Определение № 225 от 29.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1937/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответниците К. Ц. С. и М. В. С., чрез адв.Р. С. срещу решение от 12.01.2021 г. по в.гр.дело № 261/2020 г. на Монтанския окръжен съд, с което е потвърдено решение от 24.07.2020 г. по гр.дело № 667/2019 г. на Районен съд населено място, с което е постановено унищожаване сключения на .. г. договор между М. Л. Ш. и Г. М. Ш. и двамата от населено място, обл.В. от една страна и К. Ц. С. и М. В. С. и двамата от населено място от друга страна договор, материализиран в н.акт № / г. на Нотариус Е. П., поради измама и е осъден К. Ц. С. и М. В. С. да заплатят на М. Л. Ш. и Г. М. Ш. сумата 950 лв. разноски по делото. С въззивното решение е осъден К. Ц. С. и М. В. С. да заплатят на Г. М. Ш. и М. Л. Ш. сумата 800 лв. направени разноски по делото за въззивната инстанция. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушения на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени възивното решение и вместо това предявеният иск с правно основание чл.27,вр.чл.29 ЗЗД се отхвърли. Ответниците по касационната жалба М. Л. Ш. и Г. М. Ш., чрез адв. И. В. в писмен отговор са изразили мотивирано становище, че обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване, тъй като жалбоподателите не са формулирали правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, съответно не са обосновали очевидна неправилност по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. По същество на касационната жалба са изразили становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.27,вр.чл.29 ЗЗД. От фактическа страна е прието за безспорно по делото, че страните са близки роднини – ищците М. Л. Ш. и Г. М. Ш. са баба и дядо на ответника К. С.. Прието е още за безспорно, че на 31.01.2018 г. са сключили договор за покупко-продажба на недвижими имоти, находящи се в населено място и представляващи жилище-апартамент, ведно с прилежащо избено помещение и гараж. Предвид възмездността на сделката и правилата за СИО е приел, че ответницата М. С. като съпруга на К. С. е придобила съгласно сключения договор права върху имотите. Съдът е приел за безспорно по делото, че ищците като прехвърлители са се явили лично пред нотариуса и са заявили съгласие за сключване на договора покупко-продажба при посочените в същия условия –т.е. било им е известно и ясно са съзнавали какъв вид договор сключват. Посочил е, че дали реално са получили продажната цена, посочена в нотариалния акт като елемент от задължителното съдържание на договора за покупко-продажба е въпрос неотносим към спора, тъй като предмет на предявения иск не е разваляне на договора поради неизпълнение, а наличие на умишленото им въвеждане в заблуждение за правните последици, които ще настъпят за тях от сключването му. С оглед на това е преценено, че са без значение доводите във въззивната жалба относно доказателственото значение на отразеното в нотариалния акт изявление на ищците за получаване на продажната цена. Въззивният съд се е позовал на решения на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, както и на решение на състав на ВКС, постановено по чл290 ГПК, с които е прието, че при измамата невярната представа не се отнася до съдържанието на сключения договор, че при измамата страната съзнава напълно ясно съдържанието на договора, който сключва, но тя действа под влияние на невярната представа, че последиците на така сключения договор няма да настъпят/съществуващо право няма да се измени или погаси или субективно право няма да възникне или няма да бъде упражнено/ или ще настъпят други последици/страната ще получи още нещо или нещо друго/. Прието е, че фактическият състав на основанието за унищожаване на сделки по чл.29 ЗЗД – измама включва следните елементи: да е сключена сделка, едната страна по сделката-измамената да е в заблуждение, заблуждението да е предизвикано умишлено от другата страна по сделката, сделката да е сключена поради заблуждението. Прието е, че въвеждането в заблуждение се изразява в умишлено предизвикване, създаване и/или поддържане у измамената страна на невярна представа относно определени обстоятелства. Тези обстоятелства, които другата страна или третото лице умишлено е изопачило могат да се елементи от фактическия състав на сделката и в този случай въвеждането в заблуждение е относно съдържанието на сделката, съответно вида и характера й. Прието е, че тъй като измамената страна е дееспособно лице, което разбира свойството и значението на своите действия и може да ги ръководи, то най-вече при формалните сделки е наясно какви са видът, характерът и съдържанието на сделката, но е въведено в заблуждение относно правните последици, които ще настъпят след сключването й. Посочено е, че вследствие умишлено предизвиканата и/или поддържаната у него невярна представа, което го е подтикнало, мотивирало-„подвело” да сключи сделката, това лице погрешна счита, че типичните правни последици на сделката няма да настъпят или от нея ще настъпят други правни последици. Поради това според съда, неосъществените впоследствие правни очаквания, представляващи мотивите за сключване на сделката, когато са последица от умишлено създадената невярна представа у измамената страна относно правните последици на сделката чрез изопачаването им от другата страна или от третото лице са от съществено значение за измамата, тъй като именно тези мотиви са израз на опорочената воля на измамената страна, която ако не би била въведена в такова заблуждение не би сключила сделката. Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че двамата ищци са в напреднала възраст- ищецът М. Ш. към датата на сключване на договора е била на 88 години, а ищецът Г. Ш. на 87 години. Приел е още, че и двамата са с влошено здравословно състояние. Ищецът е с установена 75% пожизнено степен на увреждане от 2011 г., а ищцата е със 100 % такава също определена пожизнено с нужда от чужда помощ, включително трайно намаление на зрението и загуба на слуха. Прието е, че от разпитаните по делото свидетели, ангажирани от двете страни е установено, че и двамата се нуждаят от грижи. Посочено е, че за двамата през годините са полагани грижи от децата им – св.Е. Ш. и сина им М. Ш., а когато дъщеря им не е в България, тъй като работи в чужбина грижите за родителите й поемал синът й К. С.. Приел е за установено от показанията на св.Е. Ш., дъщеря на ищците и майка на ответника К. С., че ищците от години имали желание да „прехвърлят” имотите си в Б. на нея, но тя не пожелала това, поради което те решили да го „прехвърлят” на сина й – техен внук. Желанието им за това е продиктувано от обстоятелството, че грижи за тях е полагала дъщеря им, както и внукът им К. С. при нейно отсъствие и не са искали техните имоти да се наследят от сина им и неговия син, техен внук, когото не познавали. Посочено е, че в тази насока са показанията на св.Т. П., приятелка на дъщеря им, според които Г. Ш. роптаел от безгрижието на сина си и заявявал, че няма да остави жилището в Б. на хора, които нямат отговорност към него и които не познава. Според показанията на свидетелката Е. отказала да вземе апартамента и тогава Г. Ш. решил да го прехвърли на сина й, тъй като Е. е в А. и синът й се грижи за тях. Според въззивния съд мотивът на ищците да прехвърлят правото на собственост е грижата, която очакват да получават и в бъдеще от единствения внук, когото познават. Посочено е, че те не са имали нужда от средства, каквато е насрещната престация при продажба, тъй като са продавали земи и „за да си имат парички”/показанията на св. Е. Ш./. Прието е, че като хора, които имат обективна, реална нужда от непосредствена грижа и помощ мотивът им за разпореждане с имота в полза на внука е бъдеща престация за такава грижа и помощ. Съдът е приел, че ответникът ги е въвел в заблуждение, че ще полага грижи за тях и е поддържал това заблуждение до момента на сключване на договора. След сключване на сделката е преустановил посещенията си, което е наложило ищецът Г. Ш. да го търси неуспешно в Б., след което се обърнал за помощ към сина си М. Прието е, че ищците са искали апартаментът им да премине в патримониума на техния внук, защото са се надявали да получат в бъдеще грижите от които се нуждаят. Съдът е посочил, че в тази насока са показанията на свидетелите М. Ш., съсед на ищците в населено място, пред когото Г. Ш. споделил притесненията си, че продал апартамента и останали без грижи. Бил много притеснен какво е направил, искал да се хвърля в О.. Посочено е, че К. С. свидетелят не е виждал да идва в М.. Прието е за установено по делото желанието на ищците да прехвърлят имотите си, като К. С. е упълномощен от ищцата М. Ш. да набави необходимите за това документи, като пред нотариуса в присъствието на страните и св.Е. Ш., след като са им разяснени последиците от различните видове сделки са избрали да е чрез продажба, за да няма друг претенции върху имотите. Посочено е, че в нито един момент ищците не са имали намерение да сключват договор за покупко-продажба с насрещна престация получаване на парична сума, като мотивът им бил да се разпоредят с имотите в полза на внука си с очакването да получат от него необходимите им грижи, каквото заблуждение е поддържано у тях при подготовката на документите за сделката и изповядването й пред нотариуса. Съдът е приел, че ищците са съзнавали съдържанието на сключения от тях договор, именно, че прехвърлят правото си на собственост, но са били в заблуда относно правните му последици, която заблуда е създадена у тях от внука им ответника С., на когото са разчитали, че ще се грижи за тях, от каквито грижи предвид възрастта и здравословното си състояние са имали нужда. Прието е, че поради напредналата си възраст и влошено здравословно състояние ищците са били лесно манипулирани и въведени в заблуждение за последиците от изповяданата сделка. Прието е, че в тази насока са и показанията на св.Ю. П., пред която Г. Ш. е споделил, че Е. и К. са обещавали да им помагат с грижи, да им купуват необходимите неща, ако прехвърлят апартамента. Като е преценил събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел за установен фактическия състав на чл.29 ЗЗД – сключване на процесната сделка от страна на ищците при наличие на умишленото им въвеждане в заблуждение относно правните й последици от приобретателя К. С. чрез създаване на невярна представа, че срещу прехвърляне на имотите ще получат грижи, а не пари, заради което и сделката е сключена. При тези съображения е изведен извод за неоснователност на въззивната жалба, съответно за правилност на първоинстанционното решение, с което искът е уважен. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Монтанския окръжен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. За да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на съда по делото – т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В изложението към касационната жалба се сочи, че въззивният съд се произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС. В тази насока се твърди, че с договора за покупко-продажба, извършен с нот.акт от 31.01.2018 г. е извършена разпоредителна сделка с описания в исковата молба недвижим имот и транслативния ефект на този договор е настъпил с подписването му. Сочи се, че в частта, съдържаща изявление на страните, че купувачът е платил цената, съответно, че същата е получена от продавачите нотариалният акт представлява частен свидетелстващ документ за знание, материализиращ удостоверителното изявление на своя издател за даден факт. Според жалбоподателите изявлението на страната по делото, доколкото съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право – получаване на продажната цена има характер на признание и се явява важно доказателствено средство за установяването на този факт. Поддържа се, че опровергаването на записаното в нотариалния акт изявление за заплащане на продажната цена или на част от нея е в тежест на страната, която го е представила, т.е. в случая на ищците. Поддържа се също, че опровергаването на документа в частта на волеизявленията на страните е ограничено до вида на доказателствените средства – изключване на свидетелските показания за опровергаване съдържанието на частен документ, изхождащ от страната, че в този смисъл е и задължителната практика на ВКС, установена по реда на чл.290 ГПК, като се цитират две решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Описаните доводи на жалбоподателите в изложението не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Същите доводи са били въведени и пред въззивния съд, който е преценил, че реалното получаване на продажната цена от продавачите по сключения договор за покупко-продажба е въпрос, неотносим към спора, доколкото предмет на предявения иск не е развалянето на договора поради неизпълнение. В изложението липсва ясно и точно формулиран правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Освен това от посочените доводи такъв въпрос не може да се уточни и конкретизира. С оглед на това съдът преценява, че не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК – не е формулиран правен въпрос. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1, т.1 ГПК. С оглед изхода на делото в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъди сумата 500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение