Определение № 76 от 22.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 835/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от процесуалния пълномощник на П. К. Г. ЕГН: [ЕГН] срещу решение № 110 от 18.12.2019 г. по в.гр.д. № 357/2019 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 261 от 01.07.2019 г. по гр.д. №1384/2017 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е отхвърлен искът на касатора срещу Й. В. П. ЕГН: [ЕГН] за сумата от 100 000 лева, получени от последната с плат.нареждане от 17.10.2014 г. от страна на „Панорама 2000“ ЕООД, в качеството й на управител на това дружество, което вземане ищецът е придобил по договор за цесия от 31.07.2017, по силата на който „Панорама 2000“ ЕООД го е прехвърлило на същия и е отхвърлен и искът за присъждане на мораторна лихва в размер на 29 109,97 лева, както и в частта за присъдените разноски.

Касаторът се позовава на неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите, подробно изложении в изложението на основанията за допускане до касация..

По реда на чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответниците по КЖ Й. В. П., Т. В. П. и В. А. П., както и от Т. А. Б., в които е изразено становище за липса на основание за допускане до касация.Претендират се разноските пред настоящата инстанция в размер на договорени и платени възнаграждения за процесуално представителство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност.

При постановяване на въззивното решение, второинстанцинният съд е приел следното:

В ИМ съдът е сезиран от ищеца със следните претенции:

І. Иск по чл. 55, ал. 1, предл. І вр. чл. 99 от ЗЗД за осъждане на ответницата, да му заплати, като частен правоприемник на „Панорама 2000“ ЕООД ,по силата на горепосочения договор за цесия от 31.07.2014 г., сумата от 100000 лева, ведно с мораторна и законна лихва за забава.

ІІ. Евентуални искове, предявени под процесуалното условие на уважаване на гореописаната главна претенция, както следва:

1. Иск по чл. 26, ал. 2, предл. ІV от ЗЗД за прогласяване за нищожен като симулативен на договор за гледане и издръжка, сключен с нот. акт № 51 от 24.08.2017 г., том II, per. № 4780, н.д. 206 на нотариус рег. № 542, действащ в района на БРС, по силата на който ответницата Й. П.. прехвърлила на брат си – ответника Т. П. и съпругата му В. П. право на собственост върху свои недвижими имоти

2. Евентуален иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД (в случай на отхвърляне на преходния) за обявяване на относителната недействителност на описаната в предходната точка сделка, с която ответницата намалявала имуществото, служещо за общо обезпечение на вземането на ищеца съгл. чл. 133 от ЗЗД.

3. Иск по чл. 26, ал. 2, предл. ІV от ЗЗД за прогласяване за нищожен като симулативен на договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 52 от 24.08.2017г., том II, рег. № 4783 дело № 207/2017г. на нотариус рег. № 542, с район на действие БРС, по силата на който ответницата Й. П. е прехвърлила на ответника Т. А. Б., друг свой недвижим имот

4. Евентуален иск (в случай на отхвърляне на предходния) по чл. 26, ал. 1, предл. ІІІ от ЗЗД за нищожността на описаната в предходната точка сделка като накърняваща добрите нрави.

5. Евентуален иск (в случай на отхвърляне на предходния) по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за обявяване на относителната недействителност на същата сделка, доколкото с него Й. П. намалявала имуществото, служещо за общо обезпечение на вземането на ищеца съгл. чл. 133 от ЗЗД.

Данните по делото сочат, че ответница П. е била управител на дружество „Панорама 2000“ ЕООД към 15.09.14г., когато е изготвен оспорваният като неавтентичен документ – решение на едноличния собственик на капитала на същото дружество—К. П. Г., същата да получи допълнително възнаграждение в размер на 100 000лв. след удържане на съответните данъци и осигуровки.

Безспорно за страните и видно от представено платежно нареждане до ПИБ АД, на 16.10.14г. решението е изпълнено и сумата е преведена по сметка на П. с посоченото по- горе основание.

Няма спор, че преводът е отразен счетоводно в документите на дружеството. Едноличният собственик на капитала на „Панорама 2000“ЕООД е починал на 03.12.14г. и е оставил за наследници по закон двама сина: ищецът по делото и Л. Г., поел по-късно по завещание и съдебна спогодба дружеството като едноличен собственик на капитала му. Той е прехвърлил дяловете си на друго дружество на 28.09.15г., но е останал негов управител. П. е освободена от длъжността „управител“ на дружеството и от отговорността като такава на 15.12.16г.

Поради възникнал между наследниците,по закон и завещание), К. Г. спор за наследството, е било заведено гр.д. №2171/ 2015г. по описа на БОС, прекратено след постигната от страните съдебна спогодба( от 04.09.17г.), уреждаща отношенията помежду им.

Легитимацията на ищеца за настоящата претенция произтича от договор за цесия от 31.07.2017 г. на вземане, чието основание е „деликт и евентуално неоснователно обогатяване“. С този договор Л. Г., като управител на дружество „Панорама 2000““ЕООД прехвърля вземане на дружеството спрямо П., за сумата от 100 000лв., получена без основание, която си превела сама, на база неавтентично, с подправен подпис, решение на едноличния собственик на капитала .Цесията е съобщена на П. на 21.09.17г.

Претенцията по чл. 55, ал. 1, предл. І вр. чл. 99 от ЗЗД е била предявена като евентуална спрямо първоначално заявения главен иск по чл. 145 от Търговския закон срещу ответника П.. С определение на БОС от 22.02.2018 г. производството по делото е било прекратено изцяло, поради недопустимост на първата главна претенция по чл.145 от ТЗ, т.к. ответницата е била освободена от отговорност като управител на „Панорама 2000” ЕООД по реда на чл. 137, т. 5, предл. ІІІ от ТЗ и нямало решение на дружеството за воденето на иск по чл.145 от ТЗ, както и заради произтичащата от това липса на правен интерес от предявяването на останалите искове. Определението е било потвърдено от апелативната инстанция изцяло. При касационното му обжалване, определенията на БОС и БАС са оставени в сила в частта, прекратяваща делото относно претенцията по чл. 145 от ТЗ вр. чл. 99 от ЗЗД. Делото е върнато на БОС за разглеждане по същество по допустимия иск по чл. 55, ал. 1, предл. І вр. чл. 99 от ЗЗД, ведно с останалите евентуално заявени претенции. Допустимият в случая иск по чл.55, ал.1, изр. първо от ЗЗД обаче е неоснователен, според въззивния състав на БАС, поради недоказаната от ищеца активна материално правна легитимация за предявяването му, защото цесията, която я обуславя е нищожна.

Изложени са съображения за това, че договорът за цесия от 31.07.17г. е сключен между дружество „Панорама 2000“ЕООД чрез управителя му Л. Г., и настоящия ищец за прехвърлянето на вземане, ясно описано по размер, но неидентифицирано по своето основание, защото заявените релевантни за вземането факти осъществяват хипотезата на две основания, а страните не са определили от кое от тях произтича прехвърленото вземане.

Според съда, за да е валиден един договор за цесия, той следва да отговаря както на общите законови изисквания за това, така и на специфичните, които произтичат от неговата правна характеристика. Правната уредба в чл.99, ал.2 от ЗЗД, сочи, че вземането преминава върху цесионера в обема, притежаван от цедента, и води до извода, че договорът за цесия трябва да има за предмет съществуващовземане, произтичащо от друго правно основание. Затова вземането трябва да е индивидуализирано по размер и основание и основание на възникването му. В случая не е налице индивидуализиране на вземането откъм основание, именно защото описаните в договора факти обуславят пораждането му на две такива “деликт и евентуално неоснователно обогатяване“, общото между които е само това, че са извъндоговорни. Иначе са различни както по съдържание, така и по характер. Страните не са вписали на кое от двете основания произтича прехвърленото вземане. Ето защо, според съда, конкретният договор за цесия още при подписването си е останал без предмет, което изпълва хипотезата на нищожност, визирана в чл.26, ал.2, предл. първо от ЗЗД. Липсата на предмет на договора за цесия го лишава и от кауза, т.к. основанието на това правоотношение е прехвърлянето от цедента на цесионера, на конкретно вземане, а такова в случая не съществува. Това изпълва хипотезата на нищожност, визирана в чл.26, ал.2, предл. 4 от ЗЗД.

Изложените съображения са достатъчни, за да отрекат на ищеца качеството на частен правоприемник на дружеството за вземането по отношение на първата ответница- Й. П..

Пак според изложените съображения в мотивите на обжалвания акт, дори цедираното вземане да бе индивидуализирано по основание( т.е. ако сделката имаше предмет), щеше да е нарушена еквивалентността на насрещните престации. Договорът за цесия, от който черпи правата си ищецът е възмезден, а срещу прехвърленото вземане за сумата, физическите лица са целели да постигнат уреждане на отношенията си по наследствената маса от покойния им баща, както е вписано в чл.4 от същия договор. Това обаче е невъзможно, защото страни по цесията са дружеството „Панорама 2000“ЕООД (цедент) и ищецът П. Г., а Л. Г. като сънаследник на имуществото от баща си, наследяващ заедно с П. Г., не участва в това правоотношение в лично качество, а като управител на дружеството, което пък не е наследник на общия наследодател, т.е. насрещна престация липсва.

При това положение въззивният съд намира, че не следва да обсъжда дали в случая са изпълнени предпоставките за твърдяното в исковата молба неоснователно обогатяване, от което черпи притезанието си ищецът, т.е. да изследва има ли предаване на процесната сума и липсва ли основание за получаването й от първата ответница.

Липсата на материално правна легитимация на ищеца като субект, претендиращ вземането от 100 000лв. прави претенцията по чл.55 от ЗЗД неоснователна.

Неоснователността на главната претенция по чл.55, ал.1 ,предл. първо от ЗЗД, лишава от процесуално основание разглеждането на останалите, заявени като евентуални по отношение на нейното уважаване искове за нищожност, респективно за относителна недействителност на сделките, които първата ответница е сключила с останалите ответници по повод разпореждане със свое имущество.

Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от ТР на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението.

Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора въпроси: за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички наведени от въззивника оплаквания и доводи във връзка с тълкуването на процесния договор за цесия по правилата на чл.20 ЗЗД и дали договор за цесия, с предмет като процесния, е действителен като имащ предмет и основание, на които въпроси, същият се позовава, като основание за допускане до касация се отнасят към материалната законосъобразност на изводите на въззивния съд по конкретното спорно материално право, основано на конкретното съдържание на процесния договор за цесия, т.е. на специфичните за спора факти. Отговорът на тези въпроси предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение. Отделно от това, първата част на въпроса предпоставя допуснати от съда нарушения, каквито не са налице: съдът, видно от мотивите на постановеното решение, е тълкувал договора за цесия и е мотивирал сноите изводи в тази насока. Дали тази дейност е довела до едни или други изводи е въпрос по правилността на произнасянето. Произнасянето по законосъобразността, с оглед на фактите по конкретния спор, не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне по допълнителните селективни критерии пот.1 на чл.280, ал.1 ГПК.

С оглед гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване.

В полза на ответниците по касация следва да се присъдят разноските пред настоящата инстанция в размер на договорени и платени възнаграждения за процесуално представителство, както следва: 2400 лева –на Й. В. П., Т. В. П. и В. А. П. и 600 лева –на Т. А. Б..

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение