Определение № 4277 от 28.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2212/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 260153/23.01.2023 г. по гр.д. № 14042/2019 г., в частта, с която Софийски градски съд, изменяйки решение № 140634/13.06.2019 г. по гр.д. № 68409/2018 г., е осъдил В. Х. Б. да заплати на Д. З. Т. на основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД сумата 23 459.96 лв. (равностойни на 12 000 евро) – двойния размер на задатъка по предварителен договор от 31.05.2018 г. за покупко-продажба на един апартамент в [населено място], ведно със законната лихва от 07.08.2021 г., и е определил отговорността за разноските по делото. Решението се обжалва от В. Б. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните правни въпроси: 1. Каква е доказателствената сила на нотариалния акт за сделка и какъв е обхватът на проверката на нотариуса по чл. 586 ГПК, когато праводателят се легитимира като собственик с нотариален акт за договор за покупко-продажба на имота? и 2. Обвързано ли е правото на отказ/на разваляне на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот с настъпване на предполагаеми негативни последици за кредитора от неизпълнението? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд е решил първия в противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк.д. № 11/2012 г. ОСГК на ВКС, а втория – в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (решение № 153/28.12.2012 г. по т.д. № 1022/2011 г., решение № 32/25.03.2013 г. по т.д. № 126/2012 г., решение № 57/17.07.2013 г. по т.д. № 29/2012 г. на I-во ТО и решение № 146/30.09.2013 г. по т.д. № 780/2012 г. II-ро ТО) – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност. Основанието за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК обосновава с твърдението, че от прочита на решението се установява неизясненото от въззивния съд условие/юридически факт за възникване на вземането за връщане на задатъка в двоен размер – кое свое задължение продавачът по предварителния договор не е изпълнил. Касаторът се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон (чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД) и необоснованост – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация възразява, че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с предварителния договор от 31.05.2018 г. страните си обещават да сключат окончателен, с който ответникът да продаде един апартамент в [населено място] на цена 60 000 евро, 6 000 евро от които ищецът е заплатил като задатък, но в срока ответникът не е успял да се снабди с необходимите документи, за да докаже, че е единственият собственик на имота. На 29.06.2018 г. (в деня, следващ изтичането на срока за сключване на обещания договор) страните се явяват пред нотариуса, но ищецът се е отказал от договора и е кредитор по вземането по чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД за връщане на задатъка в двоен размер. Въззивният съд е приел, че спорът пред него се концентрира върху това, дали нотариалният акт № 28/14.02.2018 г., с който ответникът е купил апартамента от С. Д., е достатъчен, за да докаже, че ответникът е в състояние да изпълни обещаното. В този нотариален акт като документи, установяващи правата на продавача С. Д., са описани договор от 21.06.1996 г. и решение № 245/21.01.1997 г. по гр.д. № 17442/1997 г. на Софийски районен съд. С договора от 21.06.1996 г. апартаментът е продаден по реда на НДИ, а купувачи по договора са съпрузите С. и М. Д.. Съгласно чл. 19 СК от 1985 г. (отм.), но в сила към сключеният договор, апартаментът е придобит при условията на съпружеска имуществена общност. Представеното решение № 245/21.01.1997 г. по гр.д. № 17442/1997 г. на Софийски районен съд с печат за вписване в том Х./1997 г. от Службата по вписванията не доказва, че бракът на съпрузите Д. е прекратен с развод по взаимно съгласие, а С. Д. е придобил в индивидуална собственост апартамента по споразумение, утвърдено от брачния съд. Това е така, защото през 1997 г. пред Софийския районен съд такова дело не е било образувано (удостоверение от 10.07.2018 г.), а в нотариалните книги за 1997 г. няма том Х. и към същата година Службата по вписванията все още не е учредена към тази година (удостоверение от 12.08.2018 г.). С представянето и/или служебното събиране на тези документи от нотариуса, пред който страните са си обещали да се явят до 28.06.2018 г. за сключване на обещания договор, дължимата проверка по чл. 586 ГПК не би приключила успешно. При извършването й нотариусът е длъжен да заключил, че съпругата М. Д. разполага с възможността да оспори по исков ред разпореждането с апартамента, извършено с договора по н.а. № 28/14.02.2018 г. еднолично от нейния съпруг С. Д. – чл. 22, ал. 3 СК. Въззивният съд е заключил, че ответникът е неизправна страна по предварителния договор, тъй като не разполага с необходимите документи, че е единственият собственик на имота. За ищеца е възникнало правото на отказ/на разваляне на договора – чл. 87, ал. 1 ЗЗД и чл.3.3. от предварителния договор. На 29.06.2018 г. той го е упражнил и е кредитор по вземането за двойния размер на дадения задатък. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която искът по чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД е отхвърлен, и въззивният съд го е уважил изцяло. При тези мотиви на въззивния съд не е възможно противоречие на обжалваното решение с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк.д. № 11/2012 г. ОСГК на ВКС. С тълкувателното решение са разяснени доказателствената сила на констативния нотариален акт (съставения при условията по чл. 587 ГПК), и разпределянето на доказателствената тежест при спор за собственост, породен от съставянето на такъв нотариален акт. По делото не е представен, респ. не е обсъждан констативен нотариален акт, нито въззивният съд е разгледал спор за собственост, възникнал от съставянето на такъв нотариален акт, т.е. тълкувателното решение, на което касаторът се позовава, е неприложимо за спора. В мотивите на ТР № 3/29.11.2012 г. по тълк.д. № 3/2012 г. ОСГК на ВКС разяснени разликата между нотариалния акт по чл. 587 ГПК и нотариалния акт по чл. 586 ГПК. Допълнително, в своята практика Върховният касационен съд не приема, че проверката на нотариуса по чл. 586 ГПК се ограничава само до проверка дали праводателят разполага с нотариален акт за сделка за прехвърляне на право на собственост или за прехвърляне или за учредяване на вещно право върху имота. Приема се, че такъв нотариален акт е годен да докаже единствено спазената форма по чл. 18 ЗЗД, но не и вещно-транслативния и/или вещно-учредителния ефект на договора по нотариалния акт. Когато праводателят основава легитимацията си на деривативно основание, проверката по чл. 586, ал. 1 ГПК изисква нотариусът да установи правата на неговия праводател, включително чрез служебно събиране, а при необходимост – и съставяне на необходимите документи (чл. 586, ал. 2 ГПК). Тази практика настоящият състав споделя и не съзира основание да я променя. Следователно по първия повдигнат въпрос са изключени общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Те са изключени и по втория въпрос. В решенията, на които касаторът се позовава, но и в много други (напр. решение № 231/13.02.2013 г. по т.д. № 1268/2011 г. и решение № 35/06.03.2013 г. по т.д. № 74/2012 г., II-ро ТО), повдигнатият въпрос е изяснен по разрешени правни спорове за последиците от упражнено от купувача по предварителен договор право на разваляне срещу продавач, поел задължението да не ипотекира имота. Прието е, че правото по чл. 87, ал. 1 ЗЗД е санкция за виновно неизпълнение на конкретно задължение, а това задължава съдът да изясни конкретните условия на предварителния договор. Задължението на продавача по предварителния договор да не ипотекира имота/ да сключи окончателен договор, с който да прехвърли собствеността върху необременен с ипотека имот, е различно по естество от задължението да прехвърли собственост. Задължението по чл. 183 ЗЗД е основното за продавача. В решението се приема, че правото на отказ/на разваляне на договора, а с това – и качеството на ищеца на кредитор по вземането по чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, е възникнало от отказа/развалянето на предварителния договор поради виновното неизпълнение на задължението на продавача да прехвърли собствеността. Следователно и въпросът, и практиката на Върховния касационен съд, на която касаторът се позовава, са неотносими към обжалваното решение. Основанието за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е обосновано с твърдения, че решението не изяснява кое задължение ответникът не е изпълнил. Това обаче е изяснено, а решението не е „очевидно неправилно“ в смисъла на основанието. Въпреки изхода на делото е неоснователна претенцията по чл. 78, ал. 1 ГПК на ответника по касация/ на ищеца. Липсват доказателства за сторени от него разноски в настоящото производство. При тези мотиви, съдът