Определение № 50125 от 30.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2714/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, чрез областния управител на област Бургас, срещу въззивно решение № 307/11.04.2022 г. по гр. д. № 2103/2021 г. на Окръжен съд - Бургас. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Подлежи ли на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ земеделски имот, чиято собственост е отнета, същият е одържавен, налице е регулационна промяна и е загубил дворищния си характер; 2. При изключване на имот от регулация на основание ПМС № 216/08.11.1961г. настъпва ли промяна в предназначението на имота и бившият собственик губи ли собствеността си в реални граници.Сочат се: решение № 230/2005г. по гр.д.№2724/2003г., ІVг.о., решение № 322/2010г. по гр.д.№1316/2009г., ІІ г.о. и определение № 950/2010г. по гр.д.№ 384/2010г., І г.о. на ВКС, с твърдение, че обжалваното решение им противоречи.Твърди се наличие и на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Ответниците по касация Р. Щ. С.,гр.Б., Щ. А. М., [населено място], и Р. А. М., *, оспорват касационната жалба в становище по чл.287 ГПК. Касационнaтa жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С решение № 60118/2021г. по гр.д.№1019/2021г. на ВКС, ІІ г.о. е прогласено за нищожно въззивно решение № 1256/2020г. по гр.д.№2080/2020г. на Окръжен съд – Бургас и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 1016/10.04.2020 г. по гр. д. № 1877/2019 г. на Районен съд – Бургас, с което е признато за установено по отношение на община Бургас и държавата, че Р. С., Щ. М. и Р. М. са собственици на 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място]: 365 кв.м., попадащи извън регулационните граници на селото, която реална част е отразена на комбинираната скица на в.л. М. по СТЕ, като е прието по отношение на ответниците, че те не са собственици на останалите 1/2 ид.ч. от описаната реална част с площ 365 кв.м. [община] не е обжалвала въззивното решение, поради което по отношения на нея то е влязло в сила. Въззивният съд е приел от писмените доказателства, вкл. удостоверение за собственост №19261 от 30.12.1950 г., че по силата на чл.11 от Наредба – закон за облекчаване положението на бежанците, настанени по Закона за селскостопанско настаняване на бежанците, че през 1927 и 1929 г. общият наследодател на страните П. Я. е бил оземлен с имоти в землището на [населено място]. Към 30.12.1950 г. той вече е починал, а наследникът му по закон К. Д., видно от документите на Държавна агенция „Архиви“, не е била член на ТКЗС- М., [населено място]. От гласните доказателства става ясно, че процесното дворно място е било оградено към 1950 г. и се е ползвало от семейството на Д.. Впоследствие е било ползвано от сина й Щ. К., а след това от неговите дъщери Р. и К.. Последната е починала през 2018г. Нейни наследници по закон са ищците Щ. и Р. М.. Не се спори по делото, че въз основа на ПМС №216/08.11.1961 г. за подобряване градоустройственото планиране на населените места и увеличаване фонда на обработваемата земя /ДВ, брой 95/28.11.1961 г./ със заповед от 24.02.1973 г. е одобрен кадастрален регулационен застроителен план на [населено място], с който е отреден парцел *, кв.1, като по силата на регулацията една част от процесния имот /около 420 кв.м./ е останала извън строителните граници на селото. Другата част /около 750 кв.м./ е останала в строителните граници, като наследодателят на ищците се е снабдил с нотариален акт за собственост № 57/21.03.2001 г. Не са уреждани регулационни сметки за предадени към парцела части от съседни имоти, както и за отдадени от имота части към съседни такива. По силата на §8, ал.1 ЗУТ отчуждителното действие на неприложените планове от 1945 г. и 1973 г. е прекратено. Спорният по делото въпрос е свързан с правото на собственост върху частта от имота, попадаща извън регулация на селото, като за тази част е установено, че в продължение на времето от 1950 г. до сега същата е била оградена и се е ползвала от ищците. Въззивният съд е възприел заключението на СТЕ и е посочил, че общият наследодател П. Я. през 1929 г. е придобил собствеността върху дворно място с площ от 1210 кв.м., ведно с изградената в него къща. Съобразил е приложение № 7 към СТЕ,като е приел, че въпреки регулационната промяна, осъществена на основание ПМС № 216/1961г., процесната част от имота не е загубила дворищния си характер, останала е част от дворното място и в този смисъл е продължило ползването й по предназначението му. Наследодателката Д. не е била член на ТКЗС, имотът е владян през цялото време от нея и нейните наследници, без да е отнемана собствеността от страна на държавата или кооперативна структура, имотът е запазил реалните си граници. Не е приложима хипотезата на чл.24 ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като не се касае за земя, останала след възстановяването на земите по ЗСПЗЗ, за която да се счита, че е държавна. Имотът не е имал земеделски характер и не е бил отчуждаван или коопериран чрез включването му в ТКЗС и поради това не се подчинява на правилата на чл.2 ЗСПЗЗ. Не са налице условията за нанасянето му в картата на възстановената собственост и за включването му във фонда по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Въззивният съд се е позовал на решение №230 от 10.03.2005 г. по гр.д. №2724/2003 г.,на ВКС, ІVг.о. и решение № 322 от 06.08.2010 г. по гр.д. №1316/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. като е посочил, че когато имот е изключен по силата на ПМС №216/1961г. от строителните граници на населеното място, той може да не загуби досегашния си характер и да запази селищния си такъв, ако не е включен в блок на ТКЗС или причислен към ДПФ и собствениците му не са били членове на ТКЗС. В такава хипотеза собствеността върху имота се запазва в лицето на първоначалните му собственици, въпреки че не е проведена процедура по възстановяване, съгласно изискването на чл.10 ЗСПЗЗ /решение № 218/29.09.2014 г. по гр.д. №6670/2014 г., І г.о./. При запазване владение в реални граници, съобразно изискванията на Примерния устав на ТКЗС, липса на фактическо отнемане на имота и доказване на обстоятелството, че собствениците му не са станали членове на ТКЗС или ако са били такива, но са запазили владението си върху имота, са налице условията на изключение от задължителното възстановяване на земите по реда на ЗСПЗЗ. Ищците са правоприемници на единия от наследниците на общия наследодател и в този смисъл те са предявили претенция за 1/2 ид.част, тъй като вторият пряк наследник на К.Д. – дъщеря й С. Т., не е участвала в производството. Българската държава и община Бургас не са доказали правата си върху съответната 1/2 ид.част – предмет на отрицателен установителен иск. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Така формулираните въпроси не могат да се преценят като относими и решени в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Те се поставят при фактическа обстановка, каквато не е приета от въззивния съд. След анализ на доказателствата въззивният съд е достигнал до извод, че въпреки регулационната промяна, процесната част от имота не е загубила дворищния си характер, останала е част от дворното място и е продължило ползването по предназначение. Наследодателката Д. не е била член на ТКЗС, имотът е владян през цялото време от нея и нейните наследници, без да е отнемана собствеността от страна на държавата или кооперативна структура, имотът е запазил реалните си граници. Не се касае за земя, останала след възстановяването на земите по ЗСПЗЗ. Имотът не е имал земеделски характер и не е бил отчуждаван или коопериран чрез включването му в ТКЗС. Посоченото от касатора решение № 322/2010г. дава становище по тълкуване на чл.7 и чл.12 от Примерния устав на ТКЗС и правното значение на изключването от регулация на земи – собственост на членове на ТКЗС, за каквато обаче изрично не е приета наследодателката на ищците в обжалваното решение. Решение №230/2005г. не представлява задължителна практика на ВКС, както и определение №950/2010г, постановено в производство по чл.288 ГПК. Същевременно така приетото от въззивния съд е в съответствие с цитираната от него практика на ВКС /решение № 218/2014г. по гр.д.№ 6670/2014г., І г.о./, както и с решение № 118/2019г. по гр.д.№4115/2018г., ІІг.о., решение №109/2016г. по гр.д.№356/2016г., І г.о., решение №15/2020г. по гр.д.№1628/2019г., ІІ г.о. и др. С тях последователно се приема, че части от населени места, застроени с жилищни и селскостопански сгради, или пък ползвани като дворни места, оставащи извън регулационния план или пък изключени от него по силата на ПМС № 216/1961г., могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блокове на ТКЗС, нито причислени към ДПФ, както и да не бъдат отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места. Ако тези лица са били членове на ТКЗС, са могли да запазят собствеността върху земята в реални граници в размера и при условията, посочени в ТР № 104/1964г., ОСГК на ВС. Ако не са били членове на ТКЗС и земите им не са фактически отнети, те са запазили собствеността върху тях изцяло.Такива земи не подлежат на реституция по реда на ЗСПЗЗ и не могат да бъдат включени във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. С оглед цитираната последователна практика на ВКС следва да се приеме, че не е налице и основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Предвид изложеното, съдът намира, че не са налице сочените от касатора предпоставки за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК и направеното искане, на ответника по касация Р. Щ. С.,гр.Б., следва да се присъдят направените разноски в размер на 500 лева – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.