Определение № 971 от 26.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1017/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 9 от 10. 01. 2024 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 303 по описа на съда за 2023 г., поправено с решение по същото дело № 87 от 06.03.2024 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение, след отмяна на първоинстанционно решение № 260008 от 27.02.2023 г., постановено по т.д. № 1336/2023 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, са отхвърлени предявените от касатора против Т. В. В., ЕГН: [ЕГН], обективно съединени искове за заплащане на сумата 112738.77 лева, представляваща липса в касовата наличност на дружество „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, поради неотчетена и възстановена сума от управителя в касата при прехвърляне на дружествените дялове, и представляваща причинена на дружеството вреда от Т. В. В. в качеството му на управител, и за заплащане на сумата 56912.47 лева - обезщетение за забава изплащането на главницата за периода 01.01.2016 г. - 21.12.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.12.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като неоснователни, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение – касационно основание по чл. 281, т. 2 от ГПК и за неправилност на същото, при наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. По отношение недопустимостта на решението се излага, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, доколкото при първоначално предявен с исковата молба иск по чл. 145 от ТЗ, касаторът – ищец с допълнителната искова молба своевременно, в срока по чл. 372, ал. 2 от ГПК и при съобразяване ограничението на чл. 214, ал. 1 от с.з., извършил изменение на основанието на предявените искове, но същото не било допуснато и от двете инстанции по съществото на спора с твърдението, че предвид факта, че ответникът е бивш управител на ищцовото дружество, то единственият възможен иск за вреди срещу него е този по чл. 145 от Търговския закон. Като се цитира практика на ВКС в насока на това, че отговорността на управителя по чл. 145 от ТЗ е договорна, а не деликтна, съответно – вземането на претендиращото обезщетение дружество се погасява с тригодишна давност, се настоява, че погасяването на възможността за предявяване на иск по чл. 145 от ТЗ не представлява пречка за завеждането на други искове спрямо управителя на търговското дружество, за които не се прилага късата погасителна давност. Оспорва се, като противоречащ както на нормалната правна и житейска логика, така и на практиката на ВКС, обективирана в определение № 76 от 12.02.2019 г. по ч.т.д. № 2125/2018 г., ТК, I т.о. и решение № 128 от 13.01.2021 г. по т.д. № 2167/2019 г., ТК, I т.о. на ВКС, изводът на съда, че заради особеното му качество, основаващо се на управителните му функции, претенцията на дружеството срещу управителя за обезщетение за вреди поради неизпълнение на тези функции, не може да бъде по чл. 45 или по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, Твърди се, че направеното от страна на ищеца искане за ангажиране на отговорността на Т. В. В. на деликтно основание или при условията на евентуалност - на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД не е допуснато до разглеждане, без да се вземат предвид фактическите твърдения и относимите към спора факти. Според касатора съдът не е отчел обстоятелството, че действията на бившия управител по присвояване на изтеглените суми, респ. получаването им без основание нямат нищо общо с оперативното управление на дружеството - той не е сключил някаква неизгодна сделка или по друг начин, чрез други свои действия на управление да е ощетил дружеството, той просто е взел/присвоил една значителна сума от средствата на „Травъл ин Бг“ ЕООД, намиращи се в касата на дружеството, без да има основание за това. Твърди се, че единственият аргумент на решаващия състав на съда, преповтарящ определението на първоинстанционния съд при повторното разглеждане на делото относно правната квалификация на предявените искове, е фактът, че в съдебно заседание ищецът не е възразил срещу доклада по делото и дадената му правна квалификация. Настоява се, че съдът въобще не е обсъдил факта, че в изявлението на процесуалния представител на ищеца в с.з., проведено на 27.09.2021 г. по отношение на доклада по делото, същият отново е заявил, че търсената защита е по чл. 45 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, което искане се поддържа през целия ход на процеса, в писмената защита при първоначалното разглеждане на делото от Окръжен съд Стара Загора, при повторното му разглеждане, в отговора на въззивната жалба и т.н., но въпреки това съдът упорито отказва да разгледа исковете на предявените основания. Сочи се, че на стр. 8 от решението, последен абзац е изложено, че обстоятелството, че става дума за бивш управител, който единствен има право да нарежда, тегли и внася суми по банковите сметки на дружеството, е аргумент в подкрепа на тезата, че става дума единствено за иск по чл. 145 от ТЗ. В същото време е записано, че липсва основание за получаването от Т. В. и „Агрокултура“ ЕООД (между които дружества и лице са извършени касови и банкови операции), на процесните суми. По този начин според касатора съдът сам признава, че констатираната липса не е в резултат на дейността на Т. В. В. като управител, а е налице просто присвояване на суми от касата на дружеството, получаване на суми без правно основание. По отношение оплакванията за съществено нарушение на процесуалните правила и на материалноправните разпоредби се изтъква, че решаващият състав на въззивния съд в своето решение, в нарушение на процесуалните правила и на практиката на ВКС, въобще не е взел предвид и не е обсъдил всички доводи и възражения, своевременно наведени в процеса. Твърди се, че въззивният съд е приел, че не е налице прекъсване на погасителната давност на основание плащанията, извършени през месец февруари 2016 г., тъй като „...преводите са извършени от ответника по сметка на физическото лице Д. М..“ В атакуваното решение, обаче, напълно са игнорирани представени по делото доказателства - имейл-кореспонденция, изходяща от ответника и съдържащи безусловно признание за дължимостта на исковата сума. Сочи се, че с имейл от 16.02.2016 г., представен от процесуалния представител на ответника и изпратен от него до представляващия „Травъл ин Бг“ ЕООД, Д. М., е предложен за подпис договор, в чийто преамбюл отново се съдържа ясно и безусловно признание на иска. Като основание за сключването на предложения договор е вписано изявлението, че към датата на подписване на този договор (датата на изпращане на имейла, тъй като договорът не е подписан) в касата на „Травъл ин Бг“ ЕООД са вписани 219 950,96 лева, които не са налични, както и е отразено задължението на Т. В. в качеството на бивш собственик на капитала на „Травъл ин Бг“ ЕООД да предаде на купувача на дружествените дялове изчистено от задължения дружество. Същото признание, според касатора се съдържа и в имейл от 27.06.2016 г., също представен от процесуалния представител на ответника и изходящ от него, в който се съдържа признание за липсата на касова наличност и предложение как да бъдат възстановени сумите. Излага се, че в атакуваното въззивно решение въобще не е отчетено значението на решенията по предходни дела, водени между същите страни относно преведените през месец февруари 2016 г. суми от страна на Т. В. В. по сметка на Д. Г. М. с цел възстановяване на изтеглените от сметката на дружеството суми. Касаторът твърди, че пред въззивната инстанция са наведени доводи за наличие на сила на пресъдено нещо на констатациите във връзка с индивидуализиращите белези на спорното право, неговия размер и частичното му погасяване. В мотивите на решение № 435 от 08.01.2021 г., постановено по гр.д. № 597 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Бургас е записано: „Установената липса в касата на „ Травъл ин Бг “ ЕООД с издадения РА означава, че със сумата от 269 428.77 лв. се е разпоредил управителят към този момент Т. В.. Заплатените от него 145 000 лв., макар и по личната сметка на Д. М., са били внесени от последния по сметка на дружеството, по който въпрос съдът изцяло се осланя на заключението на приетата съдебно-техническа експертиза. Т.е. ищецът е платил едно свое действително задължение, тъй като на общо основание дължи връщане в касата на „Травъл ин Бг“ ЕООД на липсващата сума. Или процесната сума не е недължимо платена.“ Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, обезсилването му и връщането на делото на въззивния съд за произнасяне по предявените, според касатора искове, евентуално - отмяната му като неправилно, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 и ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Относно вероятната недопустимост на обжалваното решение се възпроизвеждат подробните оплаквания в касационната жалба и цитираната там съдебна практика на ВС и ВКС – задължителна и казуална, досежно задълженията на инстанциите по същество да определят правната квалификация на иска и да се произнесат именно по предявения иск. По отношение на наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по делото като обсъди всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните в тяхната съвкупност?“ Излага се, че в съдебния акт на въззивния съд, въпреки обема му, на практика липсват съществени мотиви защо съдът не приема да разгледа исковете по чл. 45 и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Сочи се, че в изложението по допустимостта на исковете на стр. 4 от решението, съдът е приел безусловно, че се касае за един иск и той е по чл. 145 от ТЗ. Основен аргумент е, че в съдебно заседание ищецът не е възразил срещу доклада по делото, като в същото време процесуалният му представител е направил точно това - в становището си по чл. 146, ал. 3 от ГПК същият е поддържал искането си за произнасяне по исковете съобразно изменението, въведено в процеса с допълнителната искова молба. Повтарят се оплакванията в касационната жалба в насока на приетото от съда, че отговорността на Т. В. В. произтича от неизпълнение на задълженията му съгласно договор за управление на търговско дружество, без съдът да вземе предвид, че действията на същия не представляват такива по управление, а е налице просто присвояване на средствата в касата на дружеството, непредаването й при продажбата на дружествените дялове. Отново се сочи, че на стр. 8 от решението, последен абзац е изложено, че обстоятелството, че става дума за бивш управител, който единствен има право да нарежда, тегли и внася суми по банковите сметки на дружеството, е аргумент в подкрепа на тезата, че става дума единствено за иск по чл. 145 от ТЗ. В същото време е записано, че липсва основание за получаването на исковата сума от Т. В. и „Агрокултура“ ЕООД /между които дружества и лица са извършени касови и банкови операции/, с което съдът сам признава, че констатираната липса не е в резултат на дейността на Т. В. като управител, а е налице просто присвояване на суми от касата на дружеството, получаване на суми без правно основание, но въпреки това разглежда иск по чл. 145 от ТЗ. Излага се, че в атакуваното решение не са взети предвид и обсъдени всички факти и доказателства в тяхната съвкупност, например: съдът е приел, че не е налице прекъсване на погасителната давност на основание извършените през месец февруари 2016 г. плащания от страна на Т. В. В. по личната сметка на Д. М., тъй като липсва изрично волеизявление в този смисъл, но в същото време съдът напълно е игнорирал разменената имейл-кореспонденция между страните, в какъвто смисъл отново са възпроизведени твърденията на посочените в касационната жалба две електронни съобщения и тяхното съдържание; не е коментиран и фактът, че между същите страни са водени дела от страна на Т. В. В. за връщане на дадени без основание на преведените през месец февруари 2016 г. по сметката на последващия управител на „Травъл ин Бг“ ЕООД, Д. М. суми, завършили с отхвърлянето им и в които са налице констатации относно дължимостта на тези суми; липсва коментар по повод наведените доводи за наличие на сила на пресъдено нещо относно индивидуализиращите белези на спорното право, неговия размер и частичното му погасяване, в какъвто смисъл се повтарят твърденията в жалбата, основани на цитираните в същата мотиви на решение № 435 от 08.01.2021 г., постановено по гр.д. № 597 по описа за 2021 г. на Окръжен съд – Бургас, които отново се възпроизвеждат и в тази част от изложението. На второ място, по основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се твърди, че въззивното решение противоречи на залегналото в решение № 128 от 13.01.2021 г. по т.д. № 2167/2019 г., ТК, I т.о. на ВКС разбиране по въпроса: „При изтекла погасителна давност за предявяване на иска по чл. 145 от ТЗ, допустимо ли е ангажирането на отговорността на управителя на деликтно основание, в който случай биха били приложими правилата на непозволеното увреждане?“ Сочи се, че в цитираното решение е записано: „Няма пречка отговорността на управителя да бъде ангажирана и на деликтно основание (напр. при длъжностно присвояване), в който случай приложими биха били правилата на непозволеното увреждане.“ По отношение наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се формулират въпросите: „а) Допустимо ли е ангажирането на отговорността на бивш управител на търговско дружество на основание чл. 45 от ЗЗД или на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД след изтичане на погасителната давност и отнемане на възможността за търсенето на такава отговорност по чл. 145 от ТЗ с оглед своевременно направено възражение на длъжника? Сочи се, че са налице индикации за положителен отговор на този въпрос в няколко съдебни решения на ВКС, но не е налице ясно и категорично произнасяне по същия. Според касатора отговорът на този въпрос ще даде възможност за разглеждане на предявените искове и различен изход на спора. „б) Когато, след дадена процесуална възможност за изразяване на становище по доклада по делото, от страна на ищеца е изложено подробно и конкретно обосновано искане за предоставяне на защита, основаваща се на текстове в закона, различни от приетото от съда правно основание на иска и същевременно изразено принципно съгласие с доклада по делото, това обстоятелство съставлява ли пречка за по-нататъшното разглеждане на делото на заявените от страната правни основания?“ Излага се, че с оглед специфичното развитие на настоящия процес, при дадената му възможност по чл. 146, ал. 3 от ГПК, ищецът е изложил становището си по доклада, в което изрично е поддържал искането си за произнасяне по исковете с правно основание чл. 45 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, след което е заявил, че приема доклада по делото, който съдържа друга правна квалификация, и това е основанието и за двете инстанции по съществото на спора да не допуснат изменение на исковете. Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна и моли за отхвърлянето й, претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения главен иск по чл. 145 от ТЗ, обуславяща неоснователност и на акцесорния такъв по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, въззивният съд е приел в относимата към допускането на касационно обжалване на въззивното решение, част от мотивите си към него, че: Видно от исковата молба, в нея са изложени обстоятелства, че Т. В. в нарушение на своите задължения като управител на дружеството - ищец е причинил вреди на същото, поради неотчитане в касата на сумата 269 428.77 лева, която при счетоводното приключване на 2015 г. в счетоводна сметка 50 „Каса в лева“ е в размер на 269 428.77 лева, а фактическата наличност в касата е 0.00 лева. Изложени са съображения, че при освобождаването му като управител, В. не е изпълнил задължението си да предаде касовата наличност, с което е причинил вреда в посочения размер. Твърди се, че тъй като той впоследствие е възстановил част от сумата, претенцията е за остатъка от 112 738.77 лева. Съставът на ПАС сочи, че с допълнителната искова молба ищецът уточнява, че предявеният иск против Т. В. не е за негови действия като управител, а за присвояване на средства от дружеството, чийто управител е бил до 22.12.2015 г. - следователно се касаело за иск по чл. 45 от ЗЗД, евентуално - за връщане на получено без основание по чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД. Поддържа се, че е налице причинна връзка между действията на ответника като управител и настъпилата вреда. Въззивният съд излага, че с доклада по делото първоинстанционният съд е приел, че независимо от квалификацията, която ищецът дава на претенцията си с допълнителната искова молба, не се касае нито за иск по чл. 45 от ЗЗД, нито за такъв по чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД, тъй като твърденията попадат изцяло в хипотезата на т.нар. „управленски деликт“. Касае се за един иск и той е с правна квалификация чл. 145 от ТЗ. В съдебно заседание ищецът не възразява срещу доклада и дадената правна квалификация. Въззивната инстанция е споделила тези изводи на първоинстанционния съд, като е приела, че исковата сума е за обезщетение за настъпили вреди за дружеството - ищец, произтичащи от неправомерни действия на Т. В. в качеството му на управител на същото до 22.12.2015 г. Касае се за специална имуществена отговорност на управителя, която е договорна, а не деликтна и произтича от неизпълнението на задълженията му съгласно договора за управление на търговското дружество. Именно заради особеното му качество, основаващо се на управителните му функции, претенцията за обезщетение за вреди, поради неизпълнение на тези функции, не може да бъде по чл. 45 или чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Тя е такава по чл. 145 от ТЗ, каквато правилна квалификация на претенцията е дал и първоинстанционния съд, без да допуска изменение на иска. Според въззивния съд претенцията, по която първоинстанционния съд се е произнесъл с обжалваното решение, изцяло съвпада с тази, предявена от ищеца по делото и дадената квалификация е правилна. По основателността на иска с правно основание чл. 145 от ТЗ въззивният състав е изложил, че: Ищецът „Травъл ин БГ“ ЕООД твърди, че ответникът Т. В. В. е бил управител на дружеството и едноличен собственик на капитала на същото. Твърди, че след прехвърляне на дружествените дялове и освобождаването му като управител на 22.12.2015 г., при счетоводното приключване на 2015 г. по счетоводна сметка 501 „Каса в лева“ е установено дебитно салдо 269 428.77 лева, а фактическата наличност в касата било 0 лева. Установената липса била отразена счетоводно в сметка „Други дебитори“. Твърди, че след проведени срещи, ответникът се съгласил да възстанови сумата в размер на установената липса и през месец февруари 2016 г. с няколко банкови превода превел общо сумата 156 690 лева по сметка на управителя на дружеството. Остатъкът до 269 428.77 лева или сума в размер на 112 739.77 лева останал невъзстановен. Твърди, че съгласно чл. 140, ал. 4 от ТЗ от момента на освобождаването му като управител за него е възникнало задължение да предаде касовата наличност и без изрична покана за това. Като не го е сторил, е извършил т.нар. управленски деликт. Твърди, че действията му са насочени към ощетяване на дружеството, тъй като са извършени след подписан предварителен договор за продажба на дяловете на купувача „П. ланд“ ООД и извършен цялостен финансов анализ в тази връзка. Тъй като сумата, установена като липса в касовата наличност, не е възстановена в пълния и размер от ответника, счита, че дружеството се явява увредено от него за сумата 112 738.77 лева. Претендира ответникът да бъде осъден да му заплати същата сума, представляваща липса в касовата наличност на дружество „Травъл ин БГ“ ЕООД, поради неотчетена и възстановена сума от управителя в касата при прехвърляне на дружествените дялове и представляваща причинена на дружеството вреда от Т. В. В. в качеството му на управител, както и сумата 56 912.47 лева - обезщетение за забава за изплащането на главницата за периода 01.01.2016 г. - 21.12.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.12.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноските по делото. С допълнителна уточняваща молба от 13.01.2021 г. ищецът поддържа, че с частичното плащане на сумата 156 690 лева от общо дължимата 269 428.77 лева, ответникът е извършил извънсъдебно признание на задължението. Ответникът оспорва иска. Изразява становище, че не е налице увреждане на дружеството, настъпило в резултат на неговите действия като управител. Твърди, че банковите преводи на суми през февруари 2016 г. са извършени от Т. В. не по сметка на дружеството - ищец, а по личната банкова сметка на Д. М. и представляват аванс за продажби на стоки, които да се извършат през 2016 г. между дружествата, представлявани от М. и тези, представлявани от В.. Твърди, че се касае за продажби на пшеница, слънчоглед, извършване на агротехнически мероприятия и продажба на семена. Тъй като ищецът не е изпълнил договорените задължения по продажбата, ответникът е предявил иск за възстановяването им, като производството е висящо. Ответникът твърди също, че е налице влязъл в сила ревизионен акт, с който е прието, че липсващата касова наличност представлява скрито разпределение на печалба, върху която сума е начислен данък, който е и платен. С оглед на ревизионния акт и плащането на данъка, разминаването в записванията по сметка 501 „Каса в лева“ и действителната наличност в касата, е уредено счетоводно и данъчно. Дружеството няма задължение да попълва тази наличност. Прави възражение за изтекла погасителна давност като се твърди, че за претенцията с правно основание чл. 145 от ТЗ за заплащане на обезщетение за вреди, причинени на дружеството от управителя, давността е тригодишна. Въззивният състав излага, че с допълнителната искова молба ищецът се опитва да промени основанието на претенцията си като твърди, че предявеният иск против Т. В. не е за негови действия като управител, а за присвояване на средства от дружеството, чийто управител е бил до 22.12.2015 г., следователно се касаело за иск по чл. 45 от ЗЗД, евентуално - за връщане на получено без основание по чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД, като въззивният съд посочва, че вече е изложил съображения за правната квалификация на иска. Излага се в мотивите на въззивния съд, че за установяване на твърдяната вреда, изразяваща се в липса в касовата наличност на дружество „Травъл ин БГ“ ЕООД, поради неотчетена и възстановена сума от управителя в касата на дружеството към 22.12.2015 г., ищецът представя заповед за извършване на инвентаризация на каса в левове и инвентаризационен опис, според който по счетоводна сметка 501 „Каса в левове“ фактическата наличност е 0 лева, а счетоводната такава е в размер на 286 428.77 лева, както и протокол за липси и опис на пари в каса. Съдът сочи, че с ревизионен акт № Р-02000216004776-091-001/26.01.2017г. на НАП - ТД Бургас е прието, че сумата 269 428.77 лева представлява получен от едноличния собственик на капитала дивидент от скрито разпределение на печалба. За горното, на основание чл. 38, ал. 3 от ЗДДФЛ, на предприятието - платец е определен данък за внасяне в размер на 13471.48 лева. Според съда ревизионният акт третира сумата 269 428.77 лева като скрито разпределена печалба само за данъчни цели. Този акт не отрича констатираната от комисията, извършила инвентаризацията, липса в касовата наличност. Той също така не определя нито дали се касае за невнесени суми в касата, нито дали са изтеглени суми от банковата сметка на дружеството. Посочено е обаче, че липсват разходооправдателни документи за този недостиг на парични средства в касата. Такива документи не са представени и по делото от страна на ответника. По тези съображения според съда не може да се приеме, че ревизионният акт определя основанието, на което ответникът е получил претендираната сума. Напротив - точно защото липсва основание за тази разлика в касовата и в счетоводната наличност, за данъчни цели се приема, че се касае за авансово /скрито/ разпределена печалба. Въззивният състав излага, че видно от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза касовата наличност на „Травъл Ин Бг“ ЕООД е натрупана основно през месец декември 2015 г. Тя е в резултат на подхранването на касата със сума в общ размер 282 270 лева, изтеглена от сметката на „Травъл Ин Бг“ ЕООД в „Прокредитбанк“ АД. Към 31.12.2015 г. съгласно записванията в оборотната ведомост, касовата наличност на „Травъл Ин Бг“ ЕООД е в размер на 269 428.77 лева. Въззивната инстанция намира, че с изтегляне на сумата от сметката на дружеството в „Прокредитбанк“, но невнасянето й в касата на „Травъл ин БГ“ ЕООД и предвид липсата на основание за получаването и от Т. В. или от „Агрокултура“ ЕООД /между които дружества и лице са извършените касови и банкови операции/, са осъществени увреждащи действия от ответника в качеството му на управител по отношение на ищеца. Единствено той е бил управител на дружеството до 23.12.2015 г. и е могъл да нарежда, тегли и внася суми по банковите сметки и в касата на същото. Въззивният състав е посочил по-натам, че искът за обезщетение за причинените на дружеството вреди е погасен с изтичане на тригодишна давност, считано от 23.12.2015 г., когато в ТР е вписано освобождаването на ответника като управител. Искът е предявен на 21.12.2020г., т.е. след изтичането на погасителната давност. Относно срока на давността при иск по чл.145 от ТЗ е приложима разпоредбата на чл. 111 б. „б“ от ЗЗД, тъй като се касае за особен вид договорна отговорност на управителя, произтичаща от договорното и органно правоотношение между него и дружеството, в какъвто смисъл се цитира практика на ВКС. Според съда не може да се приеме прекъсване на погасителната давност на основание плащанията, осъществени през месец февруари 2016 г. в периода 16 - 26 февруари, тъй като преводите са извършени от ответника по сметка на физическото лице Д. М.. Липсва платежно нареждане от името на ответника, с което той да нареди сума по сметка на дружеството-ищец и то с основание - възстановяване на липса в касата на „Травъл ин БГ“ ЕООД. Дали физическото лице Д. М. е внесъл получени от В. суми от него в лично качество по сметка на „Травъл ин БГ“ ЕООД с приходни ордери и какво основание самия М. е посочил за внасянето им е без значение, тъй като при тези действия липсва волеизявление на ответника. Не може да се говори за признание на вземането, тъй като изобщо липсва волеизявление във връзка с твърдяното вземане. С оглед на изложените съображения съдът е намерил възражението за изтекла погасителна давност за основателно, съответно - предявеният иск главен иск за неоснователен, поради което на отхвърляне подлежи и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Обжалваното решение не е вероятно недопустимо. Буквалните твърдения на ищеца в исковата му молба, са че: ответникът е бивш управител на ищцовото дружество; при счетоводното приключване на 2015 г. е установено дебитно салдо по счетоводна сметка 501 „Каса в лева“ в размер на 269428.77 лв., а фактическа касова наличност 0.00 лева, която разлика била осчетоводена като установена липса; след проведени разговори ответникът се съгласил да възстанови липсващите средства в касата и превел по банковата сметка на управителя на дружеството определени суми, а остатъка до пълния размер на установената липса съставлява сумата по исковата претенция; ответникът не е възстановил остатъка от липсващата сума, нито са представени разходооправдателни документи, които да сочат наличие на плащания от името и за сметка на дружеството; по аргумент от чл. 140, ал. 4 от ТЗ в момента на освобождаването на ответника като управител за него е възникнало задължението да предаде касовата наличност на дружеството; за дружеството е настъпила вреда в размер на липсващата сума, като между настъпването на вредата за дружеството и бездействието на ответника е налице причинно-следствена връзка. При така изложеното ищецът заявява, че предвид факта, че ответникът – управител в нарушение на своите задължения, произтичащи от разпоредбата на чл. 141, ал. 1 от ТЗ да организира и ръководи дейността на дружеството съобразно закона, е допуснал липси в касата, които все още не е възстановил, е налице виновно, противоправно вредоносно неизпълнение на задълженията на управителя по осъществяване на управлението на търговското дружество, настъпили са вреди за дружеството и е налице пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължения на управителя и претърпените вреди. В уточнителна молба от 13.01.2021 г. по делото ищецът заявява, че ответникът, в качеството си на бивш управител, имайки качеството на материално-отговорно лице по смисъла на чл. 145 от ТЗ във връзка с чл. 141, ал. 1 от с.з., не е положил дължимата грижа, поради което е допуснал липса на материални запаси – пари в брой; вредата се изразява в установена липса на материални запаси, за които управителят отговаря; между настъпването на вредата за дружеството и бездействието на ответника е налице причинно-следствена връзка, тъй като именно с неотчитането на сумата е настъпила вреда за дружеството; в момента на освобождаването на ответника като управител за него е възникнало задължението да предаде касовата наличност на дружеството. В допълнителната искова молба ищецът заявява, че във връзка с позоваването от страна на ответника на изтекла погасителна давност по исковете по чл. 145 ТЗ, счита, че фактите в исковата молба сочат на едно друго деяние, което е различно от действията на управител, имащ мандатното правоотношение с дружеството; в случая се касае за присвояване на средства от касата на дружеството от ответника, който до освобождаването му, е както управител на дружеството, така и едноличен собственик на капитала в същото, т.е. действията на физическото лице – ответник не могат да бъдат разделени – на действия на управителя спрямо дружеството и на действия на същото лице спрямо дружеството, поради идентичност на лицата; в крайна сметка деянието може да се сведе до „присвояване или обсебване“ на парични средства намиращи се в касата на дружеството от лицето – ответник, вреда, за чието репариране законът определя 5-годишна давност; съгласно тълковния речник на българския език „липса“ е нямане, отсъствие или недостиг на нещо. Като се цитира решение № 128 от 13.01.2021 г. по т.д. № 2167/2019 г., ТК, I т.о. на ВКС се иска съдът да приеме, че искът е предявен срещу ответника по реда на чл. 45 от ЗЗД във връзка с чл. 51 от с.з. за връщането на получено без основание по чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД. В първото по делото открито съдебно заседание, в което делото е докладвано от първоинстанционния съдебен състав /освен възпроизвеждането на фактическите твърдения и искания на страните, в същия доклад, с оглед на изложените от страните обстоятелства, първоинстанционният съд е квалифицирал иска като такъв по чл. 145 от ТЗ/, процесуален представител на ищеца, като е заявил, че докладът е пространен и пълен, и няма възражения по същия, заявява още /също буквално/, че твърдението на ищеца е, че ответникът е получил една сума пари без правно основание, че ответникът в своя отговор и допълнителния отговор е смесил правните фигури на физическо лице, едноличен собственик на капитала, дялове и предприятие, както и че за ищеца е налице присвояване, присвоява едва не ли без основание вземане на пари от касата на предприятието. В откритото заседание по делото, в което са приключили устните състезания в първата инстанция /след междувременно връщане на исковата молба и прекратяване на производството, поради недопустимост, според първоинстанционния съд, на предявения иск, отмяната на тези действия на съда от ВКС по реда на инстанционния контрол и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по съществото на спора/, процесуален представител на ищеца е заявил, че на практика същият с допълнителната искова молба е променил основанието на своя иск и с първоначалната искова молба той търси определен правен резултат, като с допълнителната искова молба на практика моли съдът да постанови същия резултат, но на друго основание; съгласно практиката на ВКС няма пречка отговорността на управителя да бъде ангажирана на друго основание, освен т.нар. управленски деликт. Сочи, че се касае за обективно съединени искове в условията на евентуалност, а именно главен иск по чл. 45 ЗЗД и такъв при условията на евентуалност по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за неоснователно обогатяване, каквото твърдение е налице в допълнителната искова молба, депозирана в срока по чл. 372 от ГПК. При всичко така заявено първоинстанционният съдебен състав е изложил, че с проектодоклада и доклада по делото съдът е приел, че правната квалификация на предявените искове е по чл. 145 от ТЗ, като е разпределена и доказателствената тежест в процеса, в първото по делото заседание процесуалният представител на ищеца е заявил, че няма възражения по доклада на съда, който е приет за окончателен, включително и относно определената правна квалификация, ноторно е известно, че страната в исковата и допълнителната искова молба навежда своите фактически твърдения, но правната квалификация на иска се определя от съда. Съдът, като е посочил, че извън изложените съображения, че доклада на съда е приет за окончателен, без възражения от страните по делото, включително и относно определената правна квалификация, е намерил, че същата е по чл. 145 от ТЗ, не следва да се допусне изменение на предявените искове, като предявени по чл. 45 ЗЗД и в условията на евентуалност по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от с.з. С тези мотиви искането на пълномощника на ищеца за промяна на правната квалификация на иска е оставено без уважение. Подробно възпроизведените по-горе изявления на ищеца пред първоинстанционния съд са изложени и в молба от 25.08.2023 г., депозирана в изпълнение на указания на въззивната съдебна инстанция за уточняване на вида на търсената защита. В същата се заявява, че обстоятелствата, на които се основат исковете са тези, изложени в исковата молба и допълнителната искова молба, изразяващи се в присвояване/получаване без основание от страна на бившия управител на наличните в касата на дружеството средства и възстановяването само на част от тях. Заявява се, че предявените, при условията на евентуалност искове са: - по чл. 45 ЗЗД – за ангажиране деликтната отговорност на ответника за възстановяване на присвоената от касата на дружеството сума; - при условията на евентуалност – иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – за връщането на получена при начална липса на основание от ответника; и в двата случая – съединени и с иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за законна лихва върху главницата за период от 01.01.2016 г. до датата на подаването на исковата молба. При така заявеното от ищеца и пред въззивната съдебна инстанция, решаващият въззивен състав е изложил възпроизведените по-горе в настоящите мотиви свои изводи досежно действителната правна квалификация на главния иск, като единствен такъв по чл. 145 от ТЗ, по който се е и произнесъл. В случая, според касационния състав, не е налице претендираното от касатора произнасяне от инстанциите по съществото на спора, по непредявен иск. Дългогодишна, постоянна и еднопосочна е практиката на върховната съдебна инстанция в насока на това, че правната квалификация на заявеното за съдебна защита спорно материално право на ищеца – предмет на делото, се определя от съда. При това определяне съдът изхожда от изложените от ищеца в исковата му молба, негови фактически твърдения относно обстоятелствата /юридическият факт, юридическите факти/, на които искът се основава /чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК/, и които в своята съвкупност съставляват основанието на предявения иск, както и от вида и съдържанието на търсената с иска защита /“в какво се състои искането“ по см. на чл. 127, ал. 1, т. 5 от ГПК/, представляващи на свой ред в съвкупност петитума на иска. Ищецът изменя иска си по основание тогава, когато се позовава на нов юридически факт, от който произтича претендираното с исковата молба материално право. Предприемането на такова процесуално действие, съставляващо изменение на обстоятелствата, на които се основава искът, е свързано със спазване на предвидените в ГПК преклузивни срокове - в първото заседание за разглеждане на делото в общия исков процес /чл. 214, ал. 1, изр.1 ГПК/ или в срока за допълнителна искова молба в производство по търговски спор /чл. 272, ал. 2, изр. 2 ГПК/. Не съставлява изменение на основанието на заявения иск уточняване от страна на ищеца на допълнителни параметри на юридическия факт, от който произтича претендираното от него право /например време, място и др./, както и уточняване, което не е свързано пряко с правопораждащите факти, на които се основава искът, и такова, което не рефлектира върху индивидуализираното с исковата молба претендирано от ищеца право. В случая, при заявено искане /петитум/ за осъждането на ответника да заплати на ищеца липсваща, според ищеца в касата на дружеството сума пари, от страна на ищеца са изложени пред съда твърдения за неизпълнение на задължения на ответника, в качеството му на бивш управител и едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество, да предаде при продажбата /на дяловете в капитала/ му на новия собственик, касовата наличност на дружеството, която към момента на промяната на собствеността върху дружеството по документи е съществуваща, но фактически липсва, съответно – според ищеца е присвоена или обсебена от ответника. В първоначалната искова молба и уточняващата я молба ищецът изрично се позовава на нарушаване на задълженията на ответника в качеството му на управител /чл. 140, чл. 141, чл. 145 ТЗ/ – да организира и ръководи дейността на дружеството съобразно закона, с което е допуснал липси в касата, както и че в качеството му на материално-отговорно лице по смисъла на чл. 145 от ТЗ във връзка с чл. 141, ал. 1 от с.з., не е положил дължимата грижа, поради което е допуснал липса на материални запаси – пари в брой, за които управителят отговаря, и че в момента на освобождаването на ответника като управител за него е възникнало задължението да предаде касовата наличност на дружеството. В допълнителната искова молба и последващите уточнения на претенцията си по делото, ищецът третира първоначално изложената липса в касовата наличност като друго „деяние“, което било различно от действията на управител, имащ мандатното правоотношение с дружеството и доколкото се касаело за присвояване на средства от касата на дружеството от ответника, който до освобождаването му е както управител на дружеството, така и едноличен собственик на капитала в същото, т.е. действията на физическото лице – ответник не могат да бъдат разделени – на действия на управителя спрямо дружеството и на действия на същото лице спрямо дружеството, поради идентичност на лицата, съставлявало всъщност „присвояване или обсебване“ на парични средства, намиращи се в касата на дружеството от лицето – ответник. В случая правопораждащият заявеното за съдебна защита субективно материално право на ищеца юридически факт е установената към определен момент липса в касовата наличност на дружеството /на което ответникът е едноличен собственик на капитала и управител/, и същият юридически факт, като основание на иска, не е променян от ищеца след предявяването на иска и до приключването на устните състезания във въззивната инстанция. Не е променян и петитума на първоначалния иск. Неотносими към заявеното основание на иска, като правопораждащ спорното право юридически факт, съответно – и несъставляващи, годни да го променят, правнорелевантни обстоятелства /твърдения на ищеца, на които искът се основава/, са последващите твърдения на ищеца досежно качеството на отговорния, според ищеца за овъзмездяване на причинената вреда на дружеството, съставляваща липса от касовата наличност на същото, ответник, не на управител на дружеството – страна по мандатно отношение със същото, а на физическо лице – негов едноличен собственик на капитала, в каквото само свое качество, но не и в качеството си на управител, същият бил присвоил или обсебил процесната сума. Не на последно място това е така поради поддържаната и от самия ищец невъзможност /с оглед естествената биологична единственост и неделимост на лицето/, да бъдат разделени конкретните, процесни действия или бездействия на физическото лице – ответник спрямо дружеството, на такива, осъществени или неосъществени в двете му различни качества - на управител и на едноличен собственик на капитала. Същото би съставлявало и правен абсурд, доколкото именно като едно и също физическо лице – едноличен собственик на капитала на дружеството, който едновременно го и управлява и представлява /срв. чл. 147, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ТЗ/, независимо дали има или няма нарочен писмен договор за това, съобразно и конкретно изложеното от ищеца по делото досежно обстоятелствата, на които искът се основава, ответникът е имал процесните и достъп, и разпоредителни правомощия по отношение на банковите сметки и/или касовите наличности на дружеството, с произтичащите от това задължения да ги охранява и пази в интерес на дружеството, та да е възможно въобще да извърши претендираното „присвояване или обсебване“ /срв. в изложения смисъл и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСТК на ВКС, и мотивите към същата/. Видно е, че всички, изложени от ищеца в исковата му молба и последващите му изявления по делото обстоятелства измежду визираните в чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, и съставляващи основанието на предявения иск, обосновават предявен иск по чл. 145 от ТЗ - за реализиране на отговорността на управител на еднолично дружество с ограничена отговорност, като особена вид отговорност, която включва претърпените загуби, които са пряка и непосредствена последица от виновно действие или бездействие на управителя. Предвидената в чл. 145 ТЗ специална имуществена отговорност на управителя е обусловена не само от мандатното, но и от органното правоотношение между него и търговското дружество, и възниква не вследствие нарушаване на общото задължение да не се вреди другиму /чл. 45 ЗЗД/ или на също общия принцип, забраняващ имуществено разместване без основание /чл. 55-59 от с.з./, а при осъществяване на специфични предпоставки - виновно и противоправно неизпълнение на задълженията на управителя по повод управлението на дружеството, от което за същото са произлезли вреди. При така изложеното и при безспорното качество на ответника през процесния по делото период от време, на бивш управител и едноличен собственик на капитала на ищцовото дружество, в каквото му качество, произтичащо от мандатното, но и от органното му правоотношение с дружеството, при и по повод на упражняването на управителните му правомощия спрямо дружеството, е въобще възможно същият да е причинил процесните вреди, съставляващи формирана от извършени от него, операции по банковите сметки на дружеството, но липсваща към края на управлението и представителството му по отношение на дружеството, касова наличност – все обстоятелства, излагани от ищеца и установени по делото от инстанциите по съществото на спора, в случая не е налице претендираната от ищеца възможност за квалифициране на отговорността на ответника по правилата за непозволеното увреждане и/или неоснователното обогатяване. /В изложения смисъл е непротиворечивата практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само, в определение № 555 от 13.07.2023 г. по т.д. № 2504/2022 г., ТК, І т.о. на ВКС, решение № 70 от 07.06.2012 г. по т.д. № 276/2011 г., ТК, ІІ т.о. на ВКС, определение № 206 от 06.04.2017 г. по т.д. № 171/2017 г., ТК, І т.о. на ВКС, решение № 152 от 13.01. 2017 г. по т.д. № 2795 по описа за 2015 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 156 от 03.08.2012 г. по гр.д. № 1114/2011 г., ГК, ІІІ г.о. на ВКС, определение № 620 от 26.02.2025 г. по т.д. № 836/2024 г., ТК, ІІ т о. на ВКС и цитираната в посочените актове, друга съдебна практика на касационната съдебна инстанция. Инцидентното приемане от касационни състави по конкретни дела, на нещо различно от изложеното, е в резултат от налична тяхна специфика, свързана или с нарочно заявеното от ищеца по делото /пр. решение № 73 от 08.07.2020 г. по т.д. № 322/2019 г., ТК, ІІ т.о. на ВКС/, или с установени по различен от настоящия, общ гражданскоправен ред, друг такъв – наказателноправен или за ангажиране на отчетническа отговорност по реда на ЗДФИ, обстоятелства, обуславящи и различната отговорност на физическото лице – управител, към управляваното и представлявано от него дружество – срв. пр. решение № 50006 от 29.02.2024 г. по т.д. № 2132/2022 г., Т К, ІІ т.о. на ВКС, решение № 385 от 21.06.2024 г. по гр.д. № 3551 от 2023 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. Така изложеното е относимо и към неколкократно цитираното от ищеца решение № 128 от 13.01.2021 г. по т.д. № 2167/2019 г. на ВКС, ТК, І т.о., само принципно предвиждащо възможност отговорността на управителя спрямо дружеството да бъде ангажирана и на деликтно основание (напр. при длъжностно присвояване), наличието на каквото обаче съгласно императивното правило на чл. 17, ал. 1 от ГПК би могло и би следвало да бъде установено по съдебен ред само в наказателно производство и с присъда./ Изложените от ищеца твърдения в насока лексикалното значение на понятието „липса“, както и определянето на деянието на ответника като „присвояване или обсебване“ не променят горния извод. „Липса“-та действително съставлява родово понятие с твърдяното от ищеца негово речниково значение, а присвояването и обсебването имат освен житейско, също и специфично юридическо значение, присъщо на елементи от обективна страна на определени престъпни състави. Същите обаче съставляват не различни от изложените в исковата молба, фактически твърдения относно обстоятелствата, на които искът се основава, съответно – и годни да променят основанието на предявения иск, схващано като правопораждащ спорното субективно материално право на ищеца – предмет на делото, юридически факт, а по съществото си – правни твърдения на ищеца досежно действителната, според него, правна квалификация на иска му, като такъв /по чл. 45 и/или чл. 55 от ЗЗД/, който се погасява с изтичането на общата петгодишна давност, в отлика от действително предявения иск по чл. 145 от ТЗ, по отношение на който постоянната практика на ВКС приема, че се погасява с тригодишна давност, определянето на която правна квалификация на иска е в правомощията единствено на съда. В случая не са налице и претендираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставеният първи, процесуалноправен въпрос на касатора е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, поради което и въпросът може да бъде приет като такъв, съставляващ годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същия не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Изтъкваното в обосноваване на въпроса от страна на касатора - че единственият аргумент на съда да откаже разглеждането на предявените, според него искове по чл. 45 и чл. 55 от ЗЗД е обстоятелството, че в съдебно заседание ищецът не е възразил срещу доклада по делото, е несъответно на действителните обстоятелства по същото. Съдът действително се е позовал на това изрично заявление на ищеца в проведеното по делото открито съдебно заседание - че докладът е пространен и пълен, и няма възражения по същия. В същото време обаче, при заявено още от ищеца, че твърдението му е, че ответникът е получил една сума пари без правно основание, както и че за ищеца е налице присвояване, първоинстанционният съд, като е препратил към доклада по делото и е акцентирал върху фактическите твърдения в исковата и допълнителната искова молба, и върху правомощието си сам да определи правната квалификация на иска, е препотвърдил вече дадената такава в изготвения от него доклад. По същия начин е процедирал и въззивният съдебен състав, който е определил /след даване указания на ищеца за уточняване на вида на търсената защита/ действителната, според него, квалификация на иска, съвпадаща с определената от първоинстанционния съд такава, изцяло и само въз основа на твърденията на фактическите твърдения на ищеца по делото. По-натам, съобразно действителният смисъл на мотивите на въззивния състав, цитираното от касатора, прието от въззивния съд в насока на това, че липсва основание за получаване от страна на ответника, на процесната сума, следва да се схваща, не както това претендира касатора – като признаване от страна на съда, предявяването, респ. - основателността на иск за връщане на получено без основание, а като заключение на съда досежно наличието на елемент от фактическия състав именно на управленски деликт. Точният смисъл на мотивите на въззивния съд в тази им част се установява от буквално приетото от съда - че с изтегляне на сумата от сметката на дружеството в „Прокредитбанк“, но невнасянето й в касата на „Травъл ин БГ“ ЕООД и предвид липсата на основание за получаването и от Т. В. или от „Агрокултура“ ЕООД /между които дружества и лице са извършените касови и банкови операции/, са осъществени увреждащи действия от ответника в качеството му на управител по отношение на ищеца, както и че единствено ответникът е бил управител на дружеството до 23.12.2015 г., и е могъл да нарежда, тегли и внася суми по банковите сметки и в касата на същото, което е изцяло в съответствие с квалификацията на иска така, както същата е определена от съда. Не сочи на противоречие на въззивното решение с практиката на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по поставения процесуалноправен въпрос и изтъкваното от касатора необсъждане от страна на съда, на представените от процесуалния представител на ответника с отговора му на исковата молба, разпечатки от две електронни писма /с твърдения, че същите съставляват признаване на процесното вземане, с присъщото му действие по прекъсване на давността/, и на значението на друго, водено между страните дело /с твърдение, че в същото със сила на пресъдено нещо е установено съществуването на процесното вземане/. От една страна, с оглед на действителното им съдържание, нито сочените електронни съобщения, нито мотивите на постановеното между страните друго съдебно решение в цитираната им от касатора част, са годни да породят приписваното им от касатора правно действие, първите – по прекъсване на давността, доколкото от съдържанието им не може да се направи извод, че съставляват признаване на процесното вземане на кредитора, както това касаторът поддържа, вторите – по установяване със сила на пресъдено нещо, на „индивидуализиращите белези на спорното право, неговия размер и частичното му погасяване“. /Друг е въпросът, че дори и да се приеме, че визираните две електронни съобщения с конкретното им съдържание, са годни да прекъснат давността, с оглед посочените в тях дати на изготвянето/изпращането им, крайният извод по отношение на давността, съответно – и изхода на делото във въззивната инстанция не би бил различен – процесното вземане не е установено със съдебно решение, новият давностен срок би бил отново три-, а не общият петгодишен, както това необосновано се твърди от касатора и е прието от първоинстанционния съд, и към датата на завеждането на иска, същият отново би бил изтекъл. Същото се отнася и до изтъкваните от касатора, като прекъсващи давността за вземането, частични плащания от страна на ответника, извършени безспорно през м. февруари 2016 г. Отново същото, преценено с оглед изхода на делото във въззивната инстанция, е относимо и към съдържанието на мотивите на решението по приключилото дело между страните, доколкото в случая искът на касатора не е отхвърлен от съда поради прието невъзникване/несъществуване в патримониума на ищеца, на заявеното за съдебна защита негово спорно субективно материално право, белезите на което се претендира от касатора да са установени с влязлото в сила решение, а като погасен по давност/. В допълнение следва да се посочи, че визираните две електронни съобщения са представени от ответника още с отговора му на исковата молба и в установяване на негови защитни твърдения по делото, нямащи нищо общо с погасителната давност за процесното вземане. От страна на самия касатор, по-късно придаваното им значение по прекъсване на давността, не е релевирано от него при първоначалното разглеждане на делото от първоинстанционния съд, включително до приключване на устните състезания в същото, мимоходом е споменато в откритото съдебно заседание, в което са приключили устните състезания по делото при последващото му разглеждане от първата инстанция, след отмяна на прекратителното определение на първоинстанционния съд, и то не във връзка с давността, и е развито по същество, съобразно по-късно поддържаното, включително и пред настоящата касационната инстанция, едва във вторите му, депозирани в първоинстанционното производство, писмени бележки. Същото се отнася и до придаваното от касатора значение на мотивите на съда по постановеното между страните съдебно решение по друго дело между тях – това съдържание въобще е споменато за пръв път в депозирания от ищеца отговор на въззивната жалба на ответника и то не в излагания пред касационната инстанция смисъл, а в оборване на друга, защитна теза на самия ответник, изложена в последния абзац на въззивната му жалба. По отношение на тези твърдения на касатора следва да се настои и на обстоятелството, че визираният в мотивите на решението по приключилото дело ревизионен акт всъщност е обсъждан от въззивния съд, но не му е придадено претендираното от касатора значение, а действителни твърдения от страна на касатора в поддържания пред касационната инстанция смисъл, са изложени от него за пръв път едва в допълнителните му /втори/, писмени бележки пред въззивната инстанция. Освен всичко изложено отново следва да се наблегне и вече посоченото - че в настоящия процесен случай въззивният съд е отхвърлил предявения иск не поради приемане, че по делото не се установява осъществяването на правопораждащите спорното право юридически факти /което осъществяване касаторът претендира да е установено със сила на пресъдено нещо в другото съдебно производство между страните/, напротив – осъществяването им с действие за възникването на спорното право е прието и от въззивния състав в настоящото производство, и това е видно от възпроизведените вече двукратно и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд в относимата им част, но искът в крайна сметка е отхвърлен поради приетото от съда, че същият е погасен по давност. С оглед изложеното по-горе досежно допустимостта на въззивното решение, по делото не се установява претендираното от касатора противоречие на въззивното решение с решение № 128 от 13.01.2021 г. по т.д. № 2167/2019 г. на ВКС, ТК, І т.о.по поставения от него втори въпрос Отново по подробно изложените по-горе в частта им относно допустимостта на обжалваното решение съображения, по отношение на обжалваното решение не е налице и поддържаното от касатора основание за допускането на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както точното съдържание на същото основание е разяснено по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по първия, относим към това основание, въпрос на касатора. По същия въпрос е налице цитираната по-горе в настоящите мотиви /и не само/, практика на касационната съдебна инстанция, по отношение на която настоящият състав намира, че нито е наложителна нейната промяна, като създадена поради неточно тълкуване, нито пък че е налице необходимост от осъвременяването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, което съобразно цитираните задължителни тълкувателни разрешения, изключва приложимостта в случая на хипотезата, установена в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Вторият въпрос на касатора от същата група не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. От една страна твърденията на касатора в обосноваването на въпроса по вече изложени в настоящите мотиви съображения, не съответстват на действителните обстоятелства по делото. От друга страна по начина, по който е формулиран и обоснован въпросът, отговорът му изцяло зависи само от конкретните обстоятелства по делото, съответно – и въпросът е относим към допустимостта и правилността на въззивното решение, схващани като основания за касирането му по см. на чл. 281 от ГПК, но не и към наличието или не на основания за допускане на касационното му обжалване, преценката за каквото наличие е единствен предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение