Определение № 1175 от 14.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2182/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца В. Д. Г. срещу решение № 83 от 24.04.2024 г. по гр. д. 45/2024 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 1215 от 22.11.2023 г. по гр. д. 215/2023 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е отхвърлен предявеният от В. Д. Г. срещу „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата 90 000 лева - претендирано обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на брат й С. Д. Д., загинал при ПТП на 27.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.11.2019 г. до окончателното й изплащане, и са присъдени разноски в полза на ответника.

Касаторът, В. Д. Г., поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че съдът не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Оспорва като несъответни на събраните по делото доказателства изводите по обжалвания съдебен акт, че не е установена особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка между починалия и ищеца, както и настъпили в резултат на смъртта сериозни /като интензитет и продължителност/ болки и страдания, различни от нормално възприетите в обществото. Излага, че установената по делото връзка между брат и сестра е била изключително силна - ищецът е роднината, който се е притеснявал, грижел за починалия и страдал много от загубата му. Счита, че въззивният съд не е извършил задълбочен анализ на доказаните факти, придържал се е формално към тълкуването на закона и е постановил неправилен съдебен акт. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът бъде уважен за пълния предявен размер от 90 000 лв., ведно със законните лихви върху главницата.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е решаващият съд да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички онези обстоятелства и доказателства, които имат значение за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените вреди, както и да изложи конкретни съображения при определяне на размера на дължимото обезщетение?

2. Не следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти?

3. Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им?

Касаторът сочи, че съдебният акт е очевидно неправилен, с което обосновава искането си да бъде допуснат до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация, „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че по делото е безспорно установено, че ищецът е сестра на С. Д. Д., който е починал на 27.09.2019 г. в резултат на ПТП, настъпило в [населено място] на същата дата на регулирано кръстовище със светофарна уредба, образувано от [улица]и [улица], при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка „Нисан“, модел „Патфайндър р-51“ с рег. [рег.номер на МПС], от К. Х. С., чиято вина за причиняване по непредпазливост смъртта на пешеходеца С. Д. Д. е призната с влязла в сила присъда № 41 от 13.09.2022 г. по н.о.х.д. № 361/2022 г. по описа на Окръжен съд-Бургас, като за управлявания от него автомобил е налице действала към датата на ПТП задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД.

По спорния въпрос за материалната легитимация на ищеца да получи обезщетение за търпени вреди от смъртта на неговия родственик се е позовал на задължителната съдебна практика по ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. по описа на ОСНГТК на ВКС и приел, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в съответния установен по делото случай е справедливо да бъдат обезщетени. Отчел е, че съобразно мотивите на тълкувателния акт правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно - то може да бъде упражнено, ако претендиращият обезщетение докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно нормативните правила, уредени в чл. 52 ЗЗД. Изтъкнал е, че макар братята и сестрите да са част от най-близкия родствен и семеен кръг, поради което връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, при смъртта на някой от тях, причинена от деликт, за преживелия близък се поражда субективно право да получи заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди само по изключение, а именно: когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Счел е, че в тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/1961 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Подчертал е, че с термина „изключителност“ се означава обстоятелство, което се е осъществило извън обичайното, типичното проявление на фактите и явленията в обективната действителност, извън обичайната социална, емоционална и духовна среда, в която човек се ражда, развива се и получава духовна, морална и материална подкрепа. Обобщил е, че духовната връзка между починалия и родственика /в конкретния случай между брат и сестра/ трябва да е изградена и да се развива в по-дълбока, по-трайна и в по-голяма степен от общоприетата за морала на съвременното българско общество емоционална привързаност, така че скръбта от трагичната кончина на близък родственик значително да превишава интензитета на естествената горест, чувство за безпомощност и трагична непрежалимост. Счел е, че в конкретния случай, за да възникне активната материална легитимация на ищеца /сестра на починалия при настъпване на процесното застрахователно събитие/, следва по делото същата да установи при условията на главно и пълно доказване, че тя е изградила със своя починал родственик /нейния брат/ такава духовна и емоционална връзка, която да е била трайна, като болките и страданията от загубата на нейния брат да са с по-висок интензитет от обичайните, както и те да са продължили в относително дълъг период от време. Посочил е, че такъв житейски конекситет би възникнал, когато отношенията между брата и сестрата са изключително дълбоки - например полагани са взаимни грижи за тяхното образование, професионална реализация, финансово подпомагане, гледане на болен брат или сестра, или техен близък, изграждане на чувство за общност при споделяне на значителни житейски трудности и предизвикателства и прочее. Заключил е, че едва в тази житейска ситуация, когато братът или сестрата възприема своя брат или сестра като изключително близък човек, на когото основно е разчитал през своето социално и нравствено съзряване, смъртта на този близък родственик би довела до травматични последици в психиката на брата или сестрата, които би следвало, с оглед на критериите за справедливост, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД, да бъдат обезщетени чрез заплащане на заместващо обезщетение - чрез присъждане на конкретна парична сума.

Въззивният съд е посочил, че за установяване на гореизведените правнорелевантни обстоятелства по делото са ангажирани единствено гласни доказателства чрез разпита на един свидетел. Отчел е, че показанията на свидетеля - снаха на ищеца, в по-голямата си част се базират на разказаното на свидетелката от самият ищец и много малка част от тях на лични впечатления. Приел е, че от последните не може да се приеме, че ищецът и починалият й брат са се намирали в постоянна и интензивна връзка помежду си. Изложил е, че те са живели заедно до 1973 г. - една година след смъртта на тяхната майка, когато починалият е заминал да работи в чужбина, където е пребивавал до 1985 г.; ищецът е създала свое семейство, в дома на което починалият е живял една година, след което се е преместил в друго населено място и в продължение на седем години е бил в неизвестност за всички свои близки и познати, включително за ищеца, на която не е споделил местонахождението и заниманията си; след това изчезване братът отново заживява при сестра си, за период от около два месеца, през който тя полага грижи за него, тъй като ръката му бил счупена; след което отново се установява самостоятелно в бащината им къща в [населено място]. Подчертал е, че от така събраните доказателства може да се заключи, че братът и сестрата близнаци са поддържали нормални човешки отношения, като при всяка отдала им се възможност са се виждали, но не се установява системно да са си помагали във всяка едно отношение, взаимно и при съвместна подкрепа да са преодолявали значими житейски препятствия, за да могат техните отношения да се окачествят като изключение от общоприетите близки взаимовръзки между родственици в българското общество. Отчел е, че в по- късен етап от живота си са живеели заедно, но е посочил, че това е било за много кратко време. Изтъкнал е, че за сравнително дълъг период от време братът не е подържал никаква връзка със сестра си, като същественото е, че не е намерил за необходимо да сподели с нея както къде се е установил, така и какво се случва с него. Приел е за естествено, че ищецът е изпитала мъка от смъртта на нейния брат, но подчертал, че за да възникне в нейния патримониум правото на заместващо обезщетение за причинените й неимуществени вреди, следва да се установят превишаващи по интензитет /над обичайните/ негативни емоционални преживявания, каквито е счел от събраните по делото доказателства да не се установяват. По тези мотиви е отрекъл материалната легитимация на ищеца за търсене на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния брат и постановил обжалвания резултат.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема, че не са налице предпоставките за присъждане на обезщетение в полза на ищеца, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. Въззивният съд се е позовал на задължителната съдебна практика по Постановление № 4/25.05.1961 г. на Пленума на ВС, Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на ВС, Постановление № 2/30.11.1984 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС при преценка материалната легитимация на ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния брат, взел е предвид възприетите с последната критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил правни съображения, съответни на приетото с цитираните тълкувателни актове, а правилността на преценката му във връзка с приетите за установени факти касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация за представляването му от юрисконсулт на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК за сумата 300 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение