Определение № 331 от 27.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1143/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на две касационни жалби, подадени от ответниците по делото, против решение № 260001/11.01.2021 г. по гр. дело № 458/2020 г. на Апелативен съд-Пловдив, с което е потвърдено решение № 104/10.04.2020 г. по гр. д. № 118/2019 г. на Окръжен съд - Стара Загора. Касаторът Фондация „ЧУДОМИР“ намира обжалваното решение за неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Претендира присъждане на направените съдебни разноски за всички инстанции. Касаторът „РАМИТА-208“ ЕООД обжалва въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Ответникът по жалбата и ищец по делото, П. Т., счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като същевременно намира касационните жалби за неоснователни. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. С оглед смъртта на ищеца, настъпила след приключване на администрирането на касационната жалба, на основание чл.227 ГПК, са конституирани като ответници по касацията в настоящото производство неговите наследници: Д. П. Ю., Ц. П. Т. и К. Ц. Т.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството по делото е образувано пред Окръжен съд-Стара Загора по искова молба на П. Д. Т., [населено място], срещу Фондация „Чудомир", [населено място] и „Рамита - 2008" ЕООД, [населено място], с която са предявени кумулативно обективно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 95, ал. 1, вр. чл. 95а, ал. 1 от ЗАПСП и по чл. 956, ал. 1, т. 2 от ЗАПСП с правно основание чл. 95, ал. 1, вр. чл. 95а, ал. 1 от ЗАПСП и по чл. 956, ал. 1, т. 2 от ЗАПСП, с които се претендира солидарното осъждане на ответниците да заплатят на ищеца обезщетение /след допуснато изменение на иска/ в размер на 26 000 лева, част от пълното обезщетение в размер на 100 000 лева, за претърпени имуществени и неимуществени вреди от нарушаване на авторското му право и за осъждане на ответниците да преустановят нарушенията на авторското право, изразяващи се във възпроизвеждане и разпространение на екземпляри от първите пет сборника от „Чудомир. Събрани произведения в шест тома“, преиздадени в периода 2016 - 2019 година. За да се произнесе по делото, въззивният състав е намерил за приложими разпоредбите на чл.3, ал.1, ал.2, чл.5, чл.6, чл.11, ал.1, предложение първо от ЗАПСП. Посочил е, че според чл.3, ал.1 ЗАПСП, всяко произведение на художествената литература и изобразителното изкуство, което е резултат на творческа дейност и е изразено по какъвто и да е начин и в каквото и да е обективна форма, е подлежащ на закрила по този закон обект на авторско право. Съгласно ал.2 на чл.3 от ЗАПСП, такъв обект са и сборници, включващи едно или повече произведения на художествената литература и/или изобразителното изкуство. Съобразно чл.5 от ЗАПСП, автор е физическото лице, в резултат на чиято творческа дейност е създадено произведението. Съгласно чл.6, ал.1 от ЗАПСП, до доказване на противното за автор се смята лицето, чието име или друг идентифициращ знак са посочени по обичайния за това начин върху оригинала на произведението, копия или екземпляри от него и/или техните опаковки. Посочено е, че правилото на ал.1 се прилага съответно и за носителите на авторско право в случаите по чл.11, ал.1, изречение 1-во ЗАПСП, съгласно която разпоредба, авторското право върху сборници принадлежи на лицето, което е извършило подбора или подреждането на включените в сборника произведения и/или материали. Авторското право върху включените в съставното произведение / сборника отделни произведения принадлежи на техните автори, поради което, съгласно чл.11, ал.2 ЗАПСП, за включването на последните в съставното произведение е необходимо съгласието на тези автори. Въззивната инстанция е достигнала до извода, че в случая автор на издадения за пръв път през 2013г. от издателство „Абагар“, [населено място], Сборник „Чудомир. Събрани произведения в шест тома“ е по презумпцията на чл.6, вр. чл.11, ал.1, предл. първо ЗАПСП ищецът, доколкото по делото е безспорно установено, че на заглавната страница на всеки от шестте тома е записано, че подборът и редакцията на произведенията е извършена от П. Т. - обичаен в случая начин за означаване на авторство. Констатирал е, че тази презумпция не е била оборена от ответниците. В тази връзка съдът е счел, че Фондация „Чудомир“, която неоснователно претендира, че титуляр на авторските права върху творчеството на Чудомир е [община] и че тези си права общината упражнява чрез фондацията, изрично е заявила, че нито общината, нито фондацията е възлагала на лицето П. Т. да извърши съставителството на сборника. Решаващият състав е намерил, че договорът от 20.02.2013г. между ответната фондация „Чудомир“, [населено място], и ЛХМ „Чудомир“, [населено място], от 20.02.2013г. не установява и предоставяне на упражняването на авторските права върху сборника на [община], респ. на ответната общинска фондация, нито представлява отказ на ищеца от правата му като автор на съставното произведение и по-конкретно от имуществените му такива по чл.18, ал.1, т.2 и чл.19 ЗАПСП. Същевременно съдът е намерил за безспорен фактът, че за съставянето на сборника ищецът не е получил съгласие по чл.11 ал.2 ЗАПСП, но е приел, че това не се отразява на неговото авторство. Аргументирал се е, че липсата на такова съгласие, макар да съставлява осъществено от ищеца при създаването на сборника нарушение на правата по ЗАПСП на тези лица, само по себе си не опровергава неговото авторство върху съставното произведение. Изложени са съображения, че ответниците не могат да черпят права от това му нарушение, тъй като не са носители на авторските права върху творчеството на Чудомир, нито им е предоставено тяхното упражняване. Апелативният съд у счел за неоснователно и възражението, че сборникът не е продукт на творческа дейност. Изложени са мотиви, че за съставянето му се изискват и са проявени от страна на съставителя специализирани филологически познания и интелектуални усилия за издирване цялото запазено творчество на писателя и художника Чудомир, както и специфични умения и похвати за систематизиране и групиране на всички негови произведения, така щото цялостното творчество на този автор да бъде представено на и популяризирано сред българския читател, подредено в раздели и цикли по жанр и тематика, последователно следвайки и времето на създаването на произведенията. Именно това е била творческата идея на ищеца и тя е реализирана от него чрез създаването на процесния сборник, представляващ качествено нов продукт, първо по рода си пълно издание на произведенията на Чудомир, отличено с наградата „ Златен лъв“ на Асоциация „Българска книга“ за принос към националната култура. С оглед изложеното, решаващият състав е намерил за правилно приетото от окръжния съд, че ищецът е автор на Сборника „Чудомир. Събрани произведения в шест тома“, издаден през 2013г. от издателство „Абагар“, Велико Т., по смисъла на чл.3, ал. 2, т.3, вр. ал.1, предл. трето, вр. чл.11, ал.1, предл. първо ЗАПСП, съответно този сборник е годен обект на защита по ЗАПСП. Посочил е, че в качеството си на автор ищецът притежава неимуществените и имуществени права по ЗАПСП досежно сборника и по-конкретно правата по чл.15, ал.1, т.2 и т.4 от ЗАПСП /да иска признаване на авторството върху произведението, както и да иска името му, псевдонима му или друг идентифициращ го авторски знак да бъдат обозначавани по съответния начин при всяко използване на произведението/; правото по чл.18, ал.1 от ЗАПСП /изключително право да използва създаденото от него произведение и да разрешава използването му от други лица/ и правото по чл.19 от ЗАПСП /право на възнаграждение за всеки вид използване на произведението и за всяко поредно използване от същия вид/. Решаващият състав е намерил за несъмнено установено по делото, че тези права на ищеца са били нарушени чрез издаване в периода 2016г. - 2019г. на първите пет тома от същия сборник от ответника „Рамита 2008“ ЕООД по възлагане от ответника Фондация „Чудомир“, [населено място] - издадени без знанието и съгласието на ищеца и без означаване на неговото авторство, съответно и без заплащане на възнаграждение за ползването. Счел е за неоснователно възражението, че между двете произведения не е налице идентичност. Аргументирал се е, че идентичността е пълно и главно доказана от заключението на филологическата експертиза, като установените от експерта разлики са незначителни и не оборват извода на съда за идентичност на издаденото от „Рамита 2008“ ЕООД произведение в периода 2016г. - 2019г. с произведението, издадено през 2013г. от издателство „Абагар“, чийто автор е ищецът. За да определи справедливият размер на дължимото обезщетение, апелативният съд се е позовал на даденото от законодателя разрешение в разпоредбите на чл.95, чл.95а и чл.95б ЗАПСП. Споделил е изцяло изводите на окръжния съд относно вида, обема и интензитета на вредите, а оттам и досежно присъдения размер. Относно неимуществените вреди съдът е приел за установени само негативни емоционални изживявания, които обичайно винаги настъпват в резултат на нарушението и като такива, съгласно и трайно установената съдебна практика, не се нуждаят от нарочно доказване. Прието е, че между тежкото здравословно състояние на ищеца и нарушението липсва причинно-следствена връзка. Същевременно въззивният състав е счел, че възрастта и здравословното състояние на пострадалия са сред критериите за справедливост на обезщетяването и в този аспект влошеното физическо здраве на ищеца, предвид и напредналата му възраст са отчетени от окръжния съд при определяне на неимуществените вреди и този му извод е правилен. Във връзка с претенцията за имуществените вреди е посочено, че не са установени приходите, реализирани от нарушителя вследствие нарушението. Отчетено е, че ищецът по своя воля се е отказал от назначената по негово искане за тяхното установяване съдебно счетоводна експертиза, поради което и същата е била заличена от съда. Същевременно съдът е намерил, че този факт не променя извода на съда за реализирани такива приходи - предвид тиража, в който е издаден от „Рамита 2008“ ЕООД сборника, както и преследваната с неговото издаване търговска цел - разпространение в търговската мрежа, където същият е и в значителна степен реализиран, като издадените първи, втори и трети том /с единична цена на дребно от по 15,95 лева/ са изчерпани изцяло, съгласно общодостъпната информация в интернет /арг. чл.155 от ГПК/. С оглед на това е прието, че приходи за нарушителите са налице, макар и неустановени като конкретен размер към настоящия момент, като генерирането на приходи продължава и понастоящем, доколкото том четвърти и пети на сборника все още не е изчерпан и се предлага в търговската мрежа в страната. Счетено е за неоснователно и възражението на касатора Фондация Чудомир“, че в качеството си на юридическо лице с нестопанска цел и поради неразпространяване с търговска цел на полагащите се на фондацията брой екземпляри от издаденото от касатора „Рамита 2008“ ЕООД произведение, тя не носи отговорност към ищеца - изобщо и конкретно за имуществените вреди, съизмерими с реализирани приходи от нарушението. Аргументирал се е, че предвид солидарната отговорност на нарушителите към автора - чл. 45 вр. чл. 53 от ЗЗД, в производството по иск за обезщетение на причинените от нарушението вреди е ирелевантен въпросът за приноса в увреждането на всеки от нарушителите. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на фондацията – касатор, са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „I.1/ Представлява ли съставно произведение по чл.11, ал.1 ЗАПСП сборник, в който са включени всички известни произведения на определен писател, подредени единствено по жанров и хронологичен признак, без индивидуална творческа концепция на лицето-съставител?; Влагането единствено на интелектуални усилия и филологически познания при групирането на произведенията на един писател по жанров и хронологичен признак, представлява ли творческа дейност по смисъла на ЗАПСП?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с решение на съда на ЕС по делото С-604/10 “Football Dataco“, т.46 и решение на съда на ЕС по дело С-145/10 Painer; I.2/ Възниква ли съставно произведение, годен обект на закрила по чл. 11, ал. 1 ЗАПСП, когато за изготвянето на такова произведение са използвани отделни, по-ранни произведения (първични произведения), без да е получено съгласието по чл.11, ал.2 ЗАПСП на носителя на авторските права върху тях?; Съответно, възниква ли авторско право в полза на съставителя на такова произведение без той да притежава съгласието на носителите на авторското право върху първичните произведения?“ Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, както и на ал. 2, пр. 3 -очевидна неправилност. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на търговското дружество – касатор, са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Има ли качеството на автор по смисъла на чл.З ал.2 т.З предл.З ЗАПСП съставител на сборник, който не притежава съгласие от автора на произведенията по чл.11 ал.2 ЗАПСП?; 2/ Кому се следва, при тази фактическа обстановка, обезщетение за вреди - дали на автора на произведенията, включени в съставния сборник или на създалия незаконната подборка „автор“?; 3/ Трябва ли исковете за имуществени и неимуществени вреди да бъдат конкретизирани по вид и размер?; 4/ Възможността на съда да определи вредите по справедливост изключва ли необходимостта от процесуална активност от страна на ищеца, включително от сочене и събиране на каквито и да било доказателства в тази насока /доказване на вредите/?; 5/ Изправен ли е съдът пред липса на достатъчно данни по смисъла на чл.95а ЗАПСП и налице ли е такова при пълно бездействие на ищеца по отношение на доказване на претенциите?; 6/ Следва ли съда да обоснове защо е приел, че липсват „достатъчно данни“ по смисъла на чл.95 а от ЗАПСП?; 7/ От какви критерии следва да изхожда съда при определяне на обезщетението в хипотезата на чл.95 а ЗАПСП „при липса на достатъчно данни“?“ Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и на основанието по чл.280, ал.2, предл. последно -очевидна неправилност, като третият въпрос касае евентуалната недопустимост на атакувания акт. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Поставения в изложението на касатора „РАМИТА-208“ ЕООД трети въпрос, дали исковете за имуществени и неимуществени вреди трябва да бъдат конкретизирани по вид и размер, по същество е свързан с допустимостта на обжалваното решение, за която настоящата инстанция следи и служебно. Този въпрос не може да предпостави допускането на касационния контрол, както на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, така и на основание чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК, тъй като липсата на конкретизация по вид и размер на вредите, за които се претендира обезщетение по чл.95 ЗАПСП в исковата молба, не представлява нередовност на същата. Съгласно решение № 106/11.07.2012г. по т.д. № 769/2011г. на II т.о. на ВКС, разграничението на вредите на имуществени и неимуществени не е условие за редовност на исковата молба и за надлежното сезиране на съда с иск по чл.94, ал.1 ЗАПСП /сега чл.95 ЗАПСП/. За надлежното сезиране на съда е достатъчно в исковата молба да са наведени твърдения за произлезли вреди от нарушението и да е посочен размера на претендираното обезщетение като глобална сума. Посочено е, че предмет на иска по чл.94, ал.1 ЗАПСП /сега чл.95, ал.1 ЗАПСП/ е обезщетението, което нарушителят следва да заплати на носителя на правото, за да репарира негативните последици от нарушението. Съдържанието на обезщетението е определено в чл.94, ал.2 ЗАПСП /сега чл.95, ал.2 ЗАПСП/, според който обезщетението включва всички вреди, пряка и непосредствена последица от нарушението. Изведено е, че видът на вредите - имуществени или неимуществени, е от значение за размера на дължимото обезщетение с оглед правилото на чл.94, ал.4 във вр. с ал.3 ЗАПСП /сега чл.95 ЗАПСП/, че съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото, като взема предвид всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и реализираните от нарушителя приходи. Какво е действителното изражение на вредите, респ. какъв е техният характер - имуществен или неимуществен, е въпрос от значение за доказването на иска и за преценката на обстоятелствата по чл.94, ал.3 ЗАПСП /сега чл.95 ЗАПСП/, в зависимост от които съдът формира становището си за справедливия размер на обезщетението, който следва да се присъди на увредения носител на нарушеното право. Счетено е, че аргумент в подкрепа на този извод се съдържа и в разпоредбата на чл.94а, ал.1 ЗАПСП /сега чл.95а ЗАПСП/, която предвижда, че при липса на достатъчно данни за размера на иска ищецът може да иска като обезщетение парична сума от петстотин до сто хиляди лева или равностойността на предмета на нарушението при съобразяване и на получените вследствие на нарушението приходи. Прието е и, че именно защото предмет на иска по чл.94, ал.1 ЗАПСП /сега чл.95 ЗАПСП/ е самото обезщетение, ищецът не е ограничен във възможността до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция да изменя фактическите си твърдения за вида и обема на претърпените вреди и едновременно с това да променя размера на търсеното обезщетение, тъй като тези действия не съставляват същинско изменение на иска по смисъла на чл.214 ГПК. Настоящият състав на ВКС напълно споделя изложените съображения в цитираната практика на ВКС, в съответствие с която е постановен обжалваният акт, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на решението до касация, тъй като липсва необходимост от даване на ново тълкуване, предвид липсата на промяна на съдържащите се в закона правни норми, съответно промяна на обществените условия. Доколкото за надлежното сезиране на съда е достатъчно в исковата молба да са наведени твърдения за произлезли вреди от нарушението и да е посочен размера на претендираното обезщетение като глобална сума, не намира проявление и основанието по чл.280, ал.2, предл.2-ро ГПК. В изложенията и на двамата касатори се поставя въпросът за приложението на чл.11, ал.2 ЗАПСП. По отношение на същия не е осъществен наведеният допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като сочената разпоредба е ясна и касае отношенията между съставителя на сборниците и третото лице, притежател на авторските права върху произведения, включени в тях. Правата на третото лице не са предмет на делото, който обхваща само авторското право на ищеца и то върху друг обект – сборниците, като ответниците по исковете не могат да се позовават на чужди права по арг. на чл.26, ал.2 ГПК. Ето защо въпросът не може да обуслови допускането на решението до касация. Другият въпрос от изложението на фондацията - касатор също не може да предпостави допускането на решението до касационно обжалване, тъй като съдът е приел не само, че произведенията са подредени по жанров и хронологичен признак, така както се сочи във въпроса, но и че едновременно с това произведенията са подредени по тематика, като с оглед вложената конкретна творческа идея сборникът е оценен с награда за принос към националната култура. Ето защо, въпросът не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Същевременно не е налице и твърдяното противоречие с цитираната практика на СЕС /основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК/, тъй като съдът е приел въз основа на установените по делото факти, че дейността по съставянето на сборника не е механична и техническа. Втори въпрос от изложението на търговското дружество – касатор не е правнозначим за изхода на делото, поради което не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. По него няма произнасяне от въззивния съд, тъй като авторските права на третите лица върху отделните произведения, включените в сборниците, не са предмет на делото, който обхваща единствено спора за авторските права на ищеца върху друг обект – сборниците от съчинения. Въпроси № 4-7 от изложението на „РАМИТА-208“ ЕООД също не обуславят допускането на решението до касационно обжалване. Тези въпроси са свързани с приложението на разпоредбата на чл.95а ЗАПСП, ползваща притежателите на авторски права, която е ясна, поради което не се налага изясняване на съдържанието й по тълкувателен път. Същата изрично предвижда, че намира приложение винаги, когато искът е доказан по основание, но няма достатъчно данни за размера му т.е. въз основа на ангажираните доказателства размерът не е установен, и то при съобразяване и на санкционния характер на обезщетението с оглед нормата на чл.95, ал.4 ЗАПСП и критерия за справедливост при определянето на размера на обезщетението, съгласно по–горе цитираната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК. Предвид изложеното, по отношение на тези въпроси също не е налице соченият допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изхода на делото, касаторите следва да заплатят на всяка от ищците по 500 лева разноски – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд