Определение № 50088 от 08.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3267/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. П., чрез адвокат Ю. Н., срещу решение № 1369 от 9.06.2022 г. по гр. д. № 8779/2021 г. на Софийски градски съд, с което е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено друго, с което е уважен предявеният от М. К. М. срещу К. Д. П. иск по чл. 108 ЗС за 2/3 ид. ч. от апартамент № 5, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес].

Въззивният съд е съобразил, че по предявения ревандикационен иск ищцата се позовава инцидентно на нищожност на саморъчно завещание по отношение на процесния апартамент на основание чл. 42, б. „в“ ЗН, поради това, че със същото са вменени задължения за грижи за завещателя, поради което завещанието е загубило безвъзмездния си характер. От своя страна, ответницата е оспорила иска с твърдения, че завещанието е действително, като с него е изразена благодарност както за вече положените грижи, така и за тези, които ще бъдат положени занапред, като изразеното очакване за в бъдеще тези грижи да продължават, не променя безвъзмездния характер на завещанието. Съдът е намерил за заявено извън срока по чл. 131 ГПК възражението на ответницата по иска за придобиване имота по давност.

Съдът е приел, че завещателят Г. И. Г. (вдовец) е починал на 19.12.2006 г. и е оставил наследници по закон М. К. М. - дъщеря на неговия племенник К. М. М. (починал на 30.07.2014 г.) - син на сестра му П. И. М. (починала на 2.06.1992 г.) и М. Г. П., дъщеря на едноутробната му сестра С. А. В. (починала 13.05.2002 г.). Неговите възходящи И. Г. В. (баща) и И. И. Г. (майка) са починали, съответно, на 7.12.1992 г. и 24.09.1964 г. Майката е имала дъщеря от първия си брак С. В. и дъщеря и син от втория си брак (П. М. и Г. Г.). Приживе, със саморъчно завещание от 11.11.2000 г., Г. И. Г. се е разпоредил с цялото си движимо и недвижимо имущество в полза на Ц. Ц. Ц.. С протокол от 12.03.2007 г. по нот. д. № 1/2007 г. саморъчното завещание е обявено от нотариус Е. И. и вписано в Службата по вписванията, гр. София на 16.04.2008 г. с дв. вх. peг. № 25693. Г. И. е притежавал правото на собственост върху процесния апартамент въз основа на договор за продажба на ведомствен държавен имот съгласно Наредбата за държавните имоти от 20.08.1977 г. На 5.04.2016 г., с нотариален акт за покупко-продажба с peг. № 81, том I, peг. № 1238, Ц. Ц. е прехвърлила същия апартамент на ответницата по исковата молба.

Софийски градски съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелката Ц. Ц., далечна роднина на Г. Г., като е приел, че от тях се установява, че след смъртта на съпругата му завещателят изцяло разчитал на грижите на свидетелката и майка й. Не са имали уговорка да го гледат, за да им остави имота. Желанието да завещае имота било негово, тъй като никой друг не се грижил за него. Казал им ориентировъчно мястото, където е оставил завещанието. Преди съпругата му да почине, когато завещателят се обръщал към тях, свидетелката и майка й винаги се отзовавали: носили им багажи, придружавали ги до институции, ходили при тях, когато били болни. Едва когато съпругата му починала, тогава започнали да се грижат вече за него, започнали да му чистят, да му пазаруват. Свидетелката не знаела за негови заболявания, за неговата възраст имал нормално здраве. С роднините от [населено място] той бил в лоши отношения, имали съдебни производства. Визирал е, че по делото е обявено за безспорно обстоятелството, че К. П. е във владение на процесния апартамент.

Софийски градски съд е намерил спора за валидността на саморъчното завещание за преюдициален спрямо спорното право за собственост.

Изложил е, че завещанието е едностранен акт на безвъзмездно разпореждане с имущество за след смъртта (чл. 13, ал. 1 ЗН). Приел е, че в случая е спазена писмената форма на завещанието по чл. 25, ал. 1 ЗН, както и че изрично в съдържанието му е записан мотивът: „за благодарността и грижите, които се полагат за мен до сега и до края на моя живот, като живея при условията, както досега“, а на втората страница от завещанието е употребен изразът: „да живея при същите условия, както досега“.

Посочил е, че когато завещателното разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави и когато условието или тежестта са невъзможни, завещателното разпореждане е нищожно (арг. от чл. 42, б. „в“ ЗН). Мотивът е психологическата подбуда, конкретният вътрешен стимул, който е подтикнал страната да го извърши, затова за всеки конкретен случай мотивът е различен. Законът е придал правно значение на мотива, когато единствено поради него е направено завещателно разпореждане.

Въззивният съд е приел, че в конкретния случай, при тълкуване волята на завещателя чрез употребените изрази и думи в завещанието, се налага изводът, че в съзнанието на завещателя е формирано убеждението, че се разпорежда с имуществото си за след смъртта си, но докато е жив срещу това предварително той получава материална облага - обезпечаване на бъдещи грижи, при това е поставено условие на същите - „при същите условия, при които живее“, към момента на съставянето на завещанието. Намерил е, че този извод се подкрепя и от показанията на свидетелката Ц. Ц., от които се установява, че съпругата на завещателя е починала в годината на съставяне на завещанието (2000 г.), а до този момент с Ц. Ц. и майка й са поддържали близки отношения, събирали са се по празници, последните ги придружавали по институции, но докато съпругата му е била жива, тя и Г. Г. разчитали един на друг и не се е налагало да го гледат. Едва когато съпругата му починала, тогава започнали да се грижат вече за него, започнали да му чистят, да му пазаруват. Визирал е, че противно на твърденията на К. П. употребените изрази за обезпечаване бъдещето на завещателя, при това повече от веднъж и при поставени от завещателя условия на грижите, без съмнение имат материален израз и са решаващият единствен мотив, поради който е извършено завещанието.

Съдът се е позовал на константната съдебна практика, че когато изразеният в завещанието мотив е вменяването на грижи в полза на завещателя за в бъдеще, това сочи на желание (воля) на завещателя да бъде възмезден за имуществото, което оставя на ползващия се от завещанието. Приел е, че този мотив на завещателното разпореждане противоречи на безвъзмездния характер на завещанието и го прави нищожно на основание чл. 42, б. „в“, предл. първо ЗН, поради което лицето, в чиято полза е завещан процесният апартамент, не се легитимира за негов собственик. След като е нищожно, то няма правно действие и не може да породи правоприемство, съответно, ползващото се от него лице не може да придобие по наследяване имуществото на завещателя. Поради липса на вещноправно транслативно действие на завещанието, ответницата по исковата молба също не е придобила правото на собственост, доколкото никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам има.

Относно размера на наследствената квота на М. М. въззивният съд е намерил, че същата възлиза на 2/3 ид. ч. По този въпрос е изложил, че завещателят няма низходящи, нито преживели възходящи. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗН, когато починалият е оставил само братя и сестри, те наследяват по равни части. Съгласно чл. 8, ал. 3 ЗН в случаите на предходните алинеи еднокръвни и едноутробни братя и сестри получават половината от това, което получават родните братя и сестри. В случая сестрите на завещателя са починали преди него - родната му сестра е починала през 1994 г., а едноутробната му сестра през 2002 г. При съобразяване на чл. 8, ал. 3 ЗН, квотите са както следва: за родната сестра - 2/3 ид. ч. и за едноутробната сестра - 1/3 ид. ч. от наследството на Г. Г.. Съгласно чл. 10, ал. 2 ЗН починалите преди наследодателя негови братя и сестри се заместват от своите деца - в случая синът на родната му сестра - К. М. и дъщерята на едноутробната му сестра - М. П.. К. М. е починал на 30.07.2014 г. и е оставил низходящ наследник - М. М.. Следователно, М. М. е собственик на 2/3 ид. ч. от процесния апартамент. Съдът е намерил, че са налице всички законови предпоставки по чл. 108 ЗС за уважаване на ревандикационната претенция за 2/3 ид. ч. от имота.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК.

Формулира следните въпроси:

1. Нищожно ли е на основание чл. 42, б. „в“ ЗН завещание, което е направено както заради вече положени грижи за завещателя, така и с оглед на бъдещи грижи, които ще бъдат полагани за него до края на живота му; може ли в такъв случай, при тълкуване волята на завещателя, да се приеме, че единственият мотив за съставяне на завещанието противоречи на закона, тъй като нарушава принципа за безвъзмездност на завещателното разпореждане;

2. Необходимо ли е да се тълкува от сезирания със спор по чл. 108 ЗС съд, постановил решение относно вещни права и разгледал и произнесъл се по преюдициален спрямо спорното право за собственост въпрос за валидността на саморъчното завещание, волята на завещателя относно това мотивите за завещателното разпореждане за какъв период от време се отнасят преди и след съставяне на завещанието и материализирането на волята на завещателя, като от отговора на този въпрос в конкретния случай ще се изведе тълкуването на въззивния съд на волята на завещателя дали в съзнанието си той е формирал убеждението, че се разпорежда с имуществото си за след смъртта си възмездно, докато е жив, срещу това предварително да получава материална облага под формата на бъдещи грижи, или действително в съзнанието си завещателят чрез употребените думи и изрази има предвид и двете - да се отблагодари за вече положените в миналото, по време на направеното завещателно волеизявление и за в бъдеще, като действителен смисъл и воля на такова волеизявление, и едва след това може да се обсъждат евентуално основанията за нищожност. Какъв е критерият за тълкуване на волята на завещателя и следва ли от това, че в текста на завещанието е повторено два или повече пъти, че волята на завещателя е да живее при условията както до сега, пълно дерогиране на направеното от него преди това и първо по ред изявление и мотив за завещателното разпореждане - за благодарността и грижите, които са били полагани за него до сега. От кой критерий следва да се ръководи съдът при решаване на преюдициалния въпрос за действителната воля на завещателя - от първо изразения от завещателя, като очевидно първостепенен за него, от следващия по ред изразен такъв, но количествено направен повече пъти в текста на волеизявлението, или при тълкуването на действителната завещателна воля, съдът следва да вземе предвид и да извърши тълкуването на мотивите в съвкупност и във връзка едни с други и всеки един да се схваща в смисъла, който произтича от цялото волеизявление, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността;

3. Засяга ли се валидността на саморъчно завещателно разпореждане, когато наред с употребените изрази за благодарността и грижите, които са се полагали за завещателя до момента на съставяне на завещанието, от завещателя е изразено и очакване те да се полагат и до края на неговия живот, като живее при условията както до момента на съставяне на завещанието. Изразени едновременно, тези изявления опорочават ли завещателното разпореждане и кумулират ли се по начин, по който да формират един-единствен мотив, поради който единствено е направено разпореждането, и по този начин да правят завещателното разпореждане противно на закона, на обществения ред и на добрите нрави;

4. При формиране на убеждението си по преюдициалния въпрос за валидността на завещателното разпореждане, следва ли съдът да отчита житейската логика, че с възрастта на завещателя и особено с оставането му сам без съпруг/съпруга и/или други близки роднини, обичайно житейски и логично грижите за него се увеличават по естествената логика на живота и влошаване на здравословното му състояние с напредването на възрастта му и задълбочаване влиянието на болестите, от които страда, като поради това грижите, полагани от лицето, в чиято полза се извършва завещателното разпореждане, логично се засилват към края на живота на завещателя. Жалбоподателката твърди, че по въпросите, взаимно свързани, обжалваното решение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 117/10.11.2015 г. по гр. д. № 710/2015 г., II г. о., решение № 176/10.06.2016 г. по гр. д. № 1358/2016 г., IV г. о., решение № 122/3.06.2013 г. по гр. д. № 902/2012 г., I г. о., решение № 22/2.06.2017 г. по гр. д. № 3786/2014 г., II г. о., решение № 88/30.04.2013 г. по гр. д. № 826/2012 г., III г. о., решение от 24.11.2010 г. по гр. д. № 79/2010 г., ІІІ г. о. К. П. счита, че очевидно нормата на чл. 42, б. „в“ ЗН не е ясна и безпротиворечива в достатъчна степен, поради което се разкрива нуждата от нейното тълкуване, което от своя страна обуславя наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според жалбоподателката атакуваното от нея решение е очевидно неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

Същото е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довело до постановяване на неправилен въззивен съдебен акт. Законът - в частност чл. 42, б. ,,в“ ЗН, е приложен в неговия противоположен смисъл.

От прочита на съдебния акт е видно, че в завещателното разпореждане е налице повече от един мотив и единият от тях е за благодарността и грижите, които са полагани за завещателя до момента на съставянето му, като наличието на този мотив изключва хипотезата на чл. 42, б. „в“ ЗН.

От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по двата свързани въпроса, формулирани под № 1 в изложението към касационната жалба: Нищожно ли е на основание чл. 42, б. „в“ ЗН завещание, което е направено както заради вече положени грижи за завещателя, така и с оглед на бъдещи грижи, които ще бъдат полагани за него до края на живота му; може ли в такъв случай, при тълкуване волята на завещателя, да се приеме, че единственият мотив за съставяне на завещанието противоречи на закона, тъй като нарушава принципа за безвъзмездност на завещателното разпореждане, тъй като по тях въззивното решение противоречи на приетото в решение № 117/10.11.2015 г. по гр. д. № 710/2015 г. на ВКС, ІІ г. о.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,