Определение № 4816 от 09.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2525/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Консулти – 2020“ЕООД, чрез процесуалния си представител адв.М.М. от АК – [населено място], срещу решение №64/09.03.2026г., постановено по в.гр.д.№5/2026г. на Шуменския окръжен съд, с което е потвърдено решение №340 от 10.11.2025г. по гр.д.№1597/2024г. по описа на Районен съд - Нови пазар, само в частта, с която е признато за установено по отношение на ответника ’’Консулти-2020”ЕООД, ЕИК 206285615, че ищцата Ц. К. П., ЕГН [ЕГН] е собственик на деривативно основание /покупко-продажба/ на недвижим имот, представляващ: Самостоятелен обект на собственост с идентификатор *, с административен адрес [населено място], [улица], предназначение: ГАРАЖ, нива - *; площ по документ – 19.31 кв.м при съседи: *, *, ***., и ответника е осъден да предаде на ищцата владението върху горния имот.

Решението на първоинстанционния съд в частта, с която е уважен предявеният от Ц. К. П. срещу Д. Х. Г. иск по чл.124 от ГПК не е обжалвано пред въззивния съд и е влязло в законна сила.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, като е формулиран следния въпрос:

1/Разпростира ли се силата на пресъдено нещо спрямо правоприемника на страна по влязло в сила съдебно решение по спор за собственост спрямо същата като праводател, ако правоприемникът и праводателят са били ответници по делото, по което след едновременно въззивно обжалване на първоинстанционното решение от тях, праводателят като въззивник е оттеглил жалбата си, а неговият правоприемник като въззивник е поддържал жалбата си, при положение, че правата на последния, като ответник по този иск за собственост, са придобити преди депозиране на исковата молба в съда.

Наведени са доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с посоченото в изложението на касационните основания решение №60 от 14.07.2020г. на ВКС по гр.д.№2565/2019г. на ВКС, І г.о. Ако касационната инстанция прецени, че формираната по този въпрос съдебна практика е недостатъчна, то моли касационното обжалване да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Постъпил е отговор от ответника по касация Ц. П., чрез процесуалния си представител адв.Г. К. от САК, в който се оспорват предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Претендират се направените по делото разноски.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 от ГПК, подадена е от легитимирани лица, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с искови претенции от Ц. К. П. срещу Д. Х. Г. по чл.124 от ГПК и срещу „Консулти 2020“ЕООД по чл.108 от ЗС.

От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа страна:

С нотариален акт за продажба на недвижим имот №124 том IX рег. №6212 дело №1180/2010г. по описа на нотариус с рег.№346 на НК П. А., първата ответница Д. Х. Г. /майка на ищцата/ е продала на ищцата Ц. К. П. следния свой собствен недвижим имот, находящ се в [населено място] пазар, а именно:

• САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор *: АПАРТАМЕНТ №*, построен в ЖСК „Хан Аспарух“, находящ се в [населено място], [улица], етаж *, със застроена площ 96.11 кв.м., състоящ се от дневна, две спални, столова, кухненска ниша, баня, тоалетна и две тераси; ИЗБА №* със застроена площ 15.78 кв.м.; ТАВАНСКО ПОМЕЩЕНИЕ №* със застроена площ 17.83кв.м., и ГАРАЖ №* със застроена площ 19.31 кв.м. ,заедно с 0.12775% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху общински урегулиран поземлен имот №* от квартал *, при граници: от две страни-улици и жилищно строителство.Страните са уговорили, че продавачката Д. Х. Г. си запазва пожизнено безвъзмездно ползване и обитаване в имота, предмет на продажбата.

С н.а. за собственост върху недвижим имот по давност №87 том I рег.№911 дело №74/21.03.2024г.по описа на Нотариус Т. С. с рег.№690 на НК, Д. Х. Г. е призната за собственик по давностно владение на следния недвижим имот: САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор *, с адрес на обекта: [населено място], [улица], ет.0, с предназначение -ГАРАЖ, с площ 19.31 кв.м., брой нива на обекта -едно, който самостоятелен обект се намира на ет.0 в сграда с идентификатор *с предназначение-жилищна сграда многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор *, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж: *, *, под обекта :няма, над обекта :*, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №99 том I рег.№1121 дело №86/ 03.04.2024г.по описа на нотариус Т. С., гореописаният недвижим имот е продаден от Д. Х. Г. на „Консулти -2020“ЕООД.

Въззивният съд е приел, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /както е в настоящия случай/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 от ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.Ищцовата страна излага конкретен юридически факт, въз основа на който се легитимира като собственик на процесния имот - придобиване въз основа на покупко - продажба.Съобразено е, че първата ответница Д. Х. Г. не е обжалвала решението в частта, с която е уважен предявения срещу нея установителен иск за собственост, поради което в тази си част решението е влязло в законна сила, и с обвързваща страните и съда сила на пресъдено нещо е признато, че ищцата е собственик на процесния гараж по отношение на този ответник.Вторият ответник „Консулти 2020“ЕООД черпи правата си от първия такъв, и доколкото към датата на покупко - продажбата на 03.04.2024г. праводателят не е бил собственик на гаража, няма валидно настъпил вещно - транслативен ефект на продажбата, и купувача не е станал собственик на вещта.Независимо от горното, и само за пълнота следва да се отбележи, че ответната страна не е установила надлежно упражнявана фактическа власт с намерение за своене върху гаража, годна да породи последиците на придобивната давност, като е останало недоказано твърдението за знание и съгласие на ищцовата страна за преобразуване на намерението на вещния ползвател да започне да владее вещта за себе си.Ответникът не е установил годно, противопоставимо на правото на ищеца основание да владее или държи имота, поради което и ревандикационния иск следва да бъде уважен.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Изводите на въззивния съд са формирани в противоречие както с посоченото в изложението на касационните основания решение на тричленен състав на ВКС, така и със служебно известните на настоящия състав решение № 27 от 24.02.2012 г. на ВКС по гр.д.№845/2011г., II г.о. и решение №50055 от 16.06.2023 г. по гр. д. № 3742/2021г. на ВКС, І г.о. Според тях субективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебно решение определят кръга на лицата, които не могат да оспорват установеното с влязлото в сила решение правно положение относно съществуването или несъществуването на спорното право.По принцип силата на пресъдено нещо на съдебните решения се разпростира само между страните по делото /чл. 298, ал. 1 ГПК/. По изключение тя се разпростира и спрямо техните наследници и правоприемници, като под правоприемници по смисъла на чл. 298, ал. 2 ГПК се имат предвид лица, придобили спорното право след като силата на пресъдено нещо вече е възникнала, тоест след приключване на делото с влязлото в сила съдебно решение.По отношение на третите лица, които са придобили спорното право преди завеждане на делото, решението няма сила на пресъдено нещо.В процесния случай касаторът „Консулти 2020“ЕООД е придобил правото на собственост върху спорния имот въз основа на договор за покупко-продажба от 03.04.2024г., която дата предхожда образуване на настоящото производство.По отношение на праводателя на това дружество, който е участвал в производството като главна страна, силата на пресъдено нещо, с която се отрича неговото право на собственост върху този имот, е възникнала на 19.12.2025г./влизане в сила на разпореждането за връщане на въззивната жалба на Д.Г. срещу решението на първоинстанционния съд/.С оглед на горното следва да се приеме, че „Консулти 2020“ЕООД има качеството на трето лице, което не е обвързано от правните последици на влязлото в законна сила решение на районния съд, постановено срещу неговия праводател.

Независимо от това касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по поставения от касатора въпрос, тъй като същия се явява неотносим към втория решаващ извод на въззивния съд за основателност на предявения срещу дружеството иск.Установено е по делото, че с договор за продажба от 2010г. ответницата Д. Х. Г. /праводател на „Консулти 2020“ЕООД/ е продала на ищцата Ц. К. П. спорния имот, като си е запазила пожизнено правото на ползване върху него.Ползвателят упражнява фактическа власт върху вещта, която по съдържание съответства на притежаваното от него ограниченото вещно право на ползване.Затова носителят на вещно право на ползване не може чрез упражняването на такава фактическа власт, да придобие собствеността върху имота.В хода на исковия процес същият трябва да се докаже, че е променил намерението си е започнал да владее за себе си този имот.Тези действия трябва да бъдат такива, че да дават възможност на собственика да узнае, че ползвателят владее имота му и да предприеме действия по защита на правото си на собственост.Всички действия на владелеца трябва ясно, явно и несъмнено да сочат на това, че той счита имота за свой/решение № 18 от 24.03.2021 г. по гр. д. № 418/2020 г. на IV г. о. на ВКС/.Въз основа на анализ на събраните по делото свидетелски показания въззивният съд е приел, че такава промяна в намерението на ползвателя в случая не се установява.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение