делото относно здравословното състояние на прехвърлителката в периода след 2013 г. до 2020 г. За неоснователни са намерени и доводите им, че прехвърлителката не е изразявала оплакване от полаганите от ответниците грижи, както и че не е пожелала да се премести при тях в [населено място], поради което те не са могли да й натрапят повече от това, което тя е била съгласна да приеме. Макар и свидетелката С. да установява факта, че след смъртта на съпруга си през 2013 г., прехвърлителката е получила предложение да живее при своя зет в [населено място], но не го е приела, защото се чувствала добре и нямала нужда от всекидневни грижи, от останалите доказателства по делото се установява, че с течение на времето способностите й за самостоятелно обслужване са намалели с оглед възрастта и здравословното й състояние, като няма данни именно в този период, ответниците да са полагали каквито и да било грижи в ежедневието й и да са предоставяли издръжка в натура, но тя да ги е отказала. Относно възраженията на ответниците във връзка с кредитирането на показанията на св. М. /дъщеря на ищцата/ от първата инстанция, въззивният съд е посочил, че показанията на последната се потвърждават от събраните по делото писмени доказателства относно здравословното състояние на прехвърлителката, както и от показанията на останалите разпитани по искане на ищцата свидетели, които нямат родствена връзка с нея. При така изложените решаващи мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че първият формулиран в изложението въпрос, не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК, тъй като съдържа твърдение за факт (ответниците „в изпълнение на договора са полагали грижи за издръжката и гледането на прехвърлителя“), който не е приет за установен по делото от въззивния съд. Напротив, в решаващите мотиви на съда изрично е посочено, че от страна на ответниците, чиято е доказателствената тежест, не са ангажирани доказателства, че след смъртта на приобретателката по договора, последните в качеството си на нейни наследници, са осигурявали на прехвърлителката грижи и издръжка, съобразно обема и съдържанието на уговореното в договора и с оглед възрастта и здравословното й състояние, което в периода от 2018 г. до смъртта й през 2020 г., е било силно влошено. Липсата на общата предпоставка прави безпредметно обсъждането на сочената допълнителна такава. Вторият въпрос, макар и да има характер на правен въпрос, доколкото въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответниците, че прехвърлителката не е изразявала оплакване от полаганите от тях грижи, както и че не е пожелала да се премести при тях в [населено място] през 2013 г., поради което те не са могли да й натрапят повече от това, което тя е съгласна да приеме, няма претедираното от касаторите значение, тъй като решаващите изводи на въззивният съд за уважаване на иска, не противоречат на посочената в изложението казуална практика на ВКС. В последната са дадени отговори на материалноправните въпроси по какви критерии са определя обема на престацията за гледане и издръжка по алеаторен договор и отчитат ли се потребностите на кредитора и неговата способност да се справя сам; за възможността дължимото, да бъде изпълнено от трето лице, без такава възможност да е уговорена изрично, когато при сключването на договора прехвърлителят е знаел, че приобретателят живее в друго населено място; за необходимостта да се съобрази обема на полаганите грижи с възрастта, физическото и здравословно състояние и възможността за самообслужване на кредитора, както и неговото субективно отношение към изпълнението на длъжника. И в трите решения, при конкретно установените по спора факти, е прието, че длъжникът, подпомаган от други членове на семейството му - майка, съпруг или низходящ, е изпълнявал договорното си задължение за издръжка и гледане в уговорения обем в съответствие с нуждите и волята на прехвърлителя. В настоящия случай, въззивният съд е приел, че от ангажираните от страна на ответниците доказателства, не се установява изпълнение на алеаторния договор след 2013 г. в уговорения в договора обем на дължимата издръжка за храна, лекарства, режийни разноски и др. и полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на кредитора според неговите нужди и възможностите му да се справя сам. Несъгласието на касатора с възприетата от съда фактическа обстановка или с преценката на събраните по делото доказателства, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като те касаят правилността и обосноваността на въззивното решение, които се разрешават в производството по чл.290 ГПК, а не във фазата на селекция по критериите на чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването на необосноваността на решението има значение в тази фаза само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, каквито в случая не се разкриват от съдържанието му. По втория въпрос, не е налице и втория сочен допълнителен критерий – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с обосновка, че по него не е налице практика на ВКС. По въпроса кои са релевантните факти по иска за разваляне, поради неизпълнение, на договор за издръжка и гледане, е налице трайна практика на ВКС /решение № 20/22.07.2015 г. по гр.д. № 1853/2014 г. на IV г.о., с основание за допускане чл.280, ал.1, т.3 ГПК/, според която релевантни по иска за разваляне на договора са всички факти, имащи отношение към изпълнението, то пълно ли е, ежедневно и непрекъснато ли се престира. Неизпълнението – пълно или частично, забавено или неточно изпълнение на приобретателя, е винаги основание за разваляне на договора. В този смисъл бездействието на приобретателя да предяви иск по чл.87, ал.3 ЗЗД, ако е налице неизпълнение на алеаторната престация, не е пречка наследниците му да упражнят това негово право. Приживе, отношението на кредитора към предоставеното от длъжника изпълнение по грижи и издръжка е от значение за преценката има ли и какво изпълнение по договора от приобретателя, поради което се преценява ведно с всички останали доказателства, но нито освобождава длъжника от задължението да установи изпълнение, нито само по себе си е основание за отхвърляне на иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, ако няма доказателства за пълно и точно изпълнение. Първият процесуалноправен въпрос не покрива общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като видно от обосновката му, е свързан с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и с обсъждане и преценка на събраните по делото гласни доказателствени средства, поради което отговор на последния може да бъде даден след анализ на последните при решаване на спора по същество – в производството по чл.290 ГПК, а не в настоящата предварителна фаза по чл.280, ал.1 ГПК. Отделно от това, обстоятелството дали прехвърлителката приживе е изявила или не воля да развали договора, е без значение за изхода на спора, тъй като решаващият извод на въззивния съд за уважаване на иска по чл.87, ал.3 ЗЗД е, че ответниците, чрез ангажираните от тях доказателства, не са установили предоставяне на пълно и точно изпълнение, покриващо задълженията им по договора за издръжка и гледане. По втория процесуалноправен въпрос, който покрива общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не е налице поддържаното допълнително основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновка, че липсва тълкувателна и казуална практика на ВКС по него и с разрешаването му ще се изясни какъв е предмета на доказване по искове за разваляне на договори за издръжка и гледане. Както бе посочено по-горе, по въпроса кои са релевантните факти по иска за разваляне на договора за издръжка и гледане, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, според която това са всички факти, имащи отношение към изпълнението, то пълно ли е, ежедневно и непрекъснато ли се престира, като преди да пристъпи към преценка на тези релевантни факти, съдът е длъжен, тълкувайки волята на страните по договора, да определи обема на договорните задължения, след което да съпостави съдържанието на поетото задължение за грижа и издръжка с конкретните нужди на прехвърлителя, като съобразява възрастта му и здравословното му състояние през целия срок на договора. Налице е трайна практика на ВКС и по въпроса за съдържанието на насрещните права и задължения по договора за издръжка и гледане и как се разпределя доказателствената тежест между насрещните страни – решение по гр.д. № 612/2020 г. на III г.о., решение по гр.д. № 1313/2009 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 1853/2014 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 124/2021 г. на III г.о. и др. Според тази практика насрещните престации се определят от конкретното постигнато съгласие между страните по договора, като се изхожда от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и гледане, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. Ако в договора задължението на приобретателя е описано като „издръжка и гледане“, издръжката включва изцяло: храна, режийни разноски, дрехи и други според нуждата на прехвърлителя, без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото и доходите си, и полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството според неговата нужда и възможностите му да се справя сам. Ищецът следва да установи наличие на договор за издръжка и гледане между насрещните страни по делото и фактите, обосноваващи материално правоприемство между съконтрахентите и страните по делото, т.е. че ищецът е наследник на прехвърлителя, съответно, че ответникът е наследник на приобретателя, като не е длъжен изрично да изброява какво точно не е изпълнил по договора приобретателя или неговите наследници, респективно – в какво се състои неизпълнението. Ответникът е този, който носи тежестта да докаже, че е предоставил пълно изпълнение, покриващо изцяло задълженията му по договора за издръжка и гледане. Ако ответникът твърди, че се е освободил от задължението си, той трябва да докаже своето изпълнение. Ако твърди забава на кредитора, ответникът следва да установи, че прехвърлителят неоснователно не приема или не оказва необходимото съдействие за изпълнение на уговорената между страните престация, съответно че сам е започнал изпълнение в пари, вместо уговореното в натура, до решение на съда за трансформация на задължението. В конкретния случай, като е приел, че с процесният алеаторен договор е уговорена цялостна издръжка и гледане на прехвърлителя до края на живота му, по който договор, ответниците в хода на делото, не са установили предоставяне на пълно и точно изпълнение, покриващо съдържанието на дължимата от тях престация по договора с оглед възрастта и здравословното състояние на прехвърлителката, в периода след 2013 г. до смъртта й през 2020 г., през който период последната се е нуждаела от по-интензивни грижи с оглед възрастта и здравословното й състояние, въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, на процесуалния представител на насрещната страна по касационната жалба, следва да бъде определено адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА за настоящата инстанция за осъществената от него безплатна правна помощ. При съобразяване на приетото в решение на СЕС по дело С-438/22, което е задължително за съдилищата, следва че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, националната юрисдикция не е обвързана от минималните размери, предвидени в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл.38, ал.2, изр.2 ЗА, което препраща към наредбата, а следва да съобрази единствено фактическата и правна сложност на делото, съответно - положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по делото. Съобразявайки посочени критерии, настоящият състав на ВКС приема, че на адв. М. следва да бъде определено адвокатското възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 800,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.