Определение № 3745 от 25.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2976/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Военно формирование 32140-Варна срещу въззивно решение №475 от 18.04.2023 год., постановено по гр.дело №2523/2022 год. по описа на ОС-Варна, ІV с-в, с което е потвърдено решение № 2771 от 02.09.2022 год., постановено по гр.дело № 10528/2020 год. по описа на РС-Варна, 10 с-в, в обжалваната му част, в която Военно формирование 32140-Варна е осъдено да заплати на С. О. С. сумата от 28 161.42 лв. – главница, явяваща се разликата над 5 221.51 лв. до присъдената сума от 33 382.93 лв. /1 061 дни или 8 488 часа/, представляваща стойност на неизплатено обезщетение за положен извънреден труд за периода от 01.04.2001 год. до 31.08.2017 год., /некомпенсирани 262 дни или 2 096 часа служебно време/, на основание сключен между страните договор за кадрова военна служба № 79 от 04.09.1996 год., ведно със законната лихва върху главницата, дължима от датата на подаване на исковата молба – 27.08.2020 год. до окончателното изплащане на възнаграждението, сумата в размер на 9 001.63 лв., представляваща разликата над 1 124.53 лв. до присъдената сума от 10 126.16 лв., представляваща лихва за забава за периода от 01.09.2017 год. до 27.08.2020 год. върху главницата от 33 382.93 лв. – стойност на неизплатено обезщетение за положен извънреден труд за периода от 01.04.2001 год. до 31.08.2017 год., с продължителност от 1 061 дни или 8 488 часа. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че служебното време при 24-часовите дежурства /обхващащи два календарни дни/ следвало да се зачита в размер на 12 часа за всеки от двата дни, през които се носи дежурството – чл. 154, ал. 2 ПКВС /отм./, т. 4.2 от заповед на министъра на отбраната № ОХ-313 от 08.05.2001 год., т. 17 от заповед на министъра на отбраната № ОХ-296 от 19.05.2011 год., чл. 17 от действащата Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год., издадена от министъра на отбраната /обн., ДВ, бр. 2 от 08.01.2013 год./. През двата календарни дни, обхващащи всяко 24-часово дежурство, което започвало и завършвало през работни дни /делнично дежурство/, военнослужещият фактически отработвал 3 работни дни, като разликата в отработените часове служебно време между два нормативно определени работни дни и едно делнично дежурство била точно 8 часа. Или за дните на едно делнично дежурство военнослужещият отработвал фактически 24 часа, вместо законовата норма от 16 часа, поради което и дължимата компенсация за делнично дежурство била също 8 часа, т.е. точно един работен ден /освен компенсацията на ищеца било изплатено възнаграждение за дежурството – обстоятелство, което същият не оспорвал, както и дължимото възнаграждение за 16-те часа – за двата делнични дни, което не спирало за времето на дежурството/. При изчисляване на полагащата се компенсация за дежурство, обхващаща два делнични дни, следвало да се отчита компенсация в размер на 8 часа, но ползвана в ден, различен от дните на дежурство. Въззивният съд кредитирал третия вариант от заключението на вещото лице и приел, че дължимата компенсация е в размер на 16 часа за делнично дежурство в противоречие с чл. 17 от действащата Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год. За задължението си да е на разположение по всяко време на денонощието ищецът бил получавал ежемесечно пари в завишен размер, т.е. той бил овъзмезден по презумпция за това неудобство – чл. 193, ал. 1 и чл. 212 ЗОВСРБ, която уредба била специална по отношение на тази в КТ. За времето на разположение, когато служителят не бил „на работното си място“, а вкъщи – както било в частност, дежурството се носело от дома“ и това не било служебно време. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: Колко часа почивка/компенсации следва да се осигурят на военнослужещия за дежурство, което започва и завършва в делничен ден /т.е. колко часа компенсация се полагат за едно делнично дежурство/? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с Решение № 758 от 18.04.2011 год. на ВКС по гр. дело № 199/2010 год., ІІІ г. о., ГК и Решение № 165 от 02.06.2016 год. на ВКС по гр. дело № 6064/2015 год., ІV г. о, ГК, както и че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба С. О. С. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, а и безспорно между страните, че те са били обвързани от служебно правоотношение, по силата на което ищецът през процесния период от 2001 год. до 2017 год. е бил военнослужещ и в това си качество е заемал длъжности, чиито основни функции и дейности не са „носене на дежурство"; на 07.08.2017 год. била издадена заповед на командира на военно формирование 54950 – Бургас за прекратяване на договора за военна служба на ищеца, освобождаване от длъжност, от военна служба и зачисляване в запаса на военнослужещ от военно формирование 38920 – Варна, а със заповед от 31.08.2017 год. на командира на военно формирование 38920 ищецът бил отчислен от списъчния състав на военното формирование; през периода от 04.04.1990 год. до 31.08.2017 год. ищецът служил на надводни кораби във ВМС на Република България. Въззивният съд е констатирал, че съобразно вариант първи от първоначалното заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, за периода от 2001 год. до 2005 год. нямало данни кога и какви компенсации са били давани на ищеца, с оглед на дежурствата и нямало изплащане на извънреден труд; за периода от 01.09.2014 год. до 31.08.2017 год. нямало некомпенсирани дежурства; за периода от 01.04.2001 год. до 31.08.2014 год. некомпенсираните дежурства на ищеца били в размер на 266 дни или 2 096 часа, за които се дължало възнаграждение от 5198.40 лв. /които констатации са потвърдени от вещото лице в изготвената от него първо допълнение към заключението/. Съобразно вариант втори от заключението на вещото лице, до м.юли 2007 год. всички дежурства по „дежурен кораб по ВМС" били обезпечени с компенсация; за периода от 01.04.2011 год. до 31.08.2017 год. били дадени общо дежурства, за които се следвали 16 000 часа компенсации, като компенсираните часове били 8248, а некомпенсираните часове – 7 752 или 969 дни, за които дължимата сума била в размер на 29 424.40 лв.; дължимата лихва за периода от 01.09.2017 год. до 27.08.2020 год. възлизала на 9 262.10 лв. Според вариант трети от заключението на вещото лице, дежурствата по „дежурен кораб по ВМС" били дежурства, за които се следвали компенсации, като те били винаги 24 часа, всяко от които трябвало да се компенсира с три дни компенсация; при делничните дежурства компенсациите били 2 дни или 16 часа, а дежурствата по „дежурен кораб по ВМС" – 24 часа, т.е. дублирали се само 16 часа, като оставали още 8 часа неползвана компенсация; за процесния период не били ползвани още 952 часа компенсация или 119 дни, като дължимата сума възлизала на 34 336.48 лв. – компенсация за 8 704 часа или 1 088 дни; лихвата за забава за периода от 01.09.2017 год. до 27.08.2020 год. била в размер на 10 752.23 лв. Въззивният съд е извел от правна страна, че отношенията между страните по повод претенциите на ищеца за заплащане на допълнително възнаграждение за фактически отработеното от него удължено работно време над месечната продължителност през периода 01.04.2001 год. до 31.08.2017 год., некомпенсирано с почивки, се уреждат от разпоредбите на ЗОВСРБ /отм./, ПКВС /отм./, действащия ЗОВСРБ /обн., ДВ бр. 35 от 12.05.2009 год., в сила от 12.05.2009 год. с последна редакция ДВ, бр. 14 от 10.02.2023 год., в сила от 10.02.2023 год./, ППЗОВСРБ, заповед на министъра на отбраната №ОХ-313 от 08.05.2001 год. /отм./, заповед №ОХ-241 от 10.04.2001 год., заповед №ОХ-266 от 27.04.2005 год., заповед на министъра на отбраната №296 от 19.05.2011 год. и Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год., както и че удълженото служебно време при 24-часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл. 194, ал. 3 ЗОВСРБ, но некомпенсираното такова с намалено служебно време до прекратяване на правоотношението по договор за кадрова военна служба се заплаща като извънреден труд, като тази парична компенсация е различна от дължимото по силата на чл. 196 ЗОВСРБ допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 1 от същия закон за специфични условия при изпълнение на военната служба за часовете при дежурства, поради което заплащането на едното не изключва заплащането на другото. Приел е също така, че максималната продължителност на дежурството на военнослужещите не може да превишава 24 часа, а общо за един месец – 168 часа, че времето за дежурство е служебно време, като аналогично на чл. 203, ал. 1 и ал. 2 ЗОВСРБ /отм./, разпоредбите на чл. 194, ал. 1 и ал. 2 ЗОВСРБ установяват, че нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от 1/2 нормалната дневна продължителност, т.е. удълженото служебно време не може да е повече от 12 часа. В случаите на превишаване на общата продължителност на служебното време по ал. 2 на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ – за извънреден труд. Позовавайки се на чл. 16, ал. 1, чл. 17 и чл. 19 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012 год., както и по аналогия на нормата на чл. 136а, ал. 5 КТ, предвид възприетия принцип, че удълженото работно /служебно/ време се компенсира с почивки, въззивният съд е счел, че ако до прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия той не е бил компенсиран с почивка за удълженото служебно /работно/ време при носене на 24-часови дежурства, само тогава му се заплаща възнаграждение за извънреден труд. Като не е възприел довода на ответника, че за времето от дежурството, в което военнослужещият е „на разположение", не се дължи заплащане, тъй като заплащането на дължимото допълнително възнаграждение за носене на дежурство не е обусловено от това дали носещият дежурство фактически се намира на територията на поделението си и като е кредитирал вариант трети на даденото от вещото лице заключение, в което е посочено, че дежурствата по „дежурен кораб по ВМС" следва да се приемат за дежурства, за които се следват компенсации, въззивният съд е формирал извода, че дължимото за процесния период възнаграждение възлиза на 34 336.48 лв. – за 8 704 некомпенсирани часа или за общо 1 088 дни, а обезщетението за забава за периода от 01.09.2017 год. до 27.08.2020 год. – на 10 752.23 лв. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че поставения от жалбоподателя въпрос, уточнен, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК: Как се обезщетява положеният труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства от военнослужещия /т. е. работа при нормална продължителност на служебното времео, което е надхвърлено с удължаването му/, който не е компенсиран с почивка?, е от значение за крайния изход на делото и касационно обжалване следва да бъде допуснато при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общата и допълнителната/ за извършване на проверка за съответствие на даденото от въззивния съд правно разрешение и приетото в приложените решения на ВКС. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд