Определение № 1665 от 18.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2030/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Н. А., [населено място], срещу решение № 132/19.09.2023 г., постановено по в.т.д.№ 33/2023 г. от Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 100/11.10.2022 г. по т.д.№ 292/2021 г. на Русенски окръжен съд за признаване съществуването на вземането на „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място], по отношение на Б. Н. А., [населено място], произтичащо от договор за банков револвиращ кредит № 0039/602/30092019 от 30.09.2019 г., изменен и допълнен с два броя анекси към него, кредитополучател по който е „Т. Русе“ ЕООД, [населено място], представлявано от Б. Н. А. – управител и солидарен длъжник Б. Н. А. - физическо лице, в размер на 27 700 лв., представляващи вземане за просрочена главница по кредита, ведно със законната лихва върху нея от 28.06.2021 г. до окончателното изплащане на сумата; вземане за дължими и неизплатени договорни лихви в общ размер на 2 896,13 лв., от които: 489,28 лв. – лихва върху редовна главница за периода от 20.09.2020 г. до 30.11.2020 г., 1 341,17 лв. – лихва за просрочена главница за периода от 23.03.2020 г. до 24.06.2021 г., 1 065,68 лв. – наказателна лихва при просрочие за периода от 20.09.2020 г. до 24.06.2021 г.; 46,14 лв. – дължими такси по тарифата на банката към 25.06.2021 г. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът не е подал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за банков револвиращ кредит № 0039/ 602/ 30092019 от 30.09.2019 г. „УниКредит Булбанк“ АД е предоставила на „Т. Русе“ ЕООД кредит в размер на 31 000 лв. с краен срок за погасяване – 30.09.2020 г., като настоящият касатор Б. Н. А. се е задължила като солидарен длъжник. С два анекса от 02.10.2020 г. и от 27.10.2020 г. е бил променян крайният срок за погасяване на банковия кредит, първоначално на 31.10.2020 г., а след това на 30.11.2020 г., като с изтичане на последният срок кредитът е станал изискуем. По заявление на кредитора „УниКредит Булбанк“ АД е издадена заповед за изпълнение № 1883/ 29.06.2021 г. по чл. 417 от ГПК срещу длъжниците „Т. Русе“ ЕООД и Б. Н. А. за сумите, предмет на установителния иск. Срещу заповедта за изпълнение е подадено възражение по чл.414 ГПК само от длъжника А.. За установяване на размера на непогасените вземания е изслушано заключение на вещо лице. Въззивният съд е разгледал въведените възражения за липса на представителна власт на лицата, изпратили покана за доброволно изпълнение и подали заявлението по чл.417 ГПК от името на банката и за нищожност на договора за кредит поради накърняване на добрите нрави, като е приел, че същите са неоснователни. Изложени са съображения, че в договора за банков кредит като кредитополучател е посочено търговското дружество „Т. Русе“ ЕООД, чийто едноличен собственик и управител е Б. Н. А., а Б. Н. А. като физическо лице е посочена за солидарен длъжник и тя е подписала договора и в това си качество. Прието е, че предвид разпоредбата на чл. 16.3 от договора, уреждаща солидарна отговорност на солидарния длъжник (А.) с кредитополучателя (търговското дружество), е уговорена пасивна солидарност спрямо кредитора, като договорът не се нуждае от тълкуване, тъй като е ясен. Доводът на А., че се е задължила като поръчител, е счетен за несъстоятелен. Посочено е, че в исковата молба, визирайки процесния договор за банков кредит, ищецът изрично е въвел твърдения, че Б. Н. А. отговаря в качеството си на солидарен длъжник, поради което липсват основания за недопустимост на иска. Подробно са описани и документите, въз основа на които е учредена представителната власт на лицата, подали заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на недопустимост на въззивното решение поради непълнота на обстоятелствената част на исковата молба, както и на постановяването му в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД, от който извежда основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но без да е формулирал конкретен правен въпрос. Според касатора съгласно чл.121 ЗЗД солидарност между двама длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните. Солидарност възниква, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при договор за поръчителство, но двете хипотези са различни, тъй като солидарно съзадължени са лицата, които са получили паричната сума общо, без разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически, а кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците. При солидарната отговорност, възникнала по договор за поръчителство (чл.141, ал.1 ЗЗД), едно лице отговаря пред кредитора за изпълнение на задължението на длъжника, или в случая на договор за заем - поръчителят отговаря пред кредитора за връщане на паричната сума, но без да е получил същата в собственост. При така възпроизведените законови разпоредби касаторът поддържа, че в исковата молба се е твърдяло единствено възникването на солидарна отговорност, но без ищецът да е уточнил конкретната хипотеза, което затруднявало защитата на ответника. Посочените твърдения са неточни, доколкото в исковата молба е цитиран договорът за кредит, по който Б. А. е солидарен длъжник, без да се твърди, че същата е получила сумата по кредита. Ищецът се е основал на направеното възражение по чл.414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение, като в заявлението по чл.417 ГПК изрично е разграничено, че кредитополучател е „Т. Русе“ ЕООД, а А. – солидарен длъжник. В този смисъл основанието за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение не е налице. В цитираните от касатора решения на ВКС се приема, че при тълкуването на договорите следва да се търси действителната, а не предполагаемата воля на страните и договорните разпоредби трябва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, както и че на тълкуване според критериите на чл.20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. При изясняване на действителната обща воля на страните може да се излиза и извън текста на самия договор и да се изследват обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, действителната характеристика на обектите, предмет на договора, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване на действителната воля. Във връзка с тълкуването на договора според касатора от значение е обстоятелството, че не е получена сумата по заема и за кредитора липсват други обезпечения. Въвежда се довод от включването на солидарните длъжници към третите задължени лица (според определение в договора), които можели да бъдат само юридически лица, докато касаторът е физическо лице, което може да възприеме себе си единствено като поръчител. Основният довод е, че А. е поръчител по договора, а не солидарен длъжник. Настоящият състав приема, че постановеното въззивно решение съответства на практиката на ВКС по тълкуване на договорите. В случая решаващият състав на апелативния съд е приел, че волята на страните е ясна. Изложените от касатора обстоятелства са поддържани и в инстанциите по същество, като, както е прието е решение № 96/22.08.2022 г. по гр.д.№ 2007/2021 г. на ІV г.о. на ВКС, от обстоятелството, че кредитът е усвоен по сметката на един от солидарните длъжници, не може да се направи извод как е ползвана сумата, а съответно и нов длъжник винаги може да встъпи в дълга съгласно чл.101 ЗЗД. При общо поемане на задължението и при встъпване в дълг отговорността спрямо кредитора е солидарна, докато обезпечаването на задължението чрез поръчителство изисква сключването на договор за поръчителство. Този извод произтича от законовите разпоредби и се споделя от касатора в жалбата и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, а всички останали обстоятелства, свързани с интереса на банката от обезпечаване на изпълнението на договора, са изразени хипотетично, поради което са ирелевантни за спора. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд