Определение № 68 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3873/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№261595/14.09.2020г., подадена от Д. В. Г. от [населено място] чрез процесуалния ѝ представител адв.М.Д., срещу решение №V-155, постановено на 07.08.2020г. от Бургаския окръжен съд, II-ро Гражданско отделениеь пети въззивен състав по в.гр.д.№112/2020г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен искът на Д. В. Г. против Община Поморие за установяване по отношение на ответника, че ищцата е собственик на недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-36/29.04.2009г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], местност „М.“, с площ от 463 кв.м., при съседи: поземлени имоти с идентификатори ....; ....; .... и .... и за осъждане на ответника да предаде на ищцата владението върху същия имот. В изложението и в касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Според касатора в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (определение №373 от 20.04.2011г., постановено по гр.д.№1290/2010г. по описа на ВКС, I г.о.) по въпроса индивидуализацията на обект може ли да е и по две граници, а третата да е определена от вещото лице. Поддържа, че в настоящия случай две от границите на имота са определени по показанията на свидетели, като съдът може и по косвени доказателства да определи индивидуализацията на един имот. В касационната жалба навежда доводи, че с оглед невъзразяване от страна на ответника, че владее имота, съдът се е произнесъл по въпроса съдът има ли задължение да посочи кой е носител на спорното право и следва ли ищецът да доказва това, ако няма възражение от страна на ответника. Поддържа, че по този въпрос не е налице практика и с оглед развитие на правото касационното обжалване следва да се допусне. Навежда доводи, че съдът не се е съобразил с експертизата, както и че неправилно не е дал възможност за събиране на картен материал чрез други институции и за събиране на относими доказателства за съседните имоти, граничещи с процесния, а именно с имота на П.. Процесуалноправни въпроси във връзка с тези твърдения обаче не са поставени нито в изложението, нито в касационната жалба. Ответникът по касационна жалба Община Поморие не изразява становище за наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Д. В. Г. е предявила по реда на чл.108 ЗС срещу Община Поморие иск за признаване правото ѝ на собственост и предаване на владението върху ПИ с идентификатор .... по КККР на [населено място] в местността „М.“, с площ от 463 кв.м., с твърдението, че в качеството си на наследник по закон на Е. О. В. (В.), е собственик на пет броя солници в местността „С.“ с обща площ от 640 кв.м., при съседи: Я. В., Д. В., Б. В. и Е. В., Х. К., Г. Г. и канал за вода, които наследодателката ѝ притежавала по силата на договор за делба, обективиран в протокол от 30.11.1939г. по ч.гр.д.№39/1939г. на Поморийкия околийски съд, които солници са били одържавени, а в последствие собствеността върху тях била възстановена по реда на ЗВСОНИ. Ответникът оспорва иска с твърдението, че местонахождението на претендираните солници не е установено. От фактическа страна съдът е приел за установено, че Д. В. Г. е единствен законен наследник на Е. О. В., която е притежавала правото на собственост върху пет броя солници в посочената в исковата молба местност „С.“, които впоследствие били завзети от държавата, а по-късно собствеността върху същите е била възстановена по силата на закона по реда на ЗВСОНИ. Прието е обаче, че ищцата не е успяла да докаже при условията на пълно и главно доказване, че възстановените солници с площ от 640 кв.м. са идентични с процесния ПИ .... с площ от 463 кв.м. или с част от него, като заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза сочи на невъзможност да бъдат установени границите на солниците по настоящата кадастрална карта, тъй като на място не съществува нито една граница от описанието му, а претендираният ПИ 57491.501.29 е урбанизирана територия, като този имот и имотите около него са възстановени с проект, а не по стари имотни граници. Взето е предвид, че в експертното заключение вещото лице посочва, че може да се направи извод за идентичност между припознатия от ищцата имот и солниците, поставени в дял и изключителна собственост на наследодателката съгласно протокол-делба от 1939г., но само при условие, ако са посочени трайни обекти по границите, които да са съществували към 1939г. и към настоящия момент. Прието е, че това условие в настоящия случай не е налице, тъй като от събраните по делото данни е видно, че такива трайни обекти по границите не съществуват, както и най-характерният от тях, а именно каналът за вода. Взето е предвид, че в тази насока не са могли да бъдат извлечени данни и от картен материал, тъй като по делото е установено, че е съществувал кадастрален план (само графична част) на солниците от 1947-48г., върху който липсва графика за местността, но същия е изгубен и не се съхранява в общината. Изложени са съображения, че именно поради тази причина солниците в местността „С.“ са били възстановени с проект, а не в стари реални граници. По отношение на показанията на разпитаните по делото свидетели П. и М. е взето предвид, че пресъздават доказателствени факти с производен характер, които не са възприели лично, както и че въз основа на инкорпорираните в тях данни няма как да бъде направен и извод за идентичността на имота, доколкото на вещото лице не е била поставена задача за установяване на границите на имота на базата на сравняване на съседите му във времето, за които свидетелите дават сведения. Посочено е, че във връзка с оплакването за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, свързани с отказ да бъдат събрани други относими доказателства за съседните имоти, в т.ч. картен материал чрез други институции, пред въззивната инстанция е допуснато изготвянето на тройна съдебно-техническа експертиза, по повод на която вещото лице да извърши справка в Областна администрация Бургас, Държавен архив и Военен архив, но чрез бездействието си и невнасянето на депозит, включително и в допълнително дадения от съда срок за това, Д. В. Г. сама се е лишила от възможността да обори фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. С определение №1217/30.04.2020г. въззивният съд е допуснал изслушване на съдебно-техническа експертиза със задача след извършване на справка в Областна администрация Бургас, Държавен архив и Военен архив да отговори на въпросите: съхранява ли се картен материал за солниците в местността „М.“ („С.“), запазени ли са и съхраняват ли се чертежи, планове или други документи за тази местност, включително и графична част от кадастрален план от 1947г. на [населено място]; какви планове са действали за имота от 1930г. до настоящия момент и били ли са одобрени; какви мероприятия за имота са били предвиждани по отделните регулационни планове и има ли данни същите да са били реализирани; идентични ли са границите или някои от тях на процесния имот с границите, посочени по документите за собственост на ищцата, представени с исковата молба; съдържат ли се данни за отчуждаването на имота, скици към момента на отчуждаването, при предаване на съответните институции или при връщането им на правоимащите лица; съществуват ли списъци на правоимащите лица; извършвани ли са промени в номерацията на имота през годините, като се вземат предвид актовете за имота; да се изготви скица на процесния имот, на която да се обозначи къде се намират солниците спрямо съществуващите трайни геодезични знаци. Определеният от съда депозит за изслушване на експертизата обаче не е бил внесен, поради което експертизата е заличена. Взето е предвид, че при разпределянето на доказателствената тежест първоинстанционният съд е указал, че в тежест на ищцата е да докаже, че е придобила правото на собственост по отношение на процесния недвижим имот и че ответникът го владее, т.е. ищцата е следвало да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е придобила правото на собственост по отношение на процесния имот на соченото придобивно основание – реституция по ЗВСОНИ и че общината владее същия имот, като недоказването на която и да е от тези предпоставки има за правна последица отхвърлянето на исковата претенция като неоснователна. Изложени са съображения, че индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателства за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство; че за да се установи идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация, е достатъчно те да съвпадат по местонахождение и граници, като последната характеристика се свързва с пространствените предели на правото на собственост върху определена част от земната повърхност, достигащи дотам, откъдето започват имотите на неговите съседи и на тяхното право на собственост. Взето е предвид, че ако в различни периоди от време съседите (или техните наследници) съвпадат, може да се направи извод, че и заключеният между тях имот не е променен, както и че площта на имота и сигнатурата по плана, ако има такава, не са присъщи белези, тъй като зависят от начина на измерване и могат да се променят при изменение на плана. Изложени са съображения, че за индивидуализацията на имотите и установяване на идентичността между два имота е допустимо да се използват експертни знания чрез назначаване на вещи лица, включително и за проследяването на съседите на имотите и тяхната съпоставка според отразеното по различните планове, разписни листове и документи за собственост и всичката налична документация, както и че относно наименованието на местността са допустими и свидетелски показания, тъй като то няма официален характер, а и самите ѝ граници не са точно определени и затова е възможно да са настъпили промени през годините или ако местностите са съседни е възможно да преливат една в друга или да се наричат с едно общо наименование. При тези данни и така изложените от въззивния съд съображения, настоящият състав на I г.о. на ВКС приема, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Изложените от въззивния съд съображения за индивидуализиращите белези на недвижимите имоти и за начините, по които може да бъде установена идентичност, вкл. в хипотези, при които се налага изследване на състоянието на имота в различни периоди от време, съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в обжалваното решение (решение №672/10 от 07.03.2011г. на ВКС). В съответствие с тази практика въззивният съд е анализирал събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и е достигнал до правния извод, че в настоящия случай не се установява притежавания от наследодателката имот да е идентичен с процесния. В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС въззивният съд е допуснал изслушването на съдебно-техническа експертиза за установяване на идентичността чрез изследване на картния материал във всички, посочени от касатора държавни учреждения и проследяване на съседите на имота според всички налични данни, като експертизата не е била изготвена поради невнасяне на определения депозит. При тези данни не може да бъде споделена тезата на касатора, че съдът не е дал възможност за събиране на картен материал чрез други институции и за събиране на относими доказателства за съседните имоти, граничещи с процесния, а именно с имота на П.. По въпроса индивидуализацията на обект може ли да е и по две граници, а третата да е определена от вещото лице също не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд принципно не е отрекъл тази възможност. Освен това соченото от касатора определение №373 от 20.04.2011г. по гр.д.№1290/2010г. на I г.о. на ВКС не представлява съдебен акт, обективиращ практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – определението е постановено по реда на чл.288 ГПК и с него въззивно решение не е било допуснато до касационно обжалване. Следва да се отбележи също така, че в този съдебен акт е взето предвид, че в разглеждания случай имотът е индивидуализиран с три граници, като вещото лице е определило третата граница въз основа на обективни данни – кадастралните и регулационни промени, свидетелски показания и нотариален акт за собственост, каквито в настоящия случай липсват. По въпроса съдът има ли задължение да посочи кой е носител на спорното право и следва ли ищецът да доказва това, ако няма възражение от страна на ответника също не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като изложените от въззивния съд съображения по начина на разпределяне на доказателствената тежест при предявен ревандикационен иск съответстват на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС. Обстоятелството, че ответникът не оспорва твърдението, че упражнява фактическата власт върху процесния имот не променя този извод, тъй като основните съображения на въззивния съд за неоснователността на предявения иск са свързани с недоказване на твърдението, че към настоящия момент предявилото иска лице се легитимира като собственик на имота. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение