Определение № 2926 от 07.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 122/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, чрез юрк. Л. Т. против решение № 5457/8.10.2024 г., постановено по в.гр.д. № 12582/2023 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение от 31.08.2023 г. по гр.д. № 65066/2020 г. на Районен съд София, са уважени предявените от Н. П. З. против касатора отрицателни установителни искове за недължимост на сумата от 12 724,36 лв., начислена по фактура № [ЕГН] от 12.11.2020 г. по едностранна корекция за сметка за периода от 10.08.2020 г. до 10.11.2020 г. и на сумата от 12 724,36 лв., начислена по фактура № [ЕГН] от 12.11.2020 г. по едностранна корекция за сметка за периода от 10.08.2020 г. до 10.11.2020 г. Касаторът обжалва въззивното решение с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се, че въпросът за наличието на облигационна връзка между касатора, в качеството му на потребител на ел. енергия и крайния снабдител – „Електрохолд Продажби“ ЕАД за същия обект е разрешен с влязло в сила решение № 305 от 23.05.2024 г. по гр.дело № 1773/2023 г. на III г.о. на ВКС. Изводът на въззивния съд, че ищецът не е потребител на ел.енергия за битови нужди за процесния период и имот противоречи на посоченото решение на ВКС, което е постановено във връзка с образуваното по искова молба на Н. З. производство по гр.дело № 5875/2021 г. по описа на Районен съд София и в което е прието, че ищецът е бил обвързан от договор за доставка на ел.енергия за процесния обект, сключен с „ЧЕЗ Електро България“ АД /сега „Електрохолд Продажби“ ЕАД/ и в периода след 18.12.2001 г. и до 13.01.2021 г. вкл., като са изложени съображения, че приетият по делото нот.акт № 191 от 18.12.2001 г. за дарение на идеална част от сграда, не установява твърденията на ищеца, че не притежава право на собственост в процесния имот, както и че след процесното разпореждане, той е продължил да се легитимира като потребител по договор за продажба на ел.енергия, подавайки заявления от 31.05.2013 г., от 21.04.2017 г., от 7.06.2018 г. и 27.06.2018 г. за отстрочване и разсрочване на задълженията, начислени по съответния клиентски номер и подписвайки в това си качество три броя споразумения за разсрочено плащане на дължимата цена за потребена ел.енергия за същия клиентски номер. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани въпроси дали за наличието на облигационна връзка между операторите на електроразпределителните мрежи и техните клиенти е необходимо да има изричен писмен договор; какви са последиците при неспазване на чл.15, т.6 ОУ на договорите за използване на електроразпределителната мрежа, съответно на чл.19, т.9 от действащите от 16.07.2021 г. ОУ, приети на основание чл.104а, ал.1 вр. ал. 4 от ЗЕ, за уведомяване на оператора в 30 дневен срок в писмена форма за всяка промяна, свързана със собствеността на имота; налице ли е облигационна връзка по договор за използване на електроразпределителната мрежа за битови нужди в случаите при които потребителят е престанал да бъде собственик или носител на ограничено вещно право върху имота, но не е уведомил за това крайния снабдител на ел.енергия. По тези въпроси се поддържа, че дадените от въззивния съд разрешения противоречат на тези, дадени с решение № 305 от 23.05.2024 г. по гр.дело № 1773/2023 г. на III г.о. на ВКС. Повдигнат е и процесуалноправния въпрос дали необсъждането на всички релевантни факти по делото и събраните във връзка с тях доказателства, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие със съдебната практика на ВКС, конкретно посочена в изложението. Насрещната страна, чрез адв. Б. е депозирала отговор на касационната жалба, в който поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице допълнителния селективен критерий - т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Изложени са и съображения за неоснователност на доводите на касатора за неправилност и необоснованост на въззивното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ищецът не дължи сумата от 12 724,36 лв., начислена по фактура № [ЕГН] от 12.11.2020 г. и сумата от 12 724,36 лв., начислена по фактура № [ЕГН] от 12.11.2020 г., представляващи едностранни корекции на сметки за периода от 10.08.2020 г. до 10.11.2020 г. и за периода от 10.08.2020 г. до 10.11.2020 г., въззивният съд е приел за установено следното: ищецът е бил собственик в условията на съпружеска имуществена общност на ½ ид.ч. от процесния имот, представляващ двуетажна масивна жилищна сграда; заедно със съпругата си е дарил последния на дъщеря си А. Н. З. с договор, обективиран в нот.акт № 191, рег. № 5933, дело № 170/2001 г. на нотариус В.; към момента на извършване на корекционната процедура ищецът не е бил собственик или титуляр на вещно право на ползване на електроснабдения имот и следователно няма качеството на „битов клиент“ на електрическа енергия през процесния период, респ. ползвател на мрежата, поради което не дължи стойността на корегираното количество ел.енергия, начислено по реда на ПИКЕЕ. Във връзка с доводите във въззивната жалба е посочил, че по делото не са ангажирани доказателства ищецът, след като се е разпоредил с имота, да е сключил изричен договор за продажба на ел.енергия в имота след прехвърлянето му на трето лице, като това обстоятелство не се установява от факта на открита на негово име партида в електропреносното дружество, тъй като липсва представено заявление или молба с искане да бъде открита партида на негово име, нито друг документ, който обективира изразено от него съгласие да ползва и да заплаща потребяваната в имота ел.енергия, поради което последният не дължи и претендираната стойност на корегираното количество ел.енергия, доставено в имота през периода 10.08.2020 г.-10.11.2020 г., доколкото не е „битов клиент“ на ел.енергия през този период и съответно не се намира в облигационни отношения с доставчика на ел.енергия, съответно и с оператора на електроразпределителната мрежа. Нито първоинстанционният, нито въззивният съд е обсъдил представеното по делото от ответника пред първата инстанция доказателство – молба /изявление/ от ищеца до крайния снабдител – доставчик на ел.енергия, установяващо, че между тях е налице спор пред Софийски районен съд за дължимост на начислена по фактура от 31.12.2020 г. сума в размер на 6 981,53 лв., представляваща стойност на доставена ел.енергия в периода 01.12.2020 г. - 31.12.2020 г., по предявена от Н. З. срещу „ЧЕЗ Електро България“ АД искова молба в Софийски районен съд. Към момента на образуване на въззивното производство този спор е бил все още висящ, а към датата на устните състезания – 25.09.2024 г., е бил разрешен с влязло в сила решение № 305 от 23.05.2024 г. по гр.дело № 1773/2023 г. на III г.о. на ВКС, което обаче не е съобразено от въззивната инстанция. С посоченото решение е формирана сила на пресъдено нещо в отношенията между ищеца и крайния снабдител на ел.енергия, че в периода 01.12.2020 г. – 31.12.2020 г. са били обвързани от договор за доставка на ел.енергия за същия обект на потребление, т.е. че ищецът има качеството на „битов клиент“ на ел.енергия. На настоящият състав на ВКС е служебно известно и решение № 139 от 11.03.2025 г. на III г.о. на ВКС, с което е отхвърлен предявения от Н. З. срещу „Електрохолд Продажби“ АД отрицателен установителен иск за установяване, че ищецът не дължи на ответника сумата от 6096,56 лв., представляваща цена на консумирана ел.енергия за периода 01.01.2021 г. – 31.01.2021 г. за процесния обект на потребление. Това решение е постановено при участието на настоящия касатор - „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД в качеството му на трето лице помагач на ответника „Електрохолд Продажби“ АД. С оглед изложеното и при съобразяване на разрешението, дадено в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, намира приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че следва да допусне касационното обжалване на основание чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е недопустимо поради допуснато нарушение на нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на по 508,96 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 Т., които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,