Определение № 152 от 07.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 886/2011 г.

ВКСII търговско отделение07.03.2012 г.докладчик Росица Божилова

Диспозитив

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 40 / 01.03.2011 год. по т.д. № 9 / 2011 год. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение. УКАЗВА на [фирма] в едномесечен срок от съобщението да представи доказателство за заплатена по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване по същество, в размер на 460 лева. След изтичане срока за изпълнение горното указание, респ. след представяне доказателство за внесена държавна такса, делото да се докладва на Председателя на второ търговско отделение на ВКС. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против постановеното от Варненски апелативен съд, Търговско отделение, решение № 40 от 1 март 2011 год., по т.д.№ 9 / 2011 год., с което е отменено решение № 23 / 08.11.2010 год. по т.д.№ 76 / 2010 год. на Окръжен съд Силистра, в частта, в която след отмяна на първоинстанционното решение, съдът е осъдил касатора да заплати на Г. Х. М. сумата от 23 000 лева, на основание чл.55 ал.1 предл. трето от ЗЗД, ведно със законната лихва върху същата, считано от 20.04.2010 год. до окончателното й заплащане. Касаторът твърди неправилност на решението, сочейки всички основания по чл.281 т.3 от ГПК. Мотивира основание за допустимост на касационното обжалване в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Ответната страна - Г. Х. М. - не е взела становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, второ търговско отделение, като намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, обуславяща правен интерес от обжалването, в срока по чл.283 ГПК и отговаряща на изискванията на чл.284 от ГПК, както и че е насочена срещу валиден съдебен акт, по допустимостта на касационното обжалване съобрази следното: Съдебното производство е образувано по предявени от Г. Х. М. против [фирма] обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл.55 ал.1 предл. трето от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД, за осъждане ответника да върне на ищцата, получена на основание сключен предварителен договор от 31.10.2008 год. за покупко-продажба на недвижим имот, сума от 27 000 лева, поради едностранно разваляне на договора от ищцата, по вина на ответника, ведно със законната лихва за забава върху същата, в размер на 2 632,23 лева, считано от 06.04.2009 година. Виновно неизпълнение на ответника – продавач, ищцата, в качеството на купувач по сключения предварителен договор, е обосновавала с неоказано й от същия съдействие по заплащане на дължима, съгласно клаузите на сключения договор парична сума, при предходно плащане на сума от 27 000 лева, връщане на която претендира с главния иск. Ответното дружество е оспорвало наличието на основание за разваляне на договора от страна на ищцата, в качеството й на неизправна страна, респ.е противопоставило довод за едностранно разваляне на договора с негово волеизявление, предвид неизпълнение задължението й за заплащане на дължимата цена. Твърди, че част от получената сума е върната на ищцата, друга част не оспорва, че й се дължи на отпаднало основание, но за част от платените 27 000 лева противопоставя възражение за прихващане с неустойка за неизпълнение, съгласно чл.14 от предварителния договор. За да уважи иска до размера на сумата от 23 000 лева, въззивният съд е изложил мотиви, че никоя от страните не е упражнила валидно потестативното си право да развали сключения предварителен договор, ищцата вкл. в качеството си на неизправна страна по договора. С оглед насрещните конклудентни действия на страните, след отправено от ищцата искане за прекратяване на договора по взаимно съгласие ,доказателство за което е представено по делото, съдът е приел, че договорът е „ фактически развален „, ясно влагайки в използваното словосъчетание смисъл на „ прекратяване по взаимно съгласие „, поради което даденото / приспадайки суми, установени като вече възстановени на ищцата от ответника / подлежи на връщане, на основание чл.55 ал.1 предл. трето от ЗЗД. Касаторът формулира правни въпроси, както следва: 1 / може ли да се приеме, че договорът е „фактически развален”, при наличие на извод, че никоя от страните не го е развалила по реда на чл.87 от ЗЗД и 2 / допустимо ли е съдът да приеме противното на онова, което твърди страна в процеса, без да е изпълнил задължението си по чл.7 ал.1 изр. второ / служебно начало в процеса /, чл.10 / съдействие на страните за установяване на фактите от значение за спора / и чл.146 ал.2 / указване на страните за кои факти не сочат доказателства / ГПК. Правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, съгласно т.1 на ТР 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Прекратяването на договора между страните по взаимно съгласие не е въведен като твърдение от никоя от тях и следователно не е включен в предмета на спора,така както е очертан с обстоятелствената част и петитума на иска или в защитата на ответника, макар отговорът на същия да е обусловил правните изводи на съда. В този смисъл, формулираният въпрос не отговаря на общия критерий за правен въпрос по чл.280 ал.1 от ГПК, като относим единствено към правилността на постановеното въззивно решение, което само по себе си изключва възможността за преценка на допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Такъв не е и надлежно формулиран, тъй като липсва понятие „ фактическо разваляне „, уредено в правна норма, нуждаеща се от тълкуване, с оглед вложеното в същото съдържание, различно от това на „ прекратяване по взаимно съгласие „. Формулираният процесуалноправен въпрос, по идентични съображения, тъй като не е свързан с правни аргументи на въззивния съд по прилагането на процесуалноправна норма, обусловила решаващ извод на съда по предмета на спора, така както е очертан от страните, а предпоставя преценка за правилността на извършените от съда процесуални действия и по обоснованост на правните му изводи, не отговаря на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. Съобразяването с процесуалните норми на чл.7 ал.1 предл. второ, чл.10 и чл.146 ал.2 от ГПК съдът дължи в рамките на предмета на спора ,очертан от страните, т.е. в съответствие с принципа за диспозитивното начало в процеса, визирано в чл.6 ал.2 от ГПК. Неспазването им относно факти и обстоятелства, които никоя от страните не твърди, респ. не са надлежно въведени в предмета на спора, е ирелевантно. В съответствие със задължението на касационната инстанция служебно да следи за недопустимост на въззивното решение, спрямо която изискванията за обосноваване допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 от ГПК са неприложими, съгласно т. 1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав счита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато, поради вероятна недопустимост на въззивното решение. Макар при формална идентичност на предявеното и разгледано от съда правно основание - чл.55 ал.1 предл. трето от ЗЗД - въззивният съд се е произнесъл по обстоятелствена част на иска, различна от предявената от ищцата. Същата е претендирала връщане на даденото, поради едностранно разваляне на договора от нейна страна, предвид виновно неизпълнение на задължение на ответника по сключения предварителен договор, а съдът е присъдил претендираното, поради прекратяване по взаимно съгласие на страните. Касае се за различни хипотези на иск по чл.55 ал.1 предл. трето от ЗЗД, без въведена от ищцата алтернативност в искането за присъждане сумата, съгласно установимата от доказателствата. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение

Цитирани разпоредби

16