Определение № 95 от 07.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4602/2018 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 54/02.05.2018 на Ямболския окръжен съд по гр. д. № 53/2018, с което е отменено решение № 704.13.11.2017 на Ямболския районен съд по гр. д. № 635/2107, като са уважени искове по чл. 200 КТ за заплащане на обезщетение на неимуществени и имуществени вреди вследствие трудова злополука. Недоволен от решението е касаторът „ЕС Груп Хюмън Кепитъл“ ЕООД, С., представляван от адв. А. Ч. от САК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за правомощията на въззивния съд служебно да извърши проверка за валидност и допустимост на решението, както и по материалноправните въпроси за определянето на дължимото обезщетение за неимуществени вреди вследствие трудова злополука, за предпоставките на изключване/намаляване на отговорността на работодателя при трудова злополука, както и за определяне на обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи съгласно чл. 200, ал. 3 КТ, които (въпроси) са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Счита, че са налице основанията на чл. 280, ал. 2 ГПК и решението е очевидно неправилно. Ответницата по жалбата И. С. И., я оспорва, като счита, че не са повдигнати правни въпроси, които да обуславят решението по делото, поради което то не следва да се допуска до касационно обжалване, а по същество решението е правилно. Претендира направените разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата е работила при ответника като „манипулант“ в цех [населено място], като на 02.04.2016 г. е претърпяла трудова злополука – по време и при изпълнение на трудовите си задължения се е спънала в палета, на който е нареждала кашоните с готовата продукция и паднала, при което получила счупване на лявата бедрена кост. С експертно решение на ТЕЛК на ищцата е определена 50% намалена трудоспособност за срок от две години. Съгласно доказателствата по делото (писмени, показанията на разпитаните свидетели и заключенията на изслушаните по делото медицинска, психологична и счетоводна експертизи) съдът е приел, че непосредствено след злополуката ищцата постъпила болница, като счупената кост е била имобилизирана с метален пирон с два антиротационни винта, но в процеса на лечение, поради появилите се болки и дискомфорт при ходене, се наложило антиротационният винт да бъде премахнат, което се е отразило негативно на стабилността на заздравяване на костта, поради недоброто консолидиране на фрактурата. Ищцата изпитвала постоянни болки, през м. ноември 2016 г. наложило се оперативно отстраняване на поставения метален пирон, като на ищцата била поставена двуполюсна ендопротеза. Счупването и проведеното във връзка с това лечение (три хирургични интервенции), съпроводени със силни болки и ограничена възможност на пострадалата да се движи (куцаща походка, дискомфорт на мястото на травмата и болки в кръста, като при провеждане на добра рехабилитация се очаква да настъпи подобрение), са довели и до разстройство в адаптацията, изразяващо се в депресивно настроение, тревожност, безпокойство, чувство за невъзможност за справяне с рутинни ежедневни дейности. Във връзка с лечението на получената при трудовата злополука травма ищцата направила разходи общо в размер на 5.668,25 лв. Като неправилен е приет изводът на първоинстанционния съд, че ищцата е проявила груба небрежност, с което е допринесла за настъпване на трудовата злополука, доколкото по делото липсват данни тя да е нарушила правилата за безопасност на труда (да не върви с гръб към посоката си на движение), в частност на Инструкция № 23 за извършване на ръчна работа с тежести (свидетелите заявяват, че при злополуката работният процес вече е бил приключил и ищцата е тръгнала да ползва обедната си почивка). Изложени са съображения, че отговорността на работодателя може да бъде намалена само в изключителни случаи, когато работникът е допринесъл за трудовата злополука – да е знаел, че с тези си действия би допринесъл за тежкия вредоносен резултат, но да се е надявал да го предотврати, като събраните по делото доказателства сочат причина за злополуката – случайно, инцидентно и неволно движение от страна на ищцата, довело до спъването в палета за готовата продукция, падане и впоследствие и до трудовата злополука. Прието е, че дори да се приеме, че с това свое действие ищцата е допринесла за злополуката, то е допуснато при несъзнавана непредпазливост, но не и „груба небрежност“, поради което не са налице основанията за намаляване на дължимото по чл. 200 КТ обезщетение. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът е взел предвид, че ищцата е в предпенсионна възраст, при която увреждането е довело до 50% инвалидизиране и до невъзможност да упражнява занапред професията, както и до усложнения в ежедневното й обслужване, до нараняване на самочувствието й и затруднение в социалните й контакти; предприетите за лечението й хирургичните интервенции, затрудненото ходене и съпровождащите го болки, времето за възстановяване от травмата и психологическия дискомфорт. Предвид изложеното, съдът е приел, че сумата в размер на 10.000 лв. справедливо ще обезщети ищцата за претърпените болки и страдания, следствие на злополуката. Като основателни са уважени и исковете за имуществени вреди в размер на 5.668,25 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на 296,04 лв., както и искът за присъждане на обезщетение за имуществена вреда на основание чл. 200, ал. 3 КТ в размер на 680,84 лв., ведно с лихва за забава, изразяваща се в разликата между полученото обезщетение за ползван отпуск поради временна нетрудоспособност за периода от 02.04.2016 г. до 26.01.2017 г. (в размер на 3.572,33 лв.) и брутното трудово възнаграждение (в размер на 4.252,97 лв.), доколкото ищцата е загубила възможността да извършва активна трудова дейност, респективно да получава трудово възнаграждение. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят решението по делото, те нямат претендираното значение. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че следи служебно за валидността на първоинстанционното решение, а за допустимостта му – само в обжалваната част. По правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата съществени нарушения на съдопроизводствените правила и от посочените необосновани фактически констатации. По приложението на материалния закон той се произнася служебно, доколкото във въззивното решение е длъжен да определи вярната правна квалификация на спорните правоотношения. При трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Съзнаваната небрежност (самонадеяността) в наказателното право и грубата небрежност в гражданското право са несъотносими. В наказателното право самонадеяността е форма на небрежността, която е уредена отделно и има свое самостоятелно значение, докато грубата небрежност в гражданското право е степен на небрежността (гражданското право не различава формите на небрежността). Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Всяко съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Неспазването на правилата за безопасност е нарушение на трудовата дисциплина, като в зависимост от вида на нарушените правила нарушението може да бъде толкова тежко, че да обоснове дисциплинарно уволнение, но груба небрежност е налице и когато неспазването на правилата за безопасност не е най-тежкото нарушение на трудовата дисциплина, тъй като и съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени (степен на съпричиняване). В тежест на работодателя е да докаже твърдяното от него съпричиняване, което има правно значение, доколкото съставлява груба небрежност. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза. Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността на въззивното решение и на неговата допустимост в обжалвана част, такива не може да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационната жалба, нито от съдържанието на въззивното решение. При този изход на делото на ответницата по касация следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение