Определение № 50017 от 16.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 243/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Същото е възобновено след отпадане на пречките за неговото спиране. Образувано е по касационна жалба на „Банка Д.“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], подадена чрез К. С. – главен юрисконсулт, съдебен адрес: [населено място], [улица], против решение № 260942/02.11.2020 г. по гр.д. № 13474/2019 г. на СГС, с което е потвърдено решение № 121132/21.05.2019 г. на СРС, 165 състав по гр.д. № 15680/2018 г., с което предявеният от Д. В. Ц. от [населено място] иск с правно основание в разпоредбата на чл. 439 от ГПК е уважен. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие със закона и задължителната съдебна практика, тъй като въззивният съд е приел, че погасителната давност е текла и до 26.06.2015 година, когато е постановено ТР № 2/26.06.2015 година на ОСГТК. В касационната жалба се прави искане за отмяната на обжалваното решение като неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК - нарушение на материалния закон. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът посочва следния въпрос: „С оглед ТР № 2/26.06.2015 година на ОСГТК, при висящ изпълнителен процес към 26.06.2015 година и при липса на изпълнителни действия след 26.06.2015 година по изпълнителното дело, откога започва да тече погасителната давност за вземането – от последното принудително действие или от 26.06.2015 година?“. Ответната по касация страна Д. В. Ц. от [населено място], действащ чрез адвокат К. А. С. от САК, оспорва жалбата като твърди, че по изп. дело № 115/2013 година по описа на ЧСИ В. Иванова след 18.02.2013 година спрямо ищеца не са извършвани действия по принудително изпълнение, поради което давността е изтекла на 18.02.2018 година. Счита, че решението на въззивния съд е правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното: Делото е образувано по искова молба на Д. В. Ц. от [населено място] против „Банка Д.“ АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 439 от ГПК с искане да бъде установено, че ищецът не дължи на банката като погасени по давност сумите по изпълнителен лист от 15.01.2013 г. по гр. д. №61088/2011 г. по описа на СРС, както следва: сумата от 16 614,21 лева – главница по договор за кредит, сумата от 2 860,48 лева – договорна лихва върху главницата за периода от 15.11.2011 г. до 18.12.2012 г., сумата от 1 401,77 лева – санкционна лихва за периода от 22.11.2011 г. до 18.12.2012 г., както и сумата от 1076,29 лева – разноски по делото. Искът е уважен, а решението на първоинстанционния съд е потвърдено от състав на СГС с атакуваното в настоящото касационно производство въззивно решение № 260942/02.11.2020 г. по гр.д. № 13474/2019 г. Въззивният съд е приел, че изп. дело № 115/2013 година по описа на ЧСИ В. Иванова е било образувано от взискателя „Банка Д.“ ЕАД на 05.02.2013 година; че последното изпълнително действие спрямо ищеца е с дата от 18.02.2013 година; че е налице прекратяване на изпълнителното производство по отношение на длъжника Д. Ц., което е настъпило по силата на закона две години след последното изпълнително действие от страна на взискателя по отношение на този длъжник; че давността е изтекла на 18.02.2018 година и че в конкретния случай не са приложими разясненията, дадени с т. 10 ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същите се прилагат, считано от 26.06.2015 г. Въззивният съд е приел като краен извод, че предявеният на 07.03.2018 година иск от страна на длъжника е основателен на основание чл. 439 от ГПК и е потвърдил първоинстанционното решение. При тези данни касационният съд намира, че са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. По така формулирания от касатора правен въпрос е постановено ТР № 3 от 28.03.2023 година по т. дело №3/2020 на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Отделно от това с т. 3 от ТР № 2 от 04.07.2024 год. по т. дело № 2 по описа за 2023 година на ОСГТК на ВКС е прието разрешението, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Решението на въззивния съд е постановено в противоречие с посочените задължителни правни разрешения, поради което следва да бъде допуснато на касационно обжалване. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение