Определение № 333 от 26.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 828/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК вр. чл. 295 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. К. К. срещу решение № 297 от 3. 11. 2017 г. по т. д. № 258/2017 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на решение № 277 от 12. 05. 2015 г. по т. д. № 356/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, е признато за установено по предявения от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу И. К. К. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК съществуването на вземането на банката към К. за сумите, както следва: 7 734, 43 евро - изискуема главница към 6. 12. 2013 г.; 6 469, 42 евро – редовна лихва върху вноски с настъпил падеж за периода от 5. 07. 2012 г. до 5. 12. 2013 г.; 1 226, 82 евро – наказателна лихва върху вноски с настъпил падеж за периода от 5. 07. 2012 г. до 5. 12. 2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 6. 12. 2013 г. до окончателното изплащане на вземането, произтичащо от договор за банков кредит от 31. 05. 2006 г., за които суми ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение. Касационната жалбоподателка поддържа се, че решението е недопустимо и евентуално – неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е депозирал писмен отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, констатира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Пловдивският апелативен съд се е произнесъл на основание чл. 294, ал. 1 ГПК след отмяна на решение № 64 от 24. 02. 2016 г., постановено по в. т. д. № 548/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, и връщане на делото за ново разглеждане. За да постанови обжалваното решение, решаващият състав е приел, че на 31. 05. 2006 г. страните са сключили договор за банков кредит, по силата на който банката-ищец е отпуснала на ответницата целеви банков кредит в размер на 135 000 евро за покупка на посочения в договора недвижим имот. Договорът е сключен за периода 31. 05. 2006 г. - 25. 05. 2022 г. и условията по него са предоговорени с анекс № 1 от 18. 11. 2009 г. и анекс № 2 от 29. 07. 2011 г. Установено е, че след плащането на погасителната вноска за 05. 06. 2012 г., извършено на 12. 11. 2012 г., ответницата е спряла плащанията по кредита, в резултат на което на 06. 12. 2013 г. кредиторът – банка е подал заявление по реда на чл.417 от ГПК и се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за целия остатък от задължението, позовавайки се настъпила предсрочна изискуемост, по образуваното частно гражданско дело № 19816/2013 г. на Пловдивски районен съд. С оглед изводите на ВКС в отменителното решение, въззивният съд е приел, че от фактическа и правна страна е преклудиран спорът относно настъпването на предсрочната изискуемост на кредита. Изследвал е вноските с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението на банката-ищец по чл. 417 ГПК с оглед евентуално направеното искане от ищеца и задължителните указания на касационната инстанция. Изложил е, че според формираната трайна задължителна съдебна практика в случаите, в които не е налице предсрочна изискуемост на остатъка от вземанията по кредита, изискуеми са вземанията, произтичащи от същия кредит, които са с настъпил падеж. Съобразно заключението на приетата във въззивното производство счетоводната експертиза и погасителни планове към договора и към анексите съдът е посочил, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 06. 12. 2013 г. е налице неизпълнение на задълженията по договора, както следва: за заплащане на месечни вноски от главницата в общ размер на 7 734, 43 евро; за дължими редовни лихви - в размер на 6469, 42 евро; за наказателни лихви върху вноски с настъпил падеж за периода 05. 07. 2012 г. - 05. 12. 2013 г. – в размер на 1226, 82 евро. Ето защо съдът е формирал извод, че за тези суми и в рамките на заявените претенции предявените искове следва да бъдат уважени след отмяна на решението на Пловдивски окръжен съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с обосноваване искането за допускане на касационно обжалване: „1. След като „Райфайзенбанк /България/“ АД не е обжалвало постановеното решение по т. д. № 548/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отхвърлен предявеният иск поради ненастъпила предсрочна изискуемост на цялото претендирано вземане, формирана ли е сила на пресъдено нещо върху цялата сума на претендираното вземане?; 2. Ако съдът приеме, че е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на цялото претендирано вземане, в което влизат и вноски с настъпил падеж, допустимо ли е да се изследват с експертиза повторно от друг състав на Пловдивския апелативен съд вноските с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК?; 3. Допустимо ли е изменение на иска за обстоятелства, които за първи път се заявяват пред Върховен касационен съд, без да се обжалва в цялост постановеното решение?; 4. Как Върховният касационен съд е определил цената на обжалваното решение, без тя да е посочена в касационната жалба, в която се иска частичната отмяна на решението, тоест банката-ищец е признала, че не е настъпила предсрочната изискуемост, която касае цялата предявена с исковата молба сума, без да бъдат разграничени сумите с настъпил и с ненастъпил падеж?; 5. Допустимо ли е съдът да уважи иск за вземания по договор за банков кредит, предявен по реда на чл. 422 ГПК, в хипотеза на позоваване от ищеца на предсрочна изискуемост на кредита и при липса на разграничаване на падежирани и непадежирани погасителни вноски в заявлението по чл. 417 ГПК и в исковата молба, само за падежираните неплатени вноски, чиято изискуемост е настъпила преди датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, предявено за първи път пред касационната съдебна инстанция?; 6. Условие ли е за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит за главница и възнаградителна лихва вноските с настъпил и ненастъпил падеж да бъдат разграничени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, в извлечението от счетоводните книги и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК?; 7. Ако сумите в заявлението не са посочени и определени като такива с настъпил падеж и такива с ненастъпил падеж, може ли съдът служебно, без да е заявено в исковата молба и в заявлението по реда на чл. 417 ГПК, това обстоятелство да бъде уточнено със съдебно-счетоводна експертиза и тя да определи горните обстоятелства?“ В изложението на основанията за достъп до касация се прави позоваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че дадените разрешения на поставените въпроси противоречат на приетото в определение № 125 от 15. 02. 2017 г. по гр. д. № 6275/2016 г. на ВКС, III г. о., определение № 283 от 16. 05. 2017 г. по т. д. № 73/2017 г. на ВКС, I т. о.; решение № 77 от 10. 05. 2016 г. по т. д. № 3247/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 180 от 23. 11. 2016 г. по т. д. № 2400/2015 г., I т. о., решение № 115 от 11. 01. 2016 г. по т. д. № 2427/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 123 от 9. 11. 2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на ВКС, II т. о. По отношение на първи, втори, трети и четвърти въпрос се сочи, че са поставени от ответницата по иска с отговора на касационната жалба на насрещната страна, основание за образуване на т. д. № 60034/2016 г. на ВКС. Касационната жалбоподателка твърди, че въвежда тези въпроси, както и пети въпрос, тъй като са свързани с допустимостта на касационната жалба, основание за образуване на т. д. № 60034/2016 г. на ВКС, допустимостта на постановеното по последното цитирано дело отменително решение и допустимостта на атакуваното въззивно решение. Обосновава значение на поставените въпроси за допустимостта на обжалваното въззивно решение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно нормата на чл. 295, ал. 1 ГПК касационното обжалване след отмяна по чл. 293, ал. 3 ГПК на първоначалното решение може да се основе само на нарушения, допуснати от въззивния съд при повторното разглеждане на делото и при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 15 от 9. 05. 2017 г. по т. д. № 60034/2016 г. на ВКС, I г. о. е отменено въззивно решение № 64 от 24. 02. 2016 г. по в. т. д. № 548/2015 г. на Пловдивски апелативен съд и делото е върнато на същия апелативен съд за ново разглеждане от друг състав. Съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 1 ГПК указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. В случая касационната инстанция се е произнесла по жалба срещу въззивно решение, с което след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени исковете за признаване за установено по отношение на И. К. К., че „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД има изискуемо вземане, възникнало по силата на договор за банков кредит от 31. 05. 2006 г., в следния размер: а/ за сумата 88 593, 42 евро, представляваща просрочена главница; б./ за сумата 6 542, 67 евро, представляваща просрочена редовна лихва, дължима за времето от 5. 06. 2012 г. до 9. 05. 2013 г.; и в/ за сумата 8 805, 33 евро, представляваща изискуема наказателна лихва, дължима за времето от 5. 07. 2012 г. до 5. 12. 2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 6. 12. 2013 г. В решението е дадено разрешението, че когато не може да се приеме, че вземането е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост при условията на закона, то не може въобще да се отрече съществуването на самото вземане, като се отхвърли иска в обема на безспорно установеното неизпълнение на същото това вземане по отношение на вноските с настъпил падеж до момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция. В изложението по основателността на касационната жалба, ВКС е приел, че от фактическа и правна страна е преклудиран спорът, че не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита поради липса на едностранно волеизявление на банката-кредитор. Счел е за неоснователен довода на ответницата по касация за недопустимост на касационното обжалване, свързан с незаявения иск на банката, тъй като предмет на делото по заявения установителен иск е вземането, основано на представения от кредитора писмен документ – извлечение от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от валиден и действащ договор за кредит, с който общият размер на задължението, отделните негови компоненти – главница, лихви и др., както и начинът на погасяване са определени при сключването му. Поради това касационната инстанция е извършила преценка за неправилност на извода на въззивния съд за недължимост включително на падежираните вноски от главницата и лихвите. С оглед определянето на размера на съществуващото задължение на ответницата К. по всяка една от заявените претенции, касаеща частта на задължението, произтичащо от сбора на вноските с настъпил падеж, ВКС е приел, че делото следва да се върне на въззивния съд за изслушване на съдебно-счетоводна експертиза, която да бъде допусната служебно, и постановяване на ново решение при спазване на дадените указания по приложение на закона. Поставените в контекста на доводите на касационната жалбоподателка за недопустимост на отменителното решение на касационната инстанция първи, трети и четвърти въпрос не могат да обосноват достъпа до касационен контрол, тъй като нямат отношение към допуснати нарушения при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, съответно към предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 295, ал. 1 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да се изтъкне, че с оглед отменителното решение на касационната инстанция и неговия предмет – въззивния акт за отхвърляне на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК е изключен извод, че преди постановяване на въззивното решение при повторното разглеждане на делото спорът на страните за съществуването на вземането по обвързващия ги договор за банков кредит е бил разрешен с влязло в сила съдебно решение. При повторното разглеждане на делото въззивният съд е уважил предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за вноските по договора за кредит с настъпил падеж към 6. 12. 2013 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и за наказателна лихва върху вноските с настъпил падеж за периода 5. 07. 2012 г. – 5. 12. 2013 г., като размерът на дължимите суми е определен въз основа на представените погасителни планове към договора за банков кредит и заключението на допуснатата в производството по чл. 294, ал. 1 ГПК съдебно-счетоводна експертиза. Предвид на дадените от касационния съд задължителни указания, с които въззивният съд се е съобразил при повторното разглеждане на делото, не са налице предпоставките по чл. 295, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въведените въпроси дали е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, и за възможността размерът на съществуващото задължение на кредитополучателя по всяка от заявените претенции, произтичащо от сбора на вноските с настъпил падеж, да бъде установен със съдебно-счетоводна експертиза. С оглед изведените от касационната жалбоподателка, на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, въпроси допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ и условие ли е за уважаване на такъв иск вноските с настъпил и ненастъпил падеж да бъдат разграничени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, в извлечението от счетоводни книги и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК следва да се изтъкне, че с Тълкувателно решение № 8 от 2. 04. 2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС по задължителен начин бе уеднаквена практиката на ВКС по тези въпроси. Съгласно задължителните указания по т. 1 от цитираното тълкувателно решение е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ; предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В мотивите към т. 1 от акта на задължителната практика на ВКС са дадени разясненията, че присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Доказването на настъпилата предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора. Съобразно задължителните постановки на т. 2 от Тълкувателно решение от 2. 04. 2019 г. на ОСГТК на ВКС разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. В случая атакуваното въззивно решение е постановено в съответствие с формираната задължителна практика на касационната инстанция, което обуславя извод за отсъствието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, предл. 2 ГПК за достъп за касация. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. При този изход на производството касационната жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение