Определение № 218 от 14.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3237/2019 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Ищецът – Н. А. Д., като ЕТ „Никис 72-Николай Дернев”, гр. Карлово, чрез пълномощника му адв. Ел. Г. от ПАК, обжалва в срок въззивното решение от 17.05.2019 год. по гр. д. № 164/2019 год. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 4.02.2019 год. по гр. д. № 1122/2017 год. на Пловдивския окръжен съд. С него е отхвърлен предявения от касатора срещу Община Пловдив установителен иск за собствеността на масивна едноетажна постройка /коктейл-бар/, монолитна конструкция, със застроена площ 177 кв. м., състоящ се от търговска зала, складова площ и санитарен възел, ведно със съответните ид. ч. от правото на строеж върху общинско дворно място в [населено място], [улица], бивш ПИ * по кадастралния план на[жк]включен в УПИ *-жил. компл., кв. 429 на [населено място], при описаните граници – от юг-междублоково пространство, от запад – ул. „П. С., от изток – жил. блок, от север – [улица], която сграда представлява самостоятелен обект с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място]. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите на съда – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска неговата отмяна и вместо това предявеният иск за собственост бъде уважен, с присъждане на направените разноски. В изложението към касационната жалба се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по формулирания материалноправен въпрос относно собствеността при неправилно посочване на площта на приватизиран обект, обособена част от общинско търговско дружество при публична продажба по реда на ЗППДОбП /отм./, както и относно статута на имота като самостоятелен обект на собственост, включващ търговска зала и складови помещения, необособени и без самостоятелен вход, в която хипотеза се поставя въпроса възможно ли е общината да претендира да е техен собственик, ако не са включени в приватизационния договор. Изложени са съображения относно неправилността на изводите на съда по горните въпроси, без обосноваване на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на решението. Касаторът поддържа и очевидната му неправилност като основание за допускане на касационното обжалване, обосновавайки го със статута на спорната площ като такава без самостоятелно значение, както и обособеността на продадения обект в описаните в договора граници, включващи и спорната площ. Ответната Община Пловдив, чрез процесуалните й представители юрисконсултите М. Т. и М. Д., оспорват наличието на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по съображенията в представения писмен отговор, както и оспорват касационната жалба като неоснователна с искане обжалваното въззивно решение да бъде потвърдено. Претендират присъждане на юрисконсултско възнаграждение съгласно НЗПрП от 2006 год. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск за собствеността на описаната постройка, представляваща коктейл- бар с идентификатор **** е отхвърлен, въззивният съд приел, че ищецът е закупил имот, постройка с площ от 135 кв. м., видно от представения като доказателство за релевираното придобивно основание нот. акт № 183/2006 год. По делото не са представени доказателства за наличие на имот с този идентификатор и с площ 173 кв. м. Въззивният съд приел, че всъщност между страните няма спор, че ищецът е собственик на описания имот с посочения идентификатор с площ 133 кв. м. Спорът касае допълнителна площ от около 40 кв. м., реално включена в съществуващия обект „Сграда за обществено хранене”, за която не е доказано да е част от предмета на договора за покупко-продажбата от 7.07.2006 год. по нот. акт № 183/2006 год. Съдът е обосновал извода си на приетото заключение на експертизата на вещото лице К.-Х., установяващо несъответствие на съществуващото положение в момента с одобрения проект от 23.10.2000 год., разрешението за строеж от 27.11.2000 год. и разрешението за ползване на строежа от 30.03.2001 год., които документи са за имот с площ 130.67 кв. м. Преустройството е извършено от праводателите на ищеца, но независимо от това как реално е осъществено то, същите не се легитимират за собственици на включената в придобития по покупко-продажбата имот допълнителна площ /спорната/, поради което и не са могли да се разпоредят с нея в полза на ищеца, сега касатор, поради липсата на доказателства за придобиването й. Поради това и независимо от заключението на вещото лице П., че всички помещения в обекта са изпълнени като едно цяло и площта на имота е 175-180 кв. м., предявеният иск е приет за неоснователен, респ. първоинстанционното решение, с което същият е отхвърлен, е потвърдено. Същият извод е направен и по отношение на евентуално поддържаното придобивно основание – давностно владение в периода от преустройството на имота през 2001 год., по съображение за изключване на този придобивен способ по отношение държавни и общински имоти на основание параграф 1 от ДР на ЗИД ЗС. Следователно, релевантен за изхода на спора за собствеността на спорния имот е липсата на легитимация на ищеца като собственик на имот с претендираната му площ от 177 кв. м., при съображения за липса на спор относно придобиването на обекта, представляващ магазин, по-късно преустроен в коктейл-бар, с площ 135 кв. м. Съгласно задължителните указания в ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/20009 год. на ОСГТК на ВКС, при наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо ВКС е длъжен да го допусне до касационно обжалване, при което преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество по подадената касационна жалба. Изводът се обосновава със служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в т. ч. и при допускане на касационното обжалване. В настоящия случай съдът намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне предвид вероятността същото да е недопустимо като постановено по непредявен иск с оглед съображенията относно обстоятелствата, на които се основава претенцията на ищеца по отношение площта на недвижимия имот, мотивите на решаващия съд за липсата на спор за собствеността на имота с посочен идентификатор, с площ от 135 кв. м. и произнасянето с отхвърлителен диспозитив за същия този имот, с различна площ. Това произнасяне на въззивния съд сочи на неяснота относно предмета на спора за собственост, обосноваващо евентуално извод за нередовност на исковата молба, с оглед на което настоящият състав счита, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване поради вероятната му процесуална недопустимост, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. При този извод не следва да се обсъжда наличието на останалите, поддържани от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение