Определение № 1252 от 07.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 257/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. М. Х. срещу решение № 370 от 8.11.2022 г. по в. гр. д. № 495/2022 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 675 от 15.06. 2022 г. по гр. д. № 854/2022 г. на Пазарджишки районен съд, с което е признато за установено, че касаторът дължи на „Е. М.“ ЕООД, [населено място] главница в размер на 9 483, 94 лв. и лихва за забава в размер на 2 523,78 лв. за периода от 16.12.2018 г. до 01.12.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 01.12.2021 г. до окончателното изплащане, дължими на основание договор за потребителски кредит № FL570117 от 16.02.2011 г., сключен между „Юробанк И Еф Д. България“ АД /понастоящем „Юробанк България“ АД/ и Т. М. Х., като вземанията са прехвърлени от „Юробанк България“ АД на „Е. М.“ ЕООД с договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 4212/2021 г. на Пазарджишки районен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. К. жалбоподател излага оплакване, че в атакуваното решение в противоречие с процесуалните правила било отразено, че същото не подлежи на касационно обжалване. Оспорва извода на съда, че погасителната давност по отношение на вземането на ищеца с източник договора за потребителски кредит е започнала да тече от 16.02.2021 г. – крайната дата за погасяване на кредита. Мотивира становище, че в случая началото на давността следва да се свърже с датата 17.03.2011 г. с оглед клаузата по договора за т. нар. автоматична предсрочна изискуемост, поради което изводът на съда, че вземането, цедирано от банката кредитор на ищеца, не е погасено по давност бил неправилен. Счита, че вземането на ищеца не било доказано и по размер. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: „1. При заявена недължимост поради изтекла давност от страна на длъжника при установителен иск по реда на чл. 422 ГПК следва ли взискателят да установи по реда на пълното доказване претендираните суми по размер и следва ли съдът при отхвърляне на това възражение да приеме за установено, че сочените в исковата молба суми са дължими без събиране на безспорни доказателства, установяващи размера на тези суми?; 2. Неправилното посочване от съда за необжалваемост на съдебния акт представлява ли сериозно нарушение на процесуалните правила?; 3. При наличие на клаузи в договор за потребителски кредит, договарящи начален момент на предсрочна изискуемост, известни на длъжника още при подписване на договора, последваща покана от кредитора или цесионер /в конкретния случай/ за доброволно плащане на задължение, получена от длъжника в един по-късен момент от предвиденото в договора настъпване на предсрочната изискуемост като дата или пък крайният срок за погасяване на кредита могат ли да се смятат като начален момент за течение на давност за погасяване на задължението?“ Касаторът поддържа, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивния акт, която аргументира с необсъждане от състава на окръжния съд на всички пороци на първоинстанционния акт, посочени във въззивната жалба. Ответникът „Е. М.“ ЕООД, [населено място] е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт - предмет на жалбата е въззивно решение, постановено след влизането в сила на редакцията на чл. 113 ГПК /ДВ, бр. 100 от 2019 г./. по потребителски спор с цена на главния иск над 5000 лв. /9 483, 94 лв./ в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Между страните по делото не е било спорно и е установено от представения договор за потребителски кредит № FL570117, че на 16.02.2011 г. между „Юробанк И Еф Д. България“ АД и ответника Т. М. Х. е сключен договор, по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 15 170 лв., а кредитополучателят - да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви в срок до 16.02.2021 г. при фиксиран ГЛП през първата една година от издължаване на кредита в размер на 7.50 % и ГПР в размер на 13.31 %. Установено е, че на 18.01.2016 г. между „ Юробанк България“ АД и „Е. М.“ ООД е сключен договор за възлагане на вземания, по силата на който на приобретателя е прехвърлено и вземането по процесния договор; с влязло в сила решение № 243 от 26.02.2019 г. по гр.д. № 2650/2018 г. на Пазарджишкия районен съд между страните по делото - „Е. М.“ ООД и Т. М. Х. е признато за установено, че ответникът физическо лице дължи на ищеца сумата от 1 500 лв., представляваща част от дължимата по процесния договор главница, както и договорна лихва в размер на 1 500 лв., представляваща част от дължимата договорна лихва от 7 024, 23 лв. за периода от 16.08.2015 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. При позоваване на Тълкувателно решение № 3 от 22. 04. 2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е приел, че с оглед влязлото в сила съдебно решение по частичния иск за вземането със сила на пресъдено нещо, обвързваща страните по делото, са установени правопораждащите спорното материално право факти. По спорния въпрос относно надлежното уведомяване на ответника за прехвърлянето на вземането по процесния договор за потребителски кредит на ищеца въззивният съд е изтъкнал, че длъжникът е уведомен за цесията както от цедента, така и от цесионера по пълномощие на цедента, като уведомлението е получено от майката на Х. на 16.04.2018 г. Изложил е и допълнителен аргумент за надлежното му уведомяване за прехвърлянето на вземането с оглед прилагането на уведомлението за цесията към исковата молба и връчването на молбата ведно с приложенията на ответника. Във връзка с възражението на ответника за погасяване на вземането му по давност, решаващият състав на въззивния съд е споделил становището на първоинстанционния съд, че вземането по договор за потребителски кредит няма характера на периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и не се погасява с тригодишна давност, а с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Приел е, че вземането за лихви за период от три години преди предявяване на иска не е погасено по давност. В решението е констатирано, че крайният срок за погасяване на задължението по договора за потребителски кредит е 16.02.2021 г., като е направен извод, че към посочената дата е настъпила изискуемостта на вземането на ищеца към ответника. Изтъкнато е, че предвид подаването на заявлението по чл. 410 ГПК на 01.12.2021 г., не би могло да се приеме за погасено по давност главното вземане, тъй като не е изтекъл петгодишният давностен срок. Възражението за погасяване по давност на вземането за лихви също е счетено за неоснователно, тъй като по делото се претендира лихва за забава за периода 16. 12. 2018 г. – 1. 12. 2021 г. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият поставен от касационния жалбоподател въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с процесуалните действия на страните в настоящия исков процес и с мотивите на въззивния съд. При поставянето му касаторът ответник по иска не държи сметка, че единственото му защитно възражение в отговора на исковата молба е за погасяване по давност на вземането на ищеца по договора за потребителски кредит от 16.02.2011 г. Посоченото възражение е основано на тезата, че с оглед клаузата на чл. 15, ал. 5 от договора за настъпваща предсрочна изискуемост на кредита при неплащане на дължимата месечна вноска, без да е необходимо волеизявление на банката кредитор, и неизпълнението на задължението на ответника за заплащане на първата анюитетна вноска предсрочната изискуемост е настъпила на 17.03.2011 г. – датата, следваща падежа на първата дължима месечна вноска по погасителния план. Ответникът не е твърдял да е извършвал каквито и да е плащания по договора, като в отговора на исковата молба е заявил, че е погасил само задължението си по влязлото в сила съдебно решение по предходния спор на страните с предмет частичния иск на ищеца. Освен това въпросът не е съобразен и с мотивите на съда, че в случая с обвързваща страните сила на пресъдено нещо са установени правопораждащите спорното материално право факти-валидно сключения между банката цесионер и ответника договор за потребителски кредит, по силата на който на ответника е предоставена сумата от 15 170 лв., която е усвоена, като същият се е задължил да върне кредита на 120 вноски съгласно погасителен план при падеж на последната вноска по кредита на 16.02.2021 г. Следва да бъде съобразено и обстоятелството, че предмет на установителния иск, разглеждан по настоящото дело, е била главница, дължима за периода 16. 12. 2016 г. – 16. 02. 2021 г., в размер на 9 483, 94 лв., като този размер съответства на сбора от главницата по месечните вноски съобразно погасителния план към процесния договор за визирания период. Изложеното изключва значимостта на поставения въпрос за изхода на конкретното дело и съответно осъществяването на основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос на касатора също не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въпросът представлява твърдение на касатора за допуснато от състава на Пазарджишкия окръжен съд нарушение на процесуалния закон с оглед посочването в обжалваното решение, че същото не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Същевременно, касаторът е упражнил правото си да обжалва въззивния акт, като съставът на окръжния съд е извършил преценка за редовност и допустимост на касационната жалба, основание за сезиране на настоящата инстанция. При приложение на императивните процесуални разпоредби на чл. 113 вр. чл. 280, ал. 3, т. 1 вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК настоящият състав вече направи извод, че жалбата е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване акт. С оглед изложеното поставеният въпрос въобще не се явява значим за изхода на спора. Последният въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съответства на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма характера на въпрос по приложението на относима към конкретния спор норма, а предполага преценка на съдържанието на договорните клаузи по процесния договор за потребителски кредит и на доказателствата по делото, която дейност е изключена от правомощията на касационната инстанция във фазата по селектиране на касационната жалба. Въпросът се явява оспорване на правилността на изводите на съда и по-конкретно на невъзприемането на тезата на ответника за настъпване с оглед предвиденото в чл. 15 от договора за потребителски кредит на т. нар. автоматична предсрочна изискуемост още на 17. 03. 2011 г. – датата, следваща падежа на първата погасителна вноска по кредита, тъй като длъжникът не я е заплатил, съответно че погасителната давност за спорното вземане тече от посочената дата. Същевременно, не е налице и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът относно предсрочната изискуемост на вземането по договор за банков кредит не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по него е налице задължителната практика на ВКС - т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към същата са дадени разясненията, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника кредитополучател. Невъзприемането от съда на становището на ответника за настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит, без кредиторът да дължи обявяването й на длъжника, съответства на задължителните постановки по цитираното тълкувателно решение, което изключва съществуването на допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила и който е постановен при нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касационният жалбоподател не е обосновал съществуването на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, което изключва възможността за допускане на касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При аргументиране на тезата си за очевидна неправилност касаторът сочи, че въззивният съд не е обсъдил доводите му по въззивната жалба, съответно се позовава на процесуално нарушение, преценката за съществуване на което може да бъде извършена едва след допускане на касационния контрол на въведените от касатора основания. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пазарджишки окръжен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение