Определение № 3927 от 05.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4501/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 93 584/28.08.2024 година, подадена от А. И. М., против решение № 4004/04.07.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 4139/2024 година. С обжалваното решение съставът на Софийския градски съд е обезсилил първоинстанционното решение № 574/10.01.2024 година, поправено с решение № 776/14.01.2024 година, двете на Софийския районен съд, 58-ми състав, постановени по гр. д. № 31 849/2021 година, с което са уважени предявените от А. И. М. против Военно окръжна прокуратура [населено място] искове с правно основание чл. 227 от ЗОВСРБ и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 115 444.00 лева, представлява обезщетение за освобождаване от военна служба и на сумата от 650.00 лева, представляваща доволствие, а също така и сумата от 1838.16 лева представляваща обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД общо за двете главни задължения за периода от 15.01.година до датата на предявяване на исковете пред АССГ на 12.03.2021 година, заедно със законната лихва върху двете главни задължения, считано от датата на предявяване на исковете на 12.03.3021 година до окончателното плащане, като е поставил връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В подадената от А. И. М. касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касатора против Военно окръжна прокуратура [населено място] да бъдат разгледани по същество и съответно уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Военно окръжна прокуратура [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 11 874/31.10.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 4004/04.07.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 4139/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея въззивно решение. А. И. М. е бил уведомен за обжалваното решение на 12.08.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 93 584/28.08.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е изложил съображения, че А. И. М. твърдял, че със заповед № 0215/26.08.1989 година на МОРБ бил назначен на длъжност „лейтенант инженер“ като военнослужещ на кадрова военна служба и от тогава до 10.06.2005 година бил заемал различни длъжности като военнослужещ в различни военни формирования и структури на БА и Министерство на отбраната, включително в служба „Сигурност ВП и ВКР“–Министерство на отбраната. М. твърдял, че със заповед № КВ-569/03.06.2005 година на Министъра на отбраната на РБ бил даден в разпореждане на Административния ръководител на ВОП София, но без да бъде освобождаван от военна служба. В изпълнение на тази заповед със заповед № 447/08.06.2005 година на Директора на Служба „Сигурност–ВП и ВКР“–МО бил отчислен от списъчния състав на службата, считано от 10.06.2005 година. С Решение на ВСС от 10.06.2005 година бил назначен на длъжност „военен следовател“ във ВОП София, която длъжност бил изпълнявал до 13.01.2021 година, включително, която се приемала за военна служба по смисъла на приложимите закони. Твърдял, че от 1989 година до освобождаването му от военна служба с оспорваната заповед не бил освобождаван от военна служба и по смисъла на ЗОВСРБ и § 14 от ПЗРЗСВ бил изпълнявал същата без прекъсване. С оспорваната заповед бил освободен от „военна служба“ като „военен следовател“ във ВОП София, отчислен е от списъчния състав на ВОП София, считано от 14.01.2021 година и бил зачислен в резерва и водене на отчет в съответното Военно окръжие. С решение на ПК на ВСС по протокол № 45/16.12.2020 година, т. 6 с акт за встъпване в длъжност от 14.01.2024 година бил встъпил в изпълнение на длъжността „прокурор“ в Специализираната прокуратура. Процедурата по издаване на заповедта не била спазена, като били нарушени правилата относно съгласуването й с Министъра на отбраната, като такова на практика не било извършвано, тъй като заповедта му била изпратена впоследствие. Нарушени били правилата и относно връчването й на А. И. М.. Заповедта била непълна и неточна, тъй като не съдържала изявления относно заплащането на дължимите му се обезщетения, съответно дали органът ще ги заплати или отказва да ги заплати. А. И. М. представял писмени доказателства (служебни бележки, предписания и други), с които целял да докаже периодите, за които не бил ползвал платен годишен отпуск, съответно, за които му се дължало обезщетение, както и да установил, че не бил освобождаван от военна служба през твърдения период и основанието за получаване на обезщетение. Представял заявление с вх. № 1589/2020 година до Административния ръководител на ВОП София, като бил получил отговор с писмо с вх. № 1589/2020 година от 10.01.2021 година, което бил получил на 15.01.2021 година, в което било посочено, че сумите, които претендирал да получи в обезщетение нямало да му бъдат заплатени. С допълнителна молба конкретизирал цената на иска, като посочвал сума в размер на 116 094.00 лева, като в петитума посочвал, че иска осъждане на ВОП София за заплащане на посочената сума. Правел доказателствени искания, сред които назначаване на съдебно–икономическа експертиза, към която бил формулирал предварително въпроси, издаването на съдебни удостоверения за снабдяване с документи от различни институции, както и задължаване на ВОП София да представи намиращи се в нея документи, по–конкретно заповеди за освобождаване на други служители с неговия статут, на които обезщетение било заплатено. Съответно в срока по чл. 131 от ГПК ВОП София считала предявените искове за допустими, но неоснователни, като излага подробни съображения за това. Твърдяла, че правото да получи обезщетение на твърдяното основание било възникнало за М. на 03.06.2005 година със заповедта, с която бил освободен от длъжността на кадрови военнослужещ, като в този момент трябвало да му бъде заплатено обезщетение по реда на ЗОВСРБ. В тази връзка, ВОП София не оспорвала, че обезщетение следвало да бъде заплатено на А. И. М., но оспорвала отговорността за плащането му да е нейна. Правела разграничение между обезщетението, което се дължало на основание ЗСВ и обезщетението, което се дължало на основание ЗОВСРБ, като намирала, че спрямо М. били приложими правилата на ЗОВСРБ, тъй като от назначаването си на магистратска длъжност, той не бил освобождаван, а само бил преместен от длъжността „военен следовател“ на длъжност „военен прокурор“. Въз основа на тези твърдения на страните съставът на Софийски градски съд намирал, че първоинстанционния съд неправилно бил приел, че посоченият от М. ответник ВОП София, бил надлежен ответник в гражданския процес, поради което бил постановил недопустим съдебен акт. Противно на твърденията на А. И. М., направени в исковата молба, че бил освободен от военна служба със заповед № РД-08-48/14.01.2021 година от представените по делото писмени доказателства, които не били оспорени от страните, ставало ясно, че той бил освободен от военна служба в момент, предхождащ оспорваната заповед. Видно от съдържанието на заповед № КВ-569/03.06.2005 година на Министъра на отбраната на РБ, А. И. М. бил освободен от заеманата от него длъжност, т. е. на „лейтенант инженер“ на кадрова военна служба и договорът му за кадрова военна служба се считал прекратен от встъпването му в длъжност във ВОП София. Встъпването в длъжност било от дата 10.06.2005 година, което било видно от заповед № 447/08.06.2005 година и предписание с рег. № 3025/08.06.2005 година, в които ясно бил очертан момента, до който лицето се водело на военна служба и момента, от който се считало за преминал на новата си служба. Неоснователни били твърденията на М., че едва от 14.01.2021 година бил освободен от военна служба с всички произтичащи от това правни последици. С разпоредбата на чл. 119, ал. 1 от КРБ били предвидени отделно от общите съдилища военни съдилища, които с нормата на чл. 66, ал. 2 от ЗСВ (отм.) били приравнени на окръжните. С нормата на чл. 67, ал. 2 от ЗСВ (отм.) било посочено, че към военния съд имало прокуратура и военни следователи. Логическото тълкуване на чл. 66, ал. 2 и чл. 67, ал. 2 от ЗСВ (отм.) налагало извода, че при изброяването на съдийските, прокурорските и следователските длъжности в разпоредбата на чл. 125 от ЗСВ (отм.) не били посочени изрично съдийските, прокурорските и следователските длъжности във военните съдилища. Разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ЗСВ (отм.) установявала, че съдиите, прокурорите и следователите се назначавали, повишавали, понижавали, премествали и освобождавали от длъжност с решение на ВСС, въз основа на което се издавал съответен акт от административния ръководител по чл. 30, ал. 1 от закона. Според ал. 2 от същата разпоредба назначените на длъжностите по ал. 1 във военните съдилища се приемали на кадрова военна служба и им се присвоявало офицерско звание. Те обаче били съдии, прокурори и следователи по смисъла на чл. 129, ал. 3 от КРБ и на чл. 124 от ЗСВ (отм.) наравно със съдиите, прокурорите и следователите при общите съдилища. В качеството им на кадрови военнослужещи за преминаването на службата им се прилагал ЗОВС (отм.), доколкото неговите правила не били дерогирани с правилата на ЗСВ. Лицата, които изпълнявали тези длъжности във военните съдилища били съдии, прокурори и следователи наравно със съдиите, прокурорите и следователите в общите съдилища и стажът им следвало да бъде зачетен като такъв в органите на съдебната власт. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ се определяло според броя на прослужените години в съдебната система и се съизмервало със съответстващия им брой месечни брутни възнаграждения. В ЗСВ не бил определен начинът, по който се формирало брутното месечно възнаграждение при изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от същия. По силата на препращането, регламентирано в нормата на чл. 229 от ЗСВ за неуредените в закона случаи се прилагал КТ. При изчисляване размера на обезщетенията по КТ за база се вземало брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който било възникнало основанието за съответното обезщетение или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не било предвидено чл. 228 от КТ. Съобразно правилата на НСОРЗ-чл. 17, ал. 1 от същата, в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл. 228 от КТ се включвали основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ и други изрично изброени възнаграждения. В чл. 15 от НСОРЗ, като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер наредбата определяла тези, които се заплащали за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се заплащали постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и били в зависимост единствено от отработеното време. Затова, в брутното трудово възнаграждение се включвали основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер-предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Целевата награда и месечната премия поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, явно не спадали към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Правото на еднократно парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ било имуществено право, което възниквало при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност и било в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години имал в органите на съдебната власт, но не повече от 20. Когато военнослужещите носели военна служба във военните съдилища и военните прокуратури, те осъществявали съдебна власт, като изпълнявали функциите и правомощията си при условия и по ред, определени в ЗСВ, срещу което получавали за сметка на бюджета на съдебната власт месечно възнаграждение определено от ВСС, както и материално осигуряване и обезщетения по ЗОВСРБ, доколкото ЗСВ не предвиждал друго (чл. 262, ал. 7, т. 1 и 2 от ЗОВСРБ). Затова, при осъществяване на правосъдната дейност във военните съдилища, лицата се подчинявали на условията и реда, определени за съдиите, прокурорите и следователите в ЗСВ, поради което и стажът им се зачитал като такъв в органите на съдебната власт по смисъла на чл. 225, ал. 1 от ЗСВ. Съгласно решение № 17/08.11.2018 година на КРБ по к. д. № 9/2018 година, еднократното парично обезщетение, което съдиите, прокурорите и следователите получавали при прекратяване на служебното им правоотношение не се дължало за престиран труд, нито служело за компенсиране на претърпени от работника или служителя вреди, а представлявало благодарствено обезщетение, което се изплащало за положените усилия в хода на правораздавателната му дейност, за неговия личен принос в процеса на утвърждаване върховенството на правото. Разпоредбите на ЗОВСРБ, съгласно § 14 от ПЗРЗСВ, се прилагали само за правата, задълженията или ограниченията на правата на военнослужещите от военните съдилища и военните прокуратури, по отношение на които не били предвидени условия и ред за упражняването им в ЗСВ. Съгласно разпоредбата на чл. 262, ал. 8 от ЗОВСРБ за неуредените от ЗСВ въпроси относно правата, задълженията и ограниченията на правата на военнослужещите от военните съдилища и военните прокуратури, се прилагал ЗОВСРБ, т. е. последният се прилагал субсидиарно, в случаите, когато липсвала правна уредба и не било налице „предвидено друго“ относно правното положение на военните магистрати в ЗСВ. В случая, в ЗСВ бил уреден въпроса с благодарственото обезщетение при освобождаване от служба и това били разпоредбите на чл. 225 от ЗСВ, приложими спрямо А. И. М., с оглед правното му положение като магистрат. Въпреки, че М. бил военнослужещ, извършваната от него дейност била правораздавателна, подчинена на ВСС и на установения по ЗСВ правен режим, поради което и при освобождаването му от служба се прилагал чл. 225 от ЗСВ, а не чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ. Както било посочено ЗОВСРБ се прилагал само по неуредените случаи, а процесния не бил такъв. Както бил посочил първоинстанционния съд, М. бил имал право да получи обезщетение по чл. 227 от ЗОВСРБ при прекратяване на договора му за кадрова военна служба с МО през 2005 година. Към настоящия момент обаче, с оглед заеманата магистратска длъжност, от която бил освободен, той имал право на обезщетение по ЗСВ, но не и такова по ЗОВСРБ, каквото бил имал към 2005 година при освобождаването му от кадрова военна служба. Решението да поиска или не такова по ЗОВСРБ през 2005 година било личен избор на М., но съдебната власт не носела отговорност за заплащане на такова, тъй като уредба имало в ЗСВ. Освен това следвало да се посочи, че обезщетението по ЗСВ било на база възнаграждението на магистратска длъжност, а това по ЗОВС щяло да бъде на база възнаграждението на немагистратска длъжност, заемана от А. И. М. до 2005 година. В случая, М. целял на база възнаграждение като магистрат да получи обезщетение за работа на немагистратска длъжност–за военна служба към МО, но не и във военните съдилища или прокуратури. Получаването на обезщетение при освобождаване от служба било уредено в ЗСВ, именно то било за сметка на бюджета на съдебната власт и не следвало последната да носи отговорност за заплащане на аналогично благодарствено обезщетение за военна служба извън органите на военните съдилища и военни прокуратури, т. е. извън съдебната система. Решението било недопустимо спрямо МО поради липса на пасивна процесуална легитимация по предявените искове. А. И. М. бил заемал длъжност по договор за кадрова военна служба в Служба „Сигурност–ВП и ВКР“. Съгласно трайната практика на ВКС; надлежен ответник по искове за обезщетения, свързани с изпълнението на военната служба било поделението, разпоредител с бюджетни кредити, в което военнослужещият бил назначен от Министъра на отбраната. В тези случаи учреждението, в което се изпълнявала службата дължало определената заплата и всички други допълнителни възнаграждения и обезщетения (вкл. и това по чл. 227, ал. 1 от ЗОВСР), свързани с изпълнението й. В конкретния случай, орган по назначението бил Министърът на отбраната, но заплатата и допълнителните възнаграждения и обезщетения, свързани с изпълнението на службата се дължали от поделението, разпоредител с бюджетни кредити, в което той бил назначен. А. И. М. бил заемал длъжност към Служба „Сигурност–ВП и ВКР“, видно от заповедта, издадена от директора на службата, с която той бил освободен от военна служба. Понастоящем, функциите на служба „Сигурност–ВП и ВКР“ били разпределени за изпълнение от две отделни служби–служба „Военна полиция“ и служба „Военно разузнаване“, за всяка от които имало отделна нормативна уредба. По отношение на Служба „Военна полиция“ били приложими разпоредбите на Закона за военната полиция, Правилника по прилагане на закона и за неуредените въпроси се прилагал ЗОВСРБ. Съгласно чл. 20, ал. 1 от ЗВП, във връзка с чл. 3 от ППЗВП, Директорът на службата бил второстепенен разпоредител с бюджетни средства. По отношение на служба „Военно разузнаване“ са приложими разпоредбите на Закон за военното разузнаване, като съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от ЗВР Директорът на службата бил второстепенен разпоредител с бюджет. Затова, отговорността за изплащане на обезщетението по чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ била на служба „Военна полиция“ и служба „Военно разузнаване“, в качеството им на структури, в чиято полза А. И. М. бил полагал труд и които по изрична законова разпоредба-чл. 20, ал. 1 от ЗВП, във връзка с чл. 3 от ППЗВП и чл. 7, ал.2 от ЗВР, били юридически лица на бюджетна издръжка. Предвид на това, съставът на Софийски градски съд не споделял извода на първоинстанционния съд, че ВОП София била отговорна за заплащане на обезщетението. Към момента на прекратяване на договора на А. И. М. за кадрова военна служба, съответно освобождаването му от военна служба, което се установило, че било настъпило на 10.06.2005 година, а не както се твърди на 14.01.2021 година, следвало М. да предяви претенцията си за обезщетение на основание чл. 227 от ЗОВСРБ. ВОП София щяла да носи отговорност и да дължи заплащане на посоченото обезщетение ако освободи А. И. М. от заеманата от него длъжност на „военен прокурор“, тъй като такова е и основанието по закон за дължимост на обезщетението. По делото не се установявало, а и не се твърдяло от М., че бил освободен от заеманата от него магистратска длъжност, на която бил назначен със заповедта от 14.01.2021 година. Преместването от една длъжност на друга не пораждало в патримониума на А. И. М. правото да иска заплащане на обезщетение. Отговорността на ВОП София по настоящото дело не можела да бъде ангажирана за обезщетение, което трябвало да се плати на М. за предходни негови служебни правоотношения, възникнали от друго основание и с друго лице. Съдът бил длъжен служебно да следи за процесуалната правоспособност и дееспособност на страните и съответно да предприемел действия по чл. 27, ал.2, във връзка с чл. 127 от ГПК за конституиране на надлежна правосубектна страна в процеса, и след като не бил сторил това, бил постановил недопустим съдебен акт. Първоинстанционният съд не бил отчел факта, че процесуалните предпоставки били условия за допустимост на търсената правна защита, и само при наличието им съдът можел да пристъпи към разглеждане и решаване на спора по същество. Поради това и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК решението на Софийския районен съд следвало да бъде обезсилено, като процесуално недопустимо, без да се обсъждат доводите по същество във въззивната жалба, а производството по делото–прекратено. С оглед на така посочените мотиви на състава на Софийски градски съд с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. И. М. е поискал въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това кои са предпоставките, при които за военните магистрати възниква правото на обезщетение при освобождаване от военна служба по чл. 227 от ЗОВСРБ без освобождаването от длъжност „магистрат“ по ЗСВ?; за това идентични понятия, съгласно ЗОВРБ, ли са понятията освобождаване от кадрова военна служба и освобождаване от длъжност?; за това приложим ли е чл. 227 от ЗОВСРБ при освобождаване от военна служба на военен магистрат без освобождаването му от длъжност по ЗСВ? и за това допустимо ли е съдът да определи служебно ответник по иска? Всички посочени въпроси са включени в предмета на делото, макар и въззивният съд да не се е произнасял по съществото на спора, а само по свързан с допустимостта на производството процесуален въпрос. Това следва от обстоятелството, че отговора на материалноправните въпроси предпоставя отговора на процесуалния въпрос. Поради това посочените въпроси могат да служат като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. При това определящ е третия материалноправен въпрос, при положителен отговор на който следва да се отговори на първия, а впоследствие и на втория материалноправен въпрос. В изложението са наведени твърдения, че по отношение на първия материалноправен въпрос въззивното решение на Софийски градски съд противоречи на решение № 297/15.01.2019 година, постановено по гр. д. № 1167/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., както и на постановеното по същото дело определение № 88/27.03.2018 година, а също така и на определение № 1190/18.05.2023 година, постановено по гр. д. № 4869/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С последното определение въззивното решение, което е било предмет на касационното производство, не е допуснато до касационно обжалване и касационният съд не се е произнасял по спорните въпроси, поради което не може да се твърди и противоречие между приетото в определението и даденото от въззивния съд разрешение на въпросите, като такова не може да бъде установено и със съдебните актове постановени по гр. д. № 1167/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Доколкото липсва изрична практика по поставените от касатора въпроси то касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По отношение на четвъртия въпрос въззивният съд е приел, че ответник по иска следва да е друго лице, а не това посочено от ищеца. С оглед на това се твърди, че решението е постановено в противоречие с т. 2 от ТР № 1/09.07.2019 година, постановено по тълк. д. № 1/2017 година на ОСГТК на ВКС, а също така и с т. 1 от ТР № 1/30.03.2012 година, постановено по тълк. д. № 1/2010 година на ОСГК на ВКС. Поради това са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд по този въпрос за проверка на съответствието му с посочената съдебна практика-чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. И. М. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от А. И. М. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 4004/04.07.2024 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Г състав, постановено по гр. д. № 4139/2024 година, по подадената против него от А. И. М., касационна жалба с вх. № 93 584/28.08.2024 година и такова трябва да се допусне. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение