Определение № 111 от 12.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5074/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. К от [населено място] срещу решение №6 600/08.08.2016 г., постановено по гр.д. №7827/2015 г., СГС, ГО, ІІа състав, с което след отмяна на първоинстанционното решение, постановено по гр.д. №8735/2014 г., СРС, 42 състав в неговата отхвърлителна част, е постановено ново решение, с което И. А. К е осъден да заплати на А. Б. Н. още 2000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която И. А. К е осъден да заплати на А. Б. Н. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 6 000 лв., както и сумата от 872,65 лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. Присъдени са разноски. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението. Застъпва се становище, че доколкото претърпяното от ищеца увреждане е признато за трудова злополука, същият е следвало да търси обезщетение за претърпените от него вреди по реда на чл. 200 КТ от работодателя. Иска се неговото обезсилване или отмяна и постановяване на друго решение,с което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. С касационната жалба се представя изложение на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба А. Б. Н. от [населено място] не взема становище относно допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о., приема следното: Касационната жалба в частта ,в която се обжалва потвърдителното решение с което И. А. Кичов е осъден да заплати на А. Б. Н. сумата 872,65 лв. –обезщетение за имуществени вреди е процесуално недопустима на осн. чл.280,ал.2 ГПК поради коeто в тази част жалбата следва да се остави без разглеждане. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима.Подадена е в срок, от страна, която има право и интерес от обжалване и срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд е посочил,че съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила наказателна присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали същото е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца.С оглед на това е прието, че предвид влязлата в сила присъда за причинена на ищеца от ответника средна телесна повреда, следва да се приеме, че фактическият състав на чл. 45 ЗЗД, е установен. Възраженията на ответника, че ищецът сам е предизвикал поведението на ответника, тъй като е проникнал в обект, който се охранява от С., както и че е оказал физическа съпротива при залавянето му, са приети за неоснователни. В тази насока е посочено, че в наказателното производство не е призната неизбежна отбрана или крайна необходимост, а в гражданският процес не могат да се пререшават въпросите относно деянието и вината .При определяне размера на дължимото обезщетение съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и е приел, че при отчитане на всички относими обстоятелства справедливото обезщетение в случая се съизмерява със сумата от 8 000 лв.Приел е също така, че възражението за недопустимост на производството по чл. 45 ЗЗД срещу прекия извършител поради възможност за предявяване на иск по чл. 200 срещу неговия работодател, е неоснователно.Посочено е, че право на пострадалия е да избере дали да претендира обезщетение от работодателя или от деликвента като всеки от исковете е допустим.При наличие на реализирана отговорност спрямо работодателя, полученото обезщетение следва да се приспадне, ако за същото увреждане се претендира обезвреда и от прекия причинител. За да обоснове изпълнение на условията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване касаторът е формулирал правни въпроси, които касаят съотношението между исковете с правно основание чл. 200 КТ и чл. 45 ЗЗД,а именно: при наличие на призната по установения ред трудова злополука, може ли преди да бъде ангажирана специалната невиновна отговорност на работодателя по чл. 200 КТ, пострадалият да предяви директен иск срещу работещия при същия работодател - деликвент за обезвреда съгласно общия ред по чл. 45 ЗЗД? Има ли в този случай пострадалия право на избор кой от исковете да предяви? Допустимо ли е предявяването на иск по чл. 45 ЗЗД от пострадалия при трудова злополука работник срещу причинителя на увреждането, който е работник в същото предприятие или искът следва да се предяви по реда на чл. 200 КТ спрямо работодателя ? Допустимо ли е кумулативно предявяване на искове от пострадалия при трудова злополука по чл. 45 ЗЗД и по чл. 200 КТ. Касаторът счита, че по тези въпроси са изпълнени допълнителните основания за допускане на решението да касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.1 и 3 ГПК.Сочи, че по въпросите съдът се е произнесъл в противоречие с тяхното разрешаване в Тълкувателно решение №45/19.04.1990 г. по гр.д. №33/1989 г. на ОСГК на ВКС/т.3/, Решение №13/2011 г. на ВКС по гр.д. № 1451/2009 г.,ІV г.о. и Определение №145/01.02.2011 г. по гр.д. №1221/2010 г. І. г.о. От така посочените актове задължителен характер има само Решение №13/2011 г. на ВКС по гр.д. № 1451/2009 г.,ІVг.о., постановено при условията на чл. 290 ГПК, поради което противоречие с него би обусловило изпълнението на критерия по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК.Такова обаче не е налице .С решението е прието, че пострадалият работник при условията на чл. 200 КТ не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на осн чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД.Такова е разрешението дадено и в ТР №45/19.04.1990 г. по гр.д. №33/1989 г. на ОСГК на ВКС, което съгласно разясненията дадени в т.1 от ТР№1/19.02.2010 г. по ТД №1/2009 г., няма задължителен характер. Това разрешение обаче не е относимо към зададените въпроси. В случая ищецът е пострадал от деяние, което представлява престъпление, за което ответникът е бил осъден с влязла в сила присъда. Същевременно увреждането е признато за трудова злополука по предвидения от закона ред. Ищецът обаче е предявил иск по чл. 45 ЗЗД срещу извършителя на деянието, а не срещу предприятието, каквато хипотеза е била предмет на разглеждане в двете цитирани решения. Според даденото в тях разрешение когато ищецът е предявил иск срещу предприятието по чл. 200 КТ това изключва предявяването на иск срещу предприятието на основание чл.49 ЗЗД. Следователно основанието по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК не е налице. Другото посочено допълнително основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК не е обосновано по какъвто и да е било начин.Същевременно по поставените въпроси има достатъчно трайно установена практика, която е правилна и не се налага да бъде изменяна или осъвременена и постановеното по делото решение е в съответствие с нея. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение в частта относно неимуществените вреди, не се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.