Определение № 1164 от 14.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2772/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „ Д. клима инженеринг“ ООД, [населено място] против решение №1038 от 17.10.2024 г. по т.д. №60/2024 на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация –„Търговска Лига-Глобален Аптечен Център“, [населено място], чрез пълномощника си – адв. Д. С. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.285,ал.1 ГПК и е процесуално допустима. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв.Р. Ч. е поддържал основание по чл.280, ал.2 предл.2-ро ГПК, като е развил съображения за нередовност на исковата молба. Поддържал е още в тази насока, че ищецът не е определил характера и вида на вредата, която според страната била задължителен елемент от дължимите от ищеца факти по очертаване на спорното право.Така е изведено и това, че съдът е разширил заявеното, като е преценил, че настъпилата вреда била пропусната полза. Лаконично е посочено, че такава не е настъпила за ищеца по иска в размер на законната лихва. Посочено е още, че съдът бил въвел незаявени факти и нарушил принципа на диспозитивното начало. Поддържано е и основание по чл.280, ал.2 предл. 3-то ГПК, обосновано от касатора с оплакване, че съдът неправилно разпределил доказателствената тежест, изхождайки от фактическия състав на непозволено увреждане. Направено е и кратко оплакване, че съдът тълкувал превратно нормата на чл.86,ал.1 ЗЗД, а от мотивите не било ясно на касатора при какви фактически и правни основания съдът е уважил иска. Поддържано е и основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Поставен е въпросът – 1/“Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото, доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право?“. Страната е направила оплакване, че съдът не бил изложил свои мотиви, не била обсъдена изслушаната експертиза, не обсъдил доводите във въззивната жалба и твърденията в същата, първостепенния съд игнорирал събрани в производството доказателства. Мотивите били противоречиви и неясни, а съдът не бил посочил доказателства относно „ така формулирания предмет на доказване, приемайки необосновано, „че се дължи обезщетение“.Изброена е практика на ВКС относно процесуалните задължения на възивната инстанция. Поставен е въпросът – 2. А./ „Ищецът в производство по чл.403 ГПК дължи ли доказване на настъпването на вреда в случаите когато претендира заплащането й до размера на законната лихва?“ и Б/“В производството по иск по чл.403 ГПК налице ли е пропусната полза да се увеличи имуществото на ищеца в случаите когато сметката, по която е наложен запор на парични средства е неолихвяемо?“Страната е изложила своите оплаквания за неправилност на решението, като е обосновала разбирането и с противоречие с чл.45 ЗЗД. В заключение е изброила практика на ВС, ВКС, САС и ПАС, като общо е посочила, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата и на ВКС. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава доводи за допускане на решението до касационно обжалване. Първото основание, на което се е позовало дружеството – касатор е довод за недопустимост на постановения и обжалван съдебен акт, поради нередовност на сезирането на съда. Доводите за недопустимост се разглеждат служебно, без да са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК. В случая страната поддържа, че ищецът следва да определи правно фактическите си твърдения, като обоснове вида на вредата / като пропусната полза/ и да уточни, че същата се изразява в неосъществено увеличаване на имуществото, а неизлагането на тези данни съставлява нередовност на исковата молба.Счита още, че е необходимо съдът при дадена неправилна квалификация от първата инстанция, поради нередовност на сезирането й, да даде указания за разпределяне на доказателствената тежест, а в случая съдът не бил направил точно това, поради което указанията на първостепенния съд относно доказването на определени факти било „ неточно“. Направено е и оплакване свързано с това основание, че съдът „недопустимо„ бил разширил исковата претенция, като квалифицирал вредата и нарушил принципа на диспозитивното начало. Доводите са правно необосновани. Ищецът в обстоятелствената част на исковата си молба е описал ясно фактическата обстановка по спора, а именно – наложено обезпечение на искове по чл.258 ЗЗД и чл.86 ЗЗД,които са били изцяло отхвърлени с влязло в сила решение и съответно търпяна вреда от запорирането и задържането на сума от 260 238.72лв. по обезпечителната заповед. Страната се е позовала на разпоредбата на чл.403,ал.1 ГПК, съгласно който, вредите от така задържаната сума, следва да бъдат обезщетени от този, в чиято полза е било наложено неоснователното обезпечаване на исковете му, признати от съда, с влязло в сила решение, за неоснователни. Посочено е, че претърпените вреди се състоят в лишаване на търговеца от правото му да използва и да се разпорежда с притежаваните от него финансови средства. Тази обстоятелствена част е свързана с адекватен петитум, определящ вредите в размер на законната лихва върху сумата, която е и претендирана да бъде заплатена като възмездяваща тези вреди, т.е минималния размер на ползата, която поради невъзможност да се разпореди със сумата той пропуска. Или, така заявена, претенцията е напълно ясна от фактическа страна. Правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона. Вида на търпяната вреда се квалифицира правно, като изведен от описаните в обстоятелствената част факти и също се определя като такава от съда, а не от страната. Ищецът следва само да изложи фактите, на които се основава иска му, като нередовност на исковата молба, би имало само ако той не е описал тези факти и от тях не може да бъде изведена правна квалификация, респективно определяне на спорното право и неговите граници. Или, исковата молба в случая е редовна и съдът се е произнесъл при редовност на сезирането. Страната не сочи неправилно определена правна квалификация, водеща до разглеждане на различни от очертаните от исковата молба факти, респективно разглеждането на иск, който не е бил предявен, които обстоятелства водят до твърдяната от нея недопустимост на решението. Фактически необосновано е и твърдението за това, че съдът се е произнесъл извън заявеното искане, като е поставил правна квалификация на претендираната като търпяна вреда. Страната не уточнява, извън оплакванията си за неправилност, на какви факти, извън заявените от ищеца се е позовал съдът, доколкото основното й оплакване във връзка с това основание е, че не е указал да бъдат изложени и други факти относно невъзможността да бъде увеличено имуществото на страната. Така изложеното всъщност съставлява довод за неправилност на решението и изводите на съда, което е ирелевантно към тази фаза на производството. Касаторът, чрез пълномощника си е поддържал и основание чл.280,ал.2 ГПК, уточнено в изложението като „очевидна неправилност“, с оплакване, че съдът неправилно разпределил доказателствената тежест изхождайки от фактическия състав на непозволено увреждане. Направено е кратко оплакване, че съдът тълкувал превратно нормата на чл.86,ал.1 ЗЗД, а от мотивите не било ясно на касатора при какви фактически и правни основания съдът е уважил иска. Изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези, а оплакванията за неправилност на изводите на съда, развити в контекста на защитната теза на страната са такива по чл.281 ГПК и не са предмет на тази фаза на производството. Извън това, въззивният състав ясно и точно е очертал фактите по спора и е извел свои мотиви от тях, като логично правно е мотивирал както вида на вредата, така и основателността на претенцията в посочения размер. Следователно, необоснованото твърдение на страната за това, че не разбира ясно и логично свързаните мотиви е правно неиздържано и съответно не води до наличие на соченото основание. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. Общото основание се формулира и въвежда задължително от касатора, който го обосновава в една от хипотезите на посочените допълнителни критерии в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Съдът, съобразно цитираната задължителна практика, няма задължението да формулира правен въпрос вместо страната по спора, нито да обосновава допълнителен критерий, тъй като изричният регламент на чл.284,ал.3, т.1 ГПК изисква процесуални действия от касатора, а не въвежда служебни задължения за съда. С оглед това, първият поставен въпрос не удовлетворява тези критерии. Същият е общ и значим за всяко съдебно производство, поради което, за да е релевантен страната следва да посочи кои факти и обстоятелства не е обсъдил съда и каква е връзката им с решаващите мотиви, т.е. как би се променил крайният извод на състава, ако тези доказателства, респективно доводи и възражения бяха обсъдени. В случая, страната е заместила тези доводи със своите оплаквания за неправилност на решението. Фактически невярно е, че съдът не е обсъждал изслушаната експертиза, като е изложил правните си съображения относно основателността на претенцията, спрямо която това дали сумата е олихвяема е ирелевантно Несъгласието с неговите изводи е предмет на разглеждане на касационната жалба и е неотносимо към основанията за нейното допускане до разглеждане. Вторият поставен въпрос, с двата подвъпроса не е релевантен в първата си част, тъй като се основава на разбирането на страната съставляващо оплакване за неправилност на акта, че искът е недоказан, а съдът е приел тъкмо обратното, той е приел за доказана така заявената претенция. Освен това, този въпрос е общ като изпуска от съдържанието си конкретната хипотеза на наложен запор при действието, на който собственика на средствата не може да разполага с тях. Вторият подвъпрос дори и да бъде приет за релевантен не е обоснован като допълнителен критерий, тъй като константна е практиката на ВКС, на която се позовават и съдилищата че, че причинената вреда при наложен запор се съизмерява със законната лихва върху запорираната сума. Именно съдилищата са обсъждали константната както тълкувателна, така и казуална практика на ВКС и тяхното решение е в съответствие а не в противоречие с нея, тъй като в случая не са претендирани вреди над законната лихва върху неправомерно поисканото обезпечение за сумата, собственост на ищеца. Още повече, че касаторът не е посочил нито обосновал конкретно противоречие, нито е изложил доводи за отклоняване на състава от задължителна за него тълкувателна, респективно казуална практика. Представените решения на ВС и ВКС не водят до различен извод, тъй като те не разглеждат конкретната хипотеза в обсъждания контекст. Извън това, следва да се отбележи, че решенията на съдилищата са ирелевантни към основанията за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като такова основание не е предвидено в чл.280, ал.1 ГПК. При така депозираното изложение касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване. При този изход на спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени, на основание чл.78,ал.3ГПК, направените и установени в производството пред ВКС разноски в размер на 5000лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение