Определение № 328 от 22.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3655/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от „Гранд Хил Инвест“ЕООД [населено място] срещу решение № 104 от 6.08.20г.по в.гр.дело № 163/20г.на Варненския апелативен съд в частта,с която е потвърдено решението на Варненския окръжен съд по гр.дело № 1315/17г.в частта,с която жалбоподателят е осъден да заплати на К. А. Д. сумата 3300 лв,представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди,ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането -12.06.14г.до окончателното изплащане, както и сумата от 1000 лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 12.06.14г.до окончателното изплащане. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните правни въпроси: 1.Следва ли съдът,когато обсъжда събраните по делото гласни доказателства да се мотивира защо дава вяра на едни свидетели,а не кредитира показанията на други; 2.Ако съдът не възприема прието по делото експертно заключение, длъжен ли е да изложи конкретни и обосновани мотиви за това и да го прецени наред с останалите доказателства; 3.С погиването на вещта и погасяване на правото на ползване при условията на чл.59 ал.3 пр.1 ЗС,за кого възниква щета и право да претендира обезщетение за вреди от погиването й – за собственика или ползвателя; Допустимо ли е да се присъди обезщетение по реда на чл.49 вр.с чл.45 ЗЗД за вреди, резултат от погиване на вещ,в полза на ползвател – несобственик на вещта вместо на титуляра собственик; 4.При условия, че за да се използва процесният имот,следва да се извърши основен ремонт,който съгласно чл.57 ЗС е задължение на ползвателя и това обстоятелство поставя получаването на наем, респ.реализирането на имуществена облага в зависимост от бъдещо несигурно събитие, може ли да се приеме,че по отношение на ползвателя изобщо е възникнала реална вреда; 5.Допустимо ли в хипотеза на съпритежание на правото на ползване върху един недвижим имот и при неразпределено по реда на чл.32 ЗС право на ползване, притежателят на Ѕ ид.ч.от правото на ползване да отдава под наем реална част от имота; При условие,че не може да се отдаде под наем реална част от имота, допустима ли е средномесечният наем да се определя като механично се намали с Ѕ средномесечния наем, който би се получил за целия имот или това обстоятелство следва да се вземе предвид при определяне размера на обезщетението.Поддържа се и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на решението. В отговор по чл.287 ГПК К. А. Д. счита,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Обжалваното решение е постановено след отмяна с решение № 30/13.04.20г.по гр.дело № 2378/19г.на ВКС на въззивно решение № 19 от 26.02.19г.по гр.дело № 32/19г.на Апелативен съд – Варна и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд със задължителни указания. Производството по делото е образувано по искова молба на К. А. Д. против „Гранд Хил Инвест“ЕООД с искане за осъждане на ответното дружество да й заплати на основание чл.49 вр.чл.45 ЗЗД обезщетение за причинените й имуществени вреди в размер на 17 280 лв.,изразяващи се в лишаване от правото да упражнява учреденото в нейна полза пожизнено право на ползване върху незаконосъобразно разрушените от дружеството сгради,находящи се в ПИ с ид.10135.1505.190.5 по кадастралната карта на [населено място] за периода 12.06.2014 г.-12.06.2017 г.,както и обезщетение за причинените й неимуществени вреди в размер на 30 000 лв.,изразяващи се в преживян стрес,емоционален дискомфорт, физически и психически болки и страдания от проявилото се заболяване на ищцата през м.юни 2014 г.,в резултат на виновното и противоправно поведение на ответното дружество – незаконосъобразното разрушаване на сградите,ведно със законната лихва върху сумите,считано от датата на увреждането – 12.06.2014 г.до окончателното им изплащане. При новото разглеждане на делото е прието за установено, че К. Д. е призната за собственик с нот.акт № 139/95г.на основание съдебно решение по гр.дело № 418/92г.на ВРС на жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], състояща се от стая, кухня, стълбище и дървено антре, две избени помещения и стълбище за избата,1/2 ид.ч.от външен тоалет и 1/4 ид.ч.от дворното място,върху което е построена сградата, по време на брака й със С. Й. Д..На 22.06.99г.с нот.акт № 65/99г.,заедно със съпруга си дарила на дъщеря си В. В. В. Ѕ ид.ч.от този имот,като си запазила правото на пожизнено безвъзмездно ползване върху него.Имотът бил допуснат до делба между съсобствениците К. Д. и В. В. при равни квоти и с решение по гр.дело № 8688/07г.на ВРС е изнесен на публична продан.С влязло в сила постановление за възлагане от 23.01.13г.на ЧСИ имотът е възложен на ответното дружество „Гранд хил инвест“ЕООД.С протокол за принудително отнемане на недвижим имот от 1.01.13г.на ЧСИ дружеството е било въведено във владение със задължение да предаде на ищцата ключове и да не възпрепятства правото й да ползва имота.На 1.02.14г. ответникът е изпратил до ищцата покана за предаване на ключовете на адреса, посочен от нея по делото, но съобщението е върнато като непотърсено.Съдът е приел,че няма данни по делото ищцата да е искала и ответникът да й е отказал достъп до жилището. При тези данни по делото въззивният съд е изложил съображения,че запазеното право на ползване на ищцата е само върху прехвърленото с дарението, т.е.за 1/2 ид.ч.от жилищната сграда с идентификатор 10135.1505.190.3, 1/8 ид.ч.от външната тоалетна и 1/8 ид.част от дворното място,върху което е построена сградата.Върху непрехвърлената собственост за останалата 1/2 ид.част от жилищната сграда, 1/8 ид.част от външната тоалетна и 1/8 ид.част от дворното място, тя не притежава право на ползване, защото то е погасено с възлагане на имотите на купувача на публичната продан.Съдът е приел, че пристройката / баня и тоалетна /, макар и незаконна, следва главната вещ, поради което ищцата е легитимирана като носител на правото на ползване и върху 1/2 ид.част от нея. От съдебно-техническа експертиза е установено, че процесната жилищна сграда представлява част от по-голям сграда, проектирана през 1910г.и пристроена, преустановена и надстроена през 1941г.Сградата и външната пристройка, която са е ползвала за баня и тоалетна, са изградени без строителни книжа, но представляват търпими строежи. Прието е,че след въвода на ответника в имота, от общинските органи са издадени предписания до него от 7.01.14г.и от 17.01.14г.за премахване на незаконно изградената тоалетна и ВиК инсталацията към нея, но при извършените проверки не е констатирано, че процесната сграда е застрашена от самосрутване, нито са давани предписания за ремонт или събарянето й.Посочено е от съда,че на 10.02.14г.ответното дружество е подало до съответните общински служби уведомление за събаряне на сградата и заявление за съгласуване и одобряване на инвестиционен проект, по които общината с писма от 28.03.14г.и от 14.04.14г.,е отговорила,че за имота е налице пожизнено право на ползване на Д. и преди предприемането на действия по събаряне на сградата следва да бъде взето нейното писмено съгласие.Въпреки указанията им за забрана на събарянето и предупрежденията на полицията от 11.06.14г.за преустановяване на строителните и ремонтни работи и възстановяване на предишното положение, на 12.06.14г.жилищната сграда и външния тоалет били премахнати без съгласието на ищцата,т.е. установено е по делото извършването на противоправното деяние на работници,натоварени от ответното дружество и извършения деликт.Учреденото по надлежен ред право на ползване на ищцата по отношение на обектите – жилищната сграда и външен тоалет е противопоставимо на собственика на имота, поради което ограничаването на това право или лишаването на носителя му от правата да го упражнява представлява вреда и поражда правото да се претендира обезщетение. При определяне размера на обезщетението съдът е кредитирал заключението на съдебно-техническата експертиза във вариант 2-ри, кореспондиращо със свидетелските показания и писмените доказателства, като е отчел лошото състояние на жилищната сграда, предполагащо провеждането на значителни ремонтни действия по фасадата и покрива й.Отчитайки обема на правото на ползване на ищцата,съдът е приел,че обезщетението за причинените имуществени вреди за периода от 12.06.14г.до 12.06.17г.се равнява на сумата от 3300 лв.За доказаните от свидетелските показания вреди от неимуществен характер,изразяващи се в стрес и емоционален дискомфорт от събарянето на сградите, и с оглед обема на притежаваното право на ползване от ищцата и конкретните икономически условия в страната и стандарта на живот, съдът е намерил сумата от 1000 лв за справедлив размер.Приел е,че не е установено от СМЕ,че събарянето на процесните сгради от ответното дружество е в причинна връзка с възникването,развитието или задълбочаването на заболяванията на ищцата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, намира следното: Посочените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси са идентични с тези, формулирани в изложението към предходната касационна жалба, но не са преклудирани, тъй като касационното обжалване е допуснато единствено по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Процесуалноправният въпрос „Следва ли съдът,когато обсъжда събраните по делото гласни доказателства да се мотивира защо дава вяра на едни свидетели,а не кредитира показанията на други“ не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.В мотивите към обжалваното решение съдът е кредитирал показанията на всички разпитани свидетели във връзка със състоянието на сградата съвкупно с останалите релевантни доказателства по делото – съдебно-техническата експертиза и писмените доказателства. Вторият процесуалноправен въпрос също не обосновава допустимост на касационното обжалване.В мотивите на обжалваното решение съдът се е мотивирал защо кредитира заключението на тройната СТЕ.Посочено е,че то е изготвено пълно, задълбочено, компетентно, обосновано и безпристрастно и е съобразено с предназначението и техническите характеристики на двата имота към момента на събарянето им. Третият въпрос:“ С погиването на вещта и погасяване на правото на ползване при условията на чл.59 ал.3 пр.1 ЗС,за кого възниква щета и право да претендира обезщетение за вреди от погиването й – за собственика или ползвателя; Допустимо ли е да се присъди обезщетение по реда на чл.49 вр.с чл.45 ЗЗД за вреди, резултат от погиване на вещ,в полза на ползвател – несобственик на вещта вместо на титуляра собственик“ не е обусловил правните изводи на въззивния съд,който не е съпоставял правата на собственика и ползвателя в мотивите към решението си. Останалите два въпроса не са от значение за изхода на спора и не са обсъждани от въззивния съд.ТР № 3 от 12.12.12г.по т.д.№ 3/12г.на ОСГТК на ВКС,на което се позовава жалбоподателят, не е относимо към разглеждания случай.В него е прието,че при предявен иск по чл.82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора,която сигурност не се предполага.Предмет на настоящия спор не е претенция за пропуснати ползи от неполучен наем,а за вреди,изразяващи се в невъзможността на ищцата да ползва имота вследствие противоправното му разрушаване от служители на ответното дружество,поради което се ангажира деликтната му отговорност по реда на чл.49 ЗЗД. Средномесечният пазарен наем е послужил на вещите лица като база за определяне на имуществените вреди. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – разрешен правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен в обжалваното въззивно решение,е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика или осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Настоящият случай не е такъв.Липсва обосноваване от жалбоподателя на посочените хипотези,самият той твърди,че формулираните от него въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, без да мотивира необходимост от промяна в тази практика. Върховният касационен съд намира,че и релевираното от касатора основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение не се установява.Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения,при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл,т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма,на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила,извън формиране на вътрешното убеждение ,гарантиращи обективно и безпристрастно ,при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор,както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение ,не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност,която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. По изложените съображения настоящият състав намира,че не следва да допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изход на производството по чл.288 ГПК на ответницата по жалбата следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв съгласно списъка по чл.80 ГПК и приложеното адвокатско пълномощно. Воден от горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на ІІІ г.о.