Определение № 1549 от 02.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2393/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Растителни масла“ ЕООД срещу решение № 228 от 28.05.2025г. по в.гр.д. № 215/2025г. на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение № 41 от 13.01.2025г. по гр.д. № 2452/2024г. на Районен съд - Плевен. С потвърденото решение касаторът е осъден да заплати на „Секюрити БГ Гард“ ЕООД на основание чл. 266, ал. 1, вр. чл. 258 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 23 173. 43 лева, представляваща увеличена цена по чл. 5.2 от Договор за охрана от 01.03.2020г. за периода м. април 2021г. до м. април 2024г., включително, със законната лихва за забава от 07.05.2024г., датата на исковата молба, до окончателното плащане, както и 2 695. 57 лева изтекла лихва, изчислена помесечно, начиная от 11.05.2021г. до 30.04.2024г., включително. Касаторът намира въззивното решение в обжалваната част неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно въззивният съд е отказал да преквалифицира правния спор съобразно специалния Закон за частната охранителна дейност (чл. 2), който урежда отношенията между страните. Доказателствената тежест е следвало да бъде разпределена съобразно спецификите на договора за охрана. Въззивният съд не се е произнесъл с отделен диспозитив по искането по чл. 193 от ГПК. Неправилно въззивният съд е приел, че при липса на издадена фактура, счетоводно отразяване и включване на задължението в справка-декларация по ЗДДС може да има облигационно задължение. В решението на Окръжен съд – Плевен няма изложени подробни и самостоятелни мотиви относно възраженията на страната, че чл. 5.2 от сключения между страните договор никога не е съществувал, че липсва договорка за автоматична актуализация, както и че за 40 месеца липсват счетоводни документи. Направени, но необсъдени са останали също възраженията за манипулация на чл. 5.3 от договора относно датата на плащане, недължимост на лихва върху ДДС, неправилно разпределение на разноските (при частично прекратяване на делото), трайно неправомерно поведение от страна на ищеца, както и нищожност на договора за охрана. Поради последните допуснати процесуални нарушения въззивното решение се счита и за очевидно неправилно. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставените въпроси са: 1.) Длъжен ли е въззивният съд да промени правната квалификация на спора, ако първоинстанционният съд е разглеждал спора при грешна правна квалификация и изрично е направено възражение от въззивника в тази насока? Във връзка с въпроса касаторът се позовава на ТР № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60250 от 02.11.2021г. по гр.д. № 195/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 306 от 01.04.2010г. по гр.д. № 4715/2008г. на ВКС, ГК, І г.о., съгласно които при констатиране на неправилна правна квалификация въззивният съд дължи да я промени, преквалифицира правния спор и разпредели доказателствената тежест между страните съобразно приложимото право. 2.) При открито производство по чл. 193 от ГПК пред районен съд, липса на произнасяне на районен съд и изрично направено възражение във въззивната жалба в тази насока, длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по това възражение и да се произнесе по искането по чл. 193 от ГПК? Касаторът сочи решение № 40 от 17.06.2021г. по гр.д. № 2041/2020г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение № 31 от 02.03.2017г. по гр.д. № 60147/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., с което, според него, на въпроса е отговорено положително. 3.) При положение, че няма издадена фактура, няма счетоводно записване на задължение в нито едно от дружествата, няма включване на задължението в месечните справки – декларации по ЗДДС и това е продължило повече от 40 поредни месеца, може ли да се приеме, че е налице валидно облигационно задължение за месечно плащане на задължение? Касаторът се позовава на решение № 185 от 14.04.2020г. по т.д. № 3224/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 96 от 26.11.2009г. по т.д. № 380/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 30 от 08.04.2011г. по т.д. № 416/2010г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 23 от 07.02.2011г. по т.д. № 588/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. относно значението на счетоводното и данъчно отразяване на издадена от ответника фактура. 4.) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи свои решаващи мотиви? Във връзка с въпроса касаторът сочи т. 1, т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., съдържащи положителен отговор на въпроса. От насрещната страна „Секюрити БГ Гард“ ЕООД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде то допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Производството пред Окръжен съд – Плевен е било образувано въз основа на искова молба от 07.05.2024г. на „Секюрити БГ Гард“ ЕООД срещу „Растителни масла“ ЕООД. От ищеца е било поискано присъждането на останали неплатени суми по Договор за охрана от 01.03.2020г. - възнаграждение, представляващо корекция съгласно клаузата на чл. 5.2 от договора. При поето месечно възнаграждение от 2 500 лева без ДДС (чл. 5.1), според ищеца, е била дължима автоматична корекция с процент на промяната на минималната работна заплата в срока на действие на договора. Възнаграждението е било непосредствено обвързано с нейния размер. Ответникът надлежно е заплащал основното възнаграждение, но не и корекцията, а тя, според ищеца, също е била дължима, включително за периода м. април 2021г. до м. април 2024г. Претендирана е била и лихва за забава върху сумата с натрупване, считано от 10-то число на месеца, следващ месеца на възнаграждението, така както е била уговорено плащането на основното възнаграждение (чл. 5.3). Предмет на договора е било осигуряване на денонощна физическа охрана от 07.00 до 19.00 часа и от 19.00 до 07.00 часа на обект „Производствени халета в индустриална зона [населено място]“. Ищецът е потвърдил, (е договорът е бил прекратен с едностранно изявление на ответника, считано от 02.05.2024г. С исковата молба са били представени множество писмени доказателства, включително препис от договора за охрана, съдържащ четири страници. За ответника като възложител, документът е бил подписан, съгласно посоченото в него, от Н. Ф., управител на „Растителни масла“ ЕООД. Представени са били и издаваните от ищеца данъчни фактури за първоначално уговореното възнаграждение. Поискано е било допускането на съдебно-счетоводна експертиза за определяне на конкретния размер на корекцията с оглед промяната на минималната работна заплата в периода (от 610 лева на 650 лева, 710 лева, 780 лева и 933 лева) и извършените плащания, както и за изчисляване на изтеклата законна лихва за забава. Исковете са били оспорени от „Растителни масла“ ЕООД с възражения за: неавтентичност на подписа на Н. Ф. върху договора; за неизпълнение на договора, обосноваващо намаляване на възнаграждението (липсвали са план за охрана, технически съоръжения, връзка с поделения на МВР, униформено облекло с надпис и отличителни знаци), както и че относно корекцията е трябвало да има изготвени анекси. Като акцесорни са били оспорени и вземанията за лихви. Ответникът е пискал разпит на свидетели и е поставил допълнителна задача на съдебно-счетоводната експертиза. С определение от 16.07.2024г. първоинстанционният съд е допуснал доказателствените искания на страните. Относно правната квалификация на исковете е посочил, че е по чл. 266, вр. чл. 258, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като е възложил в тежест на ищеца установяването на сключен между страните договор, пълното му и точно изпълнение, уговарянето на увеличено възнаграждение, размер и период на главницата и лихвата за забава. В тежест на ответника са били посочени обстоятелствата относно извършените плащания. По реда на чл. 193, ал. 2 от ГПК на ищеца е било указано да заяви ще се ползвали от представения договор за охрана. Ищецът е заявил, че ще се ползва от договора, който е представил в оригинал. Уточнил е, че проектът е бил предаден на едноличния собственик на капитала на „Растителни масла“ ЕООД Е. Г. В. и е бил върнат подписан. Допълнително е бил поискан разпит на свидетели относно осъществяваната охрана на обекта, както и са били представени допълнителни доказателства по изпълнението на договора. Въз основа на изявленията на ответника от районния съд е било открито производство по оспорване автентичността на договора за охрана, приети са били представените допълнителни писмени доказателства, както и изслушани свидетелите на страните. Изслушано е било и заключението на съдебно-счетоводната експертиза. С оглед оспорването на договора за охрана от ответника, на страната е било възложена тежестта за установяването му, за което е била допусната съдебно-почеркова експертиза. Заключението на вещото лице е било, че подписът върху договора не е на Н. Ф., но, съгласно поставена от ищеца задача, е било потвърдено, че подписът е на Е. Г. В. – едноличен собственик на капитала на „Растителни масла“ ЕООД. С решение № 41 от 13.01.2025г. по гр.д. № 2452/2024г. на Районен съд – Плевен исковете на „Секюрити БГ Гард“ ЕООД за претендирания период от м. април 2021г. до м. април 2024г. са били уважени изцяло, като е била призната дължима корекция от 23 173. 43 лева с ДДС (увеличена цена по чл. 5.2 от Договор за охрана от 01.03.2020г., съгласно заключението на счетоводната експертиза, при разлика от 19 311. 19 лева без начислен ДДС). За дължима е била приета също законната лихва върху сумата от 23 173. 43 лева от датата на исковата молба, както и преди това – за периода от 11.05.2021г. до 30.04.2024г., включително в размер на 2 695. 57 лева, също според заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Съгласно заключението общият размер на законната лихва за забава до 30.04.2024г. върху разликата между дължимото месечно възнаграждение според чл. 5.2, вр. чл. 5.1 от договора за охрана и изплатеното от ответника е била определена в обща размер от 2 246. 18 лева (върху разликата без ДДС) или 2 695. 57 лева (върху разликата с ДДС). Отречено е било договорът за охрана да не обвързва страните. Въпреки че договорът не е бил подписан от управителя на „Растителни масла“ ЕООД, за достатъчно е било счетено, че той носи подписа на едноличния собственик на капитала, както и че е потвърден чрез изпълнението му (заплащане на сумите по възнаграждението извън корекцията, съгласно издаваните фактури). Съгласно чл. 293, ал. 3 от ТЗ страната не може да се позовава на нищожността на търговска сделка, ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението, а съгласно чл. 301 от ТЗ, когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. Също съгласно възприетото от първоинстанционния съд, не е имало основание за намаляване на възнаграждението по реда на чл. 265 от ЗЗД – договорът за охрана е бил изпълняван съгласно уговореното. Липсвала е неяснота в уговорката на чл. 5.2 от договора. Според първоинстанционния съд явно е било, че след като страните са обвързвали цената на договора с минималната работна заплата и са сочили, че тя се коригира автоматично с процента на промяната на тази заплата, именно това е била волята им и допълнителни писмени анекси не са били необходими. Неиздаването на фактури относно увеличената цена не е било признание за неточно неизпълнение или отказ от уговорката за автоматично увеличаване на цената. Недоволен от първоинстанционното решение, с което исковете на ищеца са били уважени, „Растителни масла“ ЕООД е подало въззивна жалба. Оплакванията са били: за неправилна квалификация на исковете, довела до неправилно разпределение на доказатествената тежест между страните; неяснота относно произнасянето по направеното оспорване по чл. 193 от ГПК; липса на отговор по въпроса дали щом подписът е на последна страница, останалите обвързват страните; относно начисляването на ДДС върху законна лихва; за незаконосъобразното разпределение на разноските в първоинстанционното производство. Дружеството е посочило, че текстът на чл. 5.3 от договора относно датата на дължимото плащане е бил подправен (реалната договорка била за плащане до 25-то число на следващия месец, съгласно издаваните фактури по основното възнаграждение), а договорът между страните е нищожен поради липсата на реквизити съгласно ЗЧОД. По последния довод е било посочено, че допълнително ще бъдат развити подробни съображения. С въззивната жалба е било поискано представянето на подписани от страните първите три страници от договора, за да се убеди съдът, че между страните не е имало уговорка за автоматична корекция, установимо от изявленията на ищеца в исковата молба и липсата на издавани фактури за корекцията. Съставът на Окръжен съд – Плевен е оставил без уважение това доказателствено искане по съображения, че процесният договор за охрана е бил представен в оригинал и в хода на съдебното дирене не са били събрани данни за съществуване на друг договор. Отказано е било изготвянето на нов доклад във връзка с оплакванията за неправилна квалификация на водените исковете. С въззивното решение решението на Районен съд – Плевен в уважителната му част е било потвърдено изцяло. Отречено е било да има неправилна квалификация на исковете. Преценени, според съда, са били правопораждащите спорното материално право юридически факти и те са подведени под правилната правна норма. Договорът за охрана има за предмет извършването на определени фактически действия, поради което същият може да се разглежда като проявна форма на договора за изработка. Също съгласно изложеното от въззивния съд в сключения между страните договора за охрана (клаузата на чл. 5. 2) месечната цена е била непосредствено обвързана с минималната работна заплата и автоматично се е коригирала със същия процент. Размерът на задължението на последния е било установено със заключението на вещото лице. От него е било видно, че дължимото се на изпълнителя възнаграждение при съобразяване на чл. 5. 2. от договора е възлизало на сумата от 23 173. 43 лева с включен ДДС, а акцесорното задължение за мораторна лихва - 2 695. 57 лева. Автентичността на подписа на възложител в процесния договор, според въззивния съд, не е имало пряко правно значение, доколкото се е касаело за търговска сделка, по отношение на която е намирало приложение правилото на чл. 301 от ТЗ. Фактът, че през един значителен период от време ответникът е заплащал дължимото се възнаграждение за охрана на ищеца, е било ясна индиция, че е липсвало противопоставяне на действието на договора. Потвърждение в тази насока е било и отправеното от ответника едностранно волеизявление с едномесечно предизвестие за прекратяване на договора, считано от 02.05.2024г., сочещо на съществуваща между страните валидна облигационна връзка. Според състава на Окръжен съд – Плевен не е имало значителни недостатъци в извършваната от служителите на ищеца охранителна дейност, обуславящи намаление на дължимото се възнаграждение. Напротив, данните по делото са сочили, че възражения за лошо неизпълнение от страна на възложителя по време на действието на договора не са правени. Ненадлежното осчетоводяване от страните на договорните задължения, произтичащи от клаузата за автоматична актуализация на цената на услугата, също не е можело да бъде аргумент за ограничаване, респективно отпадане на отговорността на възложителя. При тези установени обстоятелства четвъртият от въпросите на „Растителни масла“ ЕООД относно задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията във въззивната жалба и обсъди всички събрани доказателства, като мотивира решението си, в контекста на задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от състава на Окръжен съд - Плевен процесуални нарушения, отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Не е удовлетворено допълнителното изискване по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Противно на оплакванията на касатора, съставът на Окръжен съд – Плевен се е произнесъл относно необходимостта уговорката по чл. 5.2 от договора между страните да бъде допълнително уточнявана с анекс, както и за това има ли значение фактът, че фактури относно увеличения размер на възнаграждението не са били издавани от ищеца. Обсъдено е било изпълнението на задълженията на ищеца по договора, както и е било отречено той да е нищожен. Правилността на тези изводи на въззивния съд не може да бъде обсъждана във фазата по допускане на касационно обжалване. Същевременно относно довода за нищожност на договора за охрана, съдържащ се във въззивната жалба, самият касатор е посочил, че ще бъдат изложени допълнителни съображения, но това не е било направено. Въззивният съд не е дължал произнасяне по направеното във въззивната жалба оспорване на автентичността на процесния договор за охрана поради това, че били подменени страници извън последната, касаещи клаузите на чл. 5.2 относно автоматичната корекция на месечното възнаграждение, както и тази на чл. 5.3 относно падежната дата на плащане. Това е, тъй като от касатора е бил пропуснат срокът по чл. 193 от ГПК за оспорването на документа на тези основания. Като документ процесният договор за охрана е бил представен с исковата молба и правото да се оспори истинността му чрез процедурата по чл. 193 от ГПК е можело да се упражни най-късно с отговора на исковата молба (така и мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 5/2012 от 14.11.2012г. по тълк дело № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС). По делото в срок касаторът е възразил единствено, че документът (договор), в пълните си представени с исковата молба четири страници, не е бил подписан от Н. Ф., управител на „Растителни масла“ ЕООД. Преклудирането на правото на касатора по чл. 193 от ГПК е изключвало процесуалното задължение на въззивния съд да се произнесе по възражението. При липсата на постъпила молба по чл. 248 от ГПК и произнасяне от страна на първоинстанционния съд по нея, въззивният съд не е дължал произнасяне относно разпределените в първоинстанционното производство разноски. Също във връзка с първия от поставените въпроси касаторът прави оплакване за липса на произнасяне по довод във въззивната жалба за недължимост на лихва върху ДДС, но всъщност доводът, изложен в тази жалба, е бил друг - относно начисляването на ДДС върху законна лихва. Това оплакване не е съответствало на изводите на първоинстанционния съд в решението му. Не се е касаело за начислен ДДС върху присъдената от районния съд законна лихва, а за присъдена такава лихва върху коригираното и неплатено възнаграждение по договора за охрана, върху което възнаграждение е бил начислен ДДС. Относно начисления ДДС върху коригираното възнаграждение страната не е излагала оплаквания във въззивната жалба. Дори да се приеме, че третият въпрос на касатора удовлетворява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, не е осъществена допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Посочите от касатора съдебни решения по т.д. № 3224/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., т.д. № 380/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., т.д. № 416/2010г. на ВКС, ТК, І т.о. и т.д. № 588/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., касаят случаи, при които издаването на данъчна фактура, нейното осчетоводяване и ползването на ДДС от ответника могат да бъдат приети като доказателство за възникването и съществуването на правоотношение (права и задължения) по договор. В случая въззивният съд е приел друго – че отношенията между страните се основават на писмен договор за охрана, съгласието по който е било постигнато изрично, при което обективирането на задълженията на ответника за плащане в данъчна фактура за целите на данъчното облагане и счетоводната отчетност не е решаващо. Същото е по отношение на втория от въпросите, съдържащ питане дали когато е открито производство по чл. 193 от ГПК във връзка с оспорването на документ, въззивният съд е длъжен да се произнесе по искането по чл. 193 от ГПК. Дори да се приеме, че въпросът отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК, не е налице противоречие с практиката на ВКС в посочените от касатора решения. Това е, защото въззивният съд не е приемал договора за охрана за неавтентичен. Счел е, че полагането или не на подпис на управителя на „Растителни масла“ ЕООД върху договора е без значение, щом безспорно той носи подписа на едноличния собственик на капитала на дружеството и дори последният да не е разполагал с представителна властта, в последствие действията му са потвърдени и чрез управителя по реда на чл. 301 от ТЗ – при извършваните плащания по договора за охрана и отправянето на едностранно волеизявление с едномесечно предизвестие за прекратяване на договора, каквато възможност е предвиждал самият договор. Решенията по гр.д. № 2041/2020г. на ВКС, ГК, І г.о. и по гр.д. № 60147/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о. не са по приложението на разпоредбата на чл. 301 от ТЗ. Първият поставен въпрос (относно задължението на въззивния съд да даде правилна правна квалификация на спора) е правен въпрос от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но отново не се касае за противоречие на въззивното решение със задължителната и незадължителната практика на ВКС, посочена от касатора, при което касационно обжалване не може да бъде допуснато и по този поставен въпрос. Въззивният съд не е отрекъл, че сключеният между страните договор попада в приложното поле на Закон за частната охранителна дейност. Отчел е, обаче, че се касае за сделка, сключена от търговци и свързана с упражняването от тях занятие (чл. 286, ал. 1 от ГПК), при което към договора за приложими разпоредбите на ТЗ, а за неуредените с него положения - и разпоредбите на гражданското законодателство (чл. 288 от ТЗ). Тъй като относно същественото съдържание на договора за охрана в ЗЧОД и в ТЗ не са предвидени особени правила, за съответно приложими са били приети правилата относно договора за изработка, съдържащи се в чл. 258 и сл. от ЗЗД. Относно доказателствената тежест е прието, че тя е била правилно разпределена от първоинстанционния съд. Тези изводи не са в противоречие, а в съответствие с казуалната съдебна практика на ВКС по дела с предмет правоотношения по договор за охрана (напр. решение № 50078 от 05.06.2023г. по гр.д. № 2632/2022г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.). Във връзка с поставените въпроси касаторът сочи още допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Основанието не е обосновано чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика - чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването на конкретна правна разпоредба, когато съдържащата се в нея правна уредба е непълна, неясна или противоречива (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Плевен. От името на „Секюрити БГ Гард“ ЕООД е поискано присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокат за изготвяне на отговор на касационната жалба. Установява се платено адвокатско възнаграждение от 1 900 лева по договор за правна защита и съдействие от 01.09.2025г., сключен с адвокат Х. Б.. С оглед изхода на делото тези разноски, с равностойност от 971. 45 евро следва да бъдат присъдени изцяло (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК). Воден от горното съдът