Определение № 1183 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3923/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община], чрез пълномощника й по делото адв. Б. Ц., против Решение №190 от 11.07.2024г. по в. гр. д. №198/2024г. по описа на Окръжен съд- Монтана, с което е било потвърдено Решение № 142 от 27.03.2024г., постановено по гр. дело № 2583 по описа за 2023 г. на Районен съд- Монтана, с което е бил развален договор за продажба на имот-частна общинска собственост от 15.07.2020 г., вписан в СВ-М. под № **, том *, вх.рег. № ****/20.08.202* г., сключен между [община], ЕИК[ЕИК], като продавач, и Р. И. В., като купувач, поради евикция на купувача от имота, предмет на сделката, и [община] е осъдена да заплати на Р. И. В. от [населено място], ул.,,С. С.‘‘ №, ЕГН [ЕГН], сумата от 3 890 лв., представляваща платена по договора цена за имота;, сумата от 397,25 лв., представляваща платените от ищеца разноски за сключване на договора и сумата от 7480 лв. представляваща обезщетение за претърпяната имуществена вреда в резултат на съдебното отстраняване на купувача от имота- предмет на сделката, която имуществена вреда представлява разликата между платената цена по договора и увеличената стойност на имота при съдебното отстранение, поради промени в пазарните условия. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Р. И. В. от [населено място], ул.,,С. С.‘‘ №, ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. С. Т., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че между ответника [община], ЕИК[ЕИК], като продавач, и ищеца Р. И. В., като купувач, е бил сключен договор за продажба на имот-частна общинска собстеност, вписан в СВ-М. под № **, том *, вх.рег. № ****/20.08.202*г. С влязло в сила решение по гр.д.№ 167/2023г. по описа на РС-Монтана е признато за установено спрямо ищеца и [община], че третото лице- К. В. Б., ЕГН [ЕГН], е собственик на процесния имот. При така установените факти съдът е приел, че е налице хипотезата на чл.189. ал.1. изр.1-во във връзка с чл.87, ал.3 от ЗЗД за уважаване на предявения иск за разваляне на процесния договор. За неоснователни са приети възраженията на ответната община, че ищецът е бил недобросъвестен, тъй като е закупил имота въпреки обективните данни,че същият е заграден и се обработва и не е извършил необходимите проверки относно собствеността му. В тази връзка съдът е посочил, че към момента на огледа имотът действително е бил заграден, но от това не може да се направи извод,че същият е собственост на трето лице. Посочил е и че от показанията на разпитаните свидетели се установява,че в имота е имало овошки, но е било затревено и не е имало признаци да е обработван. Приел е, че от показанията на св.Т. е видно,че заедно с ищеца са ходили до службата по вписванията, за да бъде извършена проверка, при която било установено,че процесният имот е собственост на общината. Изложил е и съображения, че към момента на закупуване на имота не са били налице каквито и да са данни,че имотът не е собственост на общината, а самата община не само е съставила акт за общинска собственост, който е вписан в Агенцията по вписванията, но е обявила и търг за продажбата му, спечелен от ищеца. Въпреки това той също положил всички необходими усилия да провери собственоста върху имота, като е извършил справки в общината и в Службата по вписванията, поради което следва да се приеме, че е действал като добросъвестен купувач, а видно от показанията на св. Д. за претенциите на третото лице е узнал една година след закупуване на процесния имот. С оглед уважаване на иска за разваляне на договора съдът е приел за основателна и претенцията по чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД във връзка с чл.189, ал.1, изр.2- ро, предл.1-во от ЗЗД ответната община да бъде осъдена да върне на ищеца платената от него цена на имота в размер на 3890 лв., както и разноските по договора в размер на 397,25 лв. За неоснователно е прието възражението на [община], че ищецът не й е дал възможност да му възстанови покупната цена. В тази връзка съдът е посочил, че производството по делото е продължило повече от година и в случай,че ответникът е имал желание да възстанови покупната цена,е разполагал с достатъчно време да го стори. Съдът е приел за основателен и искът за заплащане на сумата от 7 480 лв., представляваща обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди в резултат на евикцията. Посочил е, че имуществената вреда е разликата между имуществото на кредитора след засягането на негово благо и това, което би имал, ако нямаше засягане, и може да представлява претърпяна загуба или пропусната полза. Вредата за евинцирания купувач е отнемането на вещта, която може да се изчерпи с цената, която купувачът е платил, ако за същата цена той може да си купи от пазара равностойна вещ, но когато през времето от покупката до съдебното отстранение цените на пазара са се повишили, вреда е превишението- сумата, която евинцираният купувач трябва да добави към подлежащата на връщане цена, за да купи равностойна вещ. Позовал се е на формираната практика на ВКС, съгласно която при евикция неизпълнението от страна на продавача на чужда вещ е в причинна връзка с необходимостта евинцираният купувач да плати пазарната цена, за да си купи равностойна вещ, защото неизпълнението е необходимо и достатъчно условие за извършването на съответния допълнителен разход на свободния пазар. За неоснователно е прието възражението на ответника,че в случая липсва реална ревандикация на процесния имот. По това възражение съдът е изложил съображения, че съгласно константната съдебна практика евикцията може да бъде евентуална или осъществена. В случая третото лице е предявило правата си и те са установени по съдебен ред, поради което е налице осъществена евикция.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, обосновавайки основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, касаторът твърди, че при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства и факти, за доказването на които законът изисква писмен акт- писмено удостоверение за вписвания на обстоятелства по чл.4, б.А и чл.47 от ПВ? Когато не е въведено твърдение в исковата молба, че удостоверението по чл.4, б.А и чл.47 от ПВ не е загубено или унощожено, допустими ли са свидетелски показания за установяване на съдържанието му?

2. При съдебна евикция, реализирана или евентуална, следва ли да бъде освободен длъжникът от отговорност за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, ако е положил грижата на добър стопанин съгласно чл.83, ал.2 от ЗЗД, ако последният не се е снабдил с писмено удостоверение от АВ по чл.4, б.А във връзка с чл.47 от ПВ преди сключване на сделката за прехвърляне на собствеността по отношение на този имот?

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Поставените в изложението въпроси са свързани с доводите на касатора [община] за недобросъвестност на ищеца и за неполагане от него на грижата на добър стопанин при закупуване на процесния имот, тъй като той не се бил снабдил с удостоверение от службата по вписванията за вписаните обстоятелства по отношение на него.

Процесуалноправният въпрос за допустимостта на свидетелските показания не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като е формулиран според поддържаните от касатора доводи, не е от значение за изхода на спора и въззивният съд не се е произнасял по него. От показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е направил изводи, че ищецът е извършил оглед и се е запознал с фактическото състояние на процесния имот преди закупуването му; че е посетил службата по вписванията, за да провери за вписани права по отношение на същия, както и че е узнал, че трето лице претендира, че е собственик на имота една година след покупката му. Въз основа на така установените от свидетелските показания факти и при липсата на други доказателства по делото, ангажирани от ответника, вкл. удостоверение по чл.47 от ПВ, и установяващи наличието на вписани права на трети лица върху имота и знание за тях от ищеца преди закупуването му, и при отчитане на обстоятелството, че самата община е съставила и вписала акт за частна общинска собственост върху него, съдът е приел, че ищецът е действал като добросъвестен купувач, тъй като е положил достатъчно усилия, за да провери собствеността върху имота. От изложеното е видно, че при постановяване на решението си въззивният съд не е установявал със свидетелски показания обстоятелства, за доказването на които законът изисква писмен акт /чл.164, ал.1, т.3 от ГПК/ и които е следвало да бъдат установени с удостоверение, издадено от службата по вписванията.

Материалноправният въпрос за значението за отговорността на ответната община на обстоятелството, че ищецът не се е снабдил с писмено удостоверение от Агенцията по вписванията за вписани права върху имота, е от значение за изхода на спора и по отношение на него е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче соченото от касатора допълнително основание по т.1 на посочената разпоредба, тъй като въпросът не е бил разрешен от съда в противоречие с посочената от него практика на ВС и ВКС. В цитираното от касатора Решение №294 от 13.10.2011г. на ВКС по гр.д.№1515/2010г., 3-то г.о., действително е прието, че продавачът не отговаря за вредите, които купувачът би могъл да избегне, ако е положил грижата на добър стопанин- извършил е справка за вписани права върху имота в книгата за вписване на актове по чл.4, б.А от ПВ. Решението обаче е постановено при друга фактическа обстановка, при която наличието на права върху имота е могло да бъде установено при извършване на справка в службата по вписванията. В настоящия случай това обстоятелство не е доказано по делото от страна на ответника [община], който носи доказателствената тежест да го установи, а от представените от самия ответник писмени доказателства /скица на имота от 05.05.2020г., издадена от С.- [населено място]/ е видно, че по данни от кадастралния регистър на недвижимите имоти собственик на имота е [община] съгласно съставения акт за частна общинска собственост и няма данни за носители на други вещни права. Отделно от това по делото се установява, че ищецът е извършил устна справка в службата по вписванията. Предвид горното не е налице противоречие между приетото от въззивния съд и посоченото решение на ВКС. Другото посочено в изложението решение- Тълкувателно решение №128/1986г. на ОСГК на ВС, не съставлява практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а отделно от това е изцяло неотносимо към процесния казус.

Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

С оглед изхода на делото в полза на ответната страна по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 2740 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,